вторник, 31 март 2009 г.
понеделник, 16 март 2009 г.
Българите като любители на животните или защо гласуваме за... вълк и крокодил
Само за месец т. нар. български народ на два пъти показа, че или всички са запалени ловци, или просто нямаме усет за хубавото. А уж сме естети. На конкурса Българската песен за Евровизия Красимир Аврамов спечели с 55 % от прекия зрителски вот на финала. А вчера перхидролената, ремонтирана и реставрирана Антония Петрова от Перник спечели титлата Мис България 2009 с близо 40% от гласовете на народа. И в двата случая организаторите легнаха на оправданието, че това е Vox populi, че каквото е избрал народът – това е! Но след гласуването за Евровизия се надигна масова вълна от народно недоволство – как може Човекът глас, или Човекът вълк, както почнаха да му викат заради пеенето, наподобяващо вой, да спечели?! Оказа се, че народът е срещу... народа. Народът избра Аврамов. Народът се възпротиви: къв е тоя вълк! Кой тогава е истинският народ? И кой все пак гласува?Същото стана и с избора на миската. За Антония Петрова от 10-тина дена се говореше, че точно тя ще е победителка, щото било уредено, имаше слухове за платен вот и т.н. Ама самата тя казва: как платен, нали народът гласува с sms, за първи път не жури, а българите избират пряко Мис България! И народът избра нея. А още същата вечер в интернет сайтовете и форумите се напълни с мнения, в който г-ца Петрова беше не просто обругана и оплюта, не само беше обсъдена анатомията й в детайли, но беше буквално разскостена с обяснения как има изкуствена коса, изкуствени цици, изкуствени устни, изкуствена талия (щото имала 2 извадени плаващи ребра) и само дето вагината й не се оказа искуствена. А пък откъде да знам - може накрая да я изкарат и мъж, сменил пола си. Но нали 40% от народа я избра за най-голяма красавица в пряк вот? Кой гласува за нея? Разбира се, в случая с миската, остават едни 60%, дето не са дали своя вот за нея, но Човекът глас/вълк спечели с 55%. Имаше болшинство човекът!
Затова се чудя дали сме мазохисти и се кефим на грозното и пошлото или просто сме запазили прабългарската жилка на ловци и все ни дърпа да тръгнем я на лов за вълци, я за крокодили (само дето не знам прабългарите виждали ли са крокодил). Но то така е и с изборите у нас – народът обича едни политици и ги избира с голям процент, а после всички плюят срещу тях. За пример ще дам само победата на Дядо (му на Симеон Хасан), който дойде на власт преди 8 години с 42% вот на народа, а в момента НДСВ-то му има рейтинт около 2 %. Народът избира, народът охулва.
Важното е да се пращат sms-и.
петък, 6 февруари 2009 г.
СEСТРИ (SISTERS)*
рисунка: ETUIThe following story is fictional and does not depict any actual person or event.
глава 1
ИMA НЕЩО В МРАКА
В деня, в който щели да ги убият, сестрите Елина и Лина станали в 6:30, за да помогнат на майка си в украсата на коледната елха. До Рождество Христово оставала само седмица и семейство Хохенфолер още нямало коледно дърво. За първи път се бавели толкова с подредбата на коледните аксесоари в дома си заради проблемите, които имала майка им - добре познатата на целия град Габи Хохенфолер, собственик на най-предпочитания от дамите фризьорски салон. Седмица по-рано вратата на салона била разбита, а цялото оборудване вътре – изпотрошено и демонстративно разпиляно по пода. Причината за този вандалски акт била напълно неясна и на Габи й трябвало доста време, за да се съвземе след първоначалния шок от видяното. Полицията продължавала разследването и комисар Треби твърдял, че има заподозрян и събира улики срещу него.
