В 19.38 влязохме в мрака -
но нямаше там таласъми дебели.
В 19.45 не видях, че ме чакаш
на спирката на зимното безделие.
В 19.49 се спънах в твоята усмивка -
беше тъмно и не познах златния зъб.
В 19.52 се прибрах и си напръсках лицето на мивката.
Но в този момент мракът ме повали по гръб.
В 19.53 осъзнах, че съм бил припаднал.
Само лунния лъч ми подаде ръка.
В 19.56 ми стана много гадно,
щом осъзнах, че в мрака изгубил съм любовта.
В 19.57 си пуснах песен на Лейди Гага.
От плитчините тогава ме заболя глава.
19.59 си казах, че днес не ми се налага
да се боря със зъби за всяка мечта.
После часовникът в хола удари 8
и всичко наоколо се разхвърча.
Няма смисъл на мрака да се ядосвам.
Явно... така е трябвало да стане със любовта.