Двете момичета много обичали деня, в който украсявали коледната елха. За тях ритуалът с подреждането на стъклените разноцветни топки, играчките във форма на сърца и снежинки и лъщящите гирлянди върху свежите елхови клонки бил много по-стойностен и неповторим от самата коледна вечер, когато отваряли кутиите с подаръците, в които общо взето знаели какво ще намерят... Елина и Лина обожавали часовете, посветени на украсяването на елхата, и нито едната от тях не можела да забрави първия такъв ден, когато баща им - целият отрупан с сняг, омотан в дебел ръчно изплетен от майка им шал, бил донесъл онова огромно дръвче, изпълнило дневната - с ръста си и със сладостно упойващата миризма на смола и вечна зеленина. Оттогава били минали повече от десет години, но момичетата криели в спомените си нещо подобно на поовехтяла картичка с онази приказна коледна елха. Първата елха в живота им. После, разбира се, имало и други елхи, но никоя не можела да се сравни с първата, колкото и празнично очарователни да били и те. И понеже всяка година точно Елина и Лина редели по еловите клонки едни и същи играчки, останали още от първия коледен ритуал, всяка нова елха изглеждала като първата и това пораждало у цялото семейство илюзията, че една и съща елха ги радва по Коледа. Нещо като вечното дърво на живота, което не можело да бъде отсечено, променено, употребено и захвърлено заради човешката прищявка, наречена Бъдни вечер.
Същата вечер самите те щели да бъдат насечени, употребени и изхвърлени, но рано сутринта още никой не го знаел.
Дори и техният убиец.
Елина и Лина били момичета като всички останали. Елина, извървяла граничната бразда между пубертета и зрелостта, била готова с няколко сексуални урока и репетиции още на 13, а три години по-малката й сестра рано-рано показвала толкова хубост, такава фигура и наченки на бюст, че дори местният педофил Лео Свинг казвал на приятелите си, докато обсъждали тематичните сайтове в интернет: “Това момиче ще стане страшна красавица. Ако доживее до 18.”
Лина била заклана на 15.
Непочистеното от кръвта й острие щяло да лъщи около два след полунощ на крайградския път, захвърлено в замръзнал шипков храст. Ножа щели да го намерят чак след три седмици. А в мъртвите тела щял да се препъне малоумен овчар, извел стадото си на съседния баир. Овчарят познавал много добре и двете момичета, но винаги му било особено трудно да казва “Елина и Лина” и като изтичал задъхан в полицията, спъващ се в собствените си крачоли на протритите дънки, бил изхрипал пред дежурния “линаилина”, което дежурният eдва на шестия опит успял да си преведе като “Лина и Лина”.
До момента, в който Оле Крийн щял да се стресне от обезобразените тела на момичетата, имало две денонощия.
Онази сутрин Елина и Лина Хохенфолер още се радвали на елхата и пеели безумен микс от коледни песни и балади на Селин Дион, защото и двете били страшни нейни почитателки. Лина била плакала на “Титаник” повече от Елина, но Елина в разговор с няколко свои приятелки не била успяла да намери нито един аргумент “против” идеята да си легне не само с Леонардо Ди Каприо, но и с Били Зейн. А още по-добре – с двамата едновременно.
Елина редяла стъклените топки и играчките, Лина минавала след нея с вълнистите извивки на гирляндите. Елхата все повече заприличвала на миналогодишната, на по-миналогодишната, на още по-миналогодишната, на онази, първата...
За Елга, най-добрата приятелка на голямата сестра, това било малко плашещо, но тя никога не се била осмелила да изрече еретичните си разсъждения за повтаряемостта на елховата премяна на глас - още повече когато идвала в дома им за прословутия коледен ябълков пай на майка им. Елга била резервирана и към поведението на бащата, който точно по Коледа се напивал най-много и не пропускал възможността да напсува на майка и двете момичета – за щяло и нещяло. Грегор Хохенфолер работел в местния рудник още от времето, когато самият той бил бесен пубертет. Но тъмнината в тунелите под земята, недостатъчният въздух за дишане там и набилият се в дробовете му прах с годините били превърнали онова жилаво и пъргаво момче в едва влачещо се безформено туловище, което и онази сутрин се било разположило в дневната още преди двете момичета да слязат от стаята си и само с първото отваряне на устата започнало да дразни дъщерите си с наставления как да закачат тая снежинка и откъде да мине оня гирлянд.
Въпреки трудния характерна баща им, Елина и Лина били усмихнати момичета. Забавлявали се дори когато в късната есен пътищата към дома им били покрити с локви и калта била толкова лепкава, че на моменти се превръщала в кален капан, където можело да затъне цяла крава. Но дори и тогава усмивките не слизали от лицата им и като прескачали по-малките локви и си тананикали любими мелодии, двете момичета били в състояние да разведрят и собственика на кравата Зюс, която се инатяла и тъпчела бавно в калта, и най-запаления рокер в градчето, когото нито дъждът, нито снегът можели да спрат да форсира мотора си ей така, безцелно и самодоволно по празните улици. Рокерът бил едва на 19 и отдавна бил хвърли око на Елина, само че тя няколко пъти вече го била отрязвала с категоричното си “Не” на превъртащото се като надраскана грамофонна плоча привидно наивно предложение само да се повози на мотора му. Елина мразела вятърът да се навира нахално в лицето й, да се гаври с косите й, да пъха дребни мушици в устата й и затова съответно мразела и да се вози на мотор. Не че иначе рокерът имал някакви шансове за сърцето й. Елина не понасяла мъже, който имат черно под ноктите и плюят по улицата където им падне.
Лина нямала претенцията да подбира мотор или кабрио. За нея в едно предложение “само да се повози” по-важното било забавлението, като по момичешки доверчиво нямала спирачки да се качи и при рокера, когото познавала, и при собственика на скандално червения Опел кабрио, за когото бабичките, насядали през къщите си, не говорели никак хубави неща.
Но това какво говорели и дали то е вярно било проблем на самите бабички.
А и 15-годишната Лина не обръщала внимание на хорските приказки.
В деня, когато щели да ги убият, момичетата нямали никакви планове как да се веселят и затова искрено се зарадвали на предложението на Елга първо да се помотаят на шопинг в Търговския център, да идат на кино и после да седнат в любимото им бистро зад цирка. Било събота – ден без училище и без досадни домашни задължение. На обед Габи и Грегор Хохенфолер отивали на сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град и щели да останат там през целия уикенд. Момичетата престорено били обещали, че ще бъдат послушни и че няма да се прибират късно, но едва се сдържали техните да заминат, за да се развихрят както те си знаят. Елина се била запасила с два коза, а Лина, която още не била пробвала трева, я заплашвала, че ще я издаде, ако довечера не й даде да облече късата плисирана пола. Елина й обещала полата и Лина веднага забравила заканата си.
Габи и Грегор не подозирали нито за тревата, нито за късите поли, скрити в най-долното чекмедже на гардероба в детската стая.
Габи и Грегор заминали на сватбата убедени в послушността на дъщерите си.
Същата вечер размазаните лицеви кости на сладките доскоро момичешки лица на Елина и Лина щели да бъдат нещо повече от перверзна ирония на огромните усилия, който хвърлили и двете, докато се гримирали почти целия следобед, очаквайки пристигането на Елга.
А Елга се забавила вкъщи, защото майка й била хванала няколко цинични бележки, които си разменяла от известно време в час с едно очилато момче с прилепнали дънки, амбицирано да наебе дъщеря й с големия си кур, както майка й научила от бележките с изненада. Елга не отрекла, че половината от хартийките, изпълнили предния джоб на раницата й, са писани от нея, не се опитала да оправдае нагона на съученика си ебач, но накрая дипломатично теглила един театрален рев и майката, която повече от вмирисани мъжки чорапи мразела само момичешки рев, набързо успокоила Елга, че няма да казва на баща й за бележките, миришещи на секс, и че ако й обещае да не си ляга с очилаткото, може да й купи за Коледа бели ботушки с тънък ток.
Елга обещала веднага.
Едно подобно обещание не й струвало нищо. С нищо не я ангажирало. Особено ако не била такава патка заспала и се научела да крие по-добре бележките от Леон.
След като успяла да заблуди майка си, Елга била свободна да даде началния сигнал на момичешкия купон, в който щели от сърце да се гмурнат и трите.
Ако майката на Елга не била толкова наивна и ако била наложила на дъщеря си строгата забрана да не излиза една седмица, Елина и Лина сигурно също щели да си останат вкъщи. И нямало да срещнат през нощта своя убиец, който след като ги наръгал с ножа по няколко пъти, с все още окървавеното острие си отрязал за спомен по кичур коса и от двете.
В очакване на Елга, Елина доста се била постарала върху прическата си и с тези съблазнителни къдрици можела да мине за някоя похотлива детска учителка, която денем пеела песнички на дечицата и ги учила да рецитират стихотворението за патенцето, а нощем била готова да вдигне крака срещу 100 евро.
Елга още била девствена. Но знаела от Елина какво е усещането от проникването. Знаела го, но не можела да си го представи съвсем точно, защото в едно такова действие е важно субективното усещане.... След няколко дена, когато полицията я питала дали знае къде са ходили сестрите в събота през нощта, Елга излъгала, че не ги е виждала от петък вечер. Излъгала съзнателно, изплашена от неочакваната новина за смъртта им.
Още в 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани. Сънената Елга повърнала в леглото.
Гласът по телефона й се сторил ужасяващо познат, но не могла да го идентифицира, колкото и да се напрягала. Мекият тон на мъжкия глас обаче не могъл да смекчи шока от убийството. Рошава, с размазан и непочистен от няколко дена грим, тя тръгнала препъвайки се към кухнята, търсейки една бележка, която в събота вечер Елина била пъхнала в ръката й. И двете били толкова пияни и напушени, че не помнела почти нищо, но изведнъж се сетила, че Елина я помолила да вземе листчето, да го пази и да не го показва на никого. На сутринта, когато научила за смъртта на приятелките се, Елга разгърнала бележката с треперещи ръце и прочела още по-ужасена: “Има нещо в мрака”.
Първите слънчеви лъчи прониквали в кухнята, но Елга потръпнала, представяйки си мрака на съботната нощ и мрака, в който щели да потънат Елина и Лина, заровени в прясно изкопаните гробове до края на седмицата.
Елга излъгала, че не е виждала сестрите в събота. Но после многократно съжалявала за това.
Полицейският комисар Стефан Треби подозирал, че Елга не казва истината, защото познавал, когато тийнейджърките лъжат. Собствената му дъщеря била виртуоз в лъжите за това как ходи на какви ли не курсове в училище и как учителката по биология я била включила в групата за проучвания и анализ, но Треби твърде лесно хванал Софи в лъжа и й спрял седмичната издръжка. А без пари Софи била като вързана, защото манията й да пазарува дрешки и парфюми осмисляла пубертетските й делници.
Когато в понеделник сутринта се спънал в изкорменото телце на Лина, овчарят Оле Крийн бил още в плен на кошмара, който сънувал цяла нощ. Присънвало му се едно и също, въпреки че няколко пъти се будел облян в пот. Забърсвал потта, поглеждал колко е часът и пак заспивал, за да сънува все същото. Сънувал, че е погребан жив, че блъска по капака на ковчега, че чува отгоре как някакви хора си говорят за него, но никой не реагира на призивите му за помощ. А колкото повече викал, толкова повече оставал без дъх.
Останалата без дъх Лина сигурно била изпитала огромни болки, докато била душена и наръгвана с нож. Съдебният експерт, извършил първия оглед на труповете на място, предположил, че изкормването и размазването на лицата на момичетата с камъни било последващ акт на агресия, от който вече мъртвите тела не били усетили нищо. Оле не разбирал нищо от съдебна медицина, бил простовато момче, за което овцете били най-близките същества, но все пак усетил, че случилото се е нещо нечовешко. Той знаел как се коли агне, но закланите сестри не били агнета. Оле Крийн нямал представа кой може да е убиецът, но неясно дали от видяното или по някаква друга причина през целия ден повтарял пелтечейки думата “хеликоптер”...
Комисар Треби нямал никакви подозрения, че хеликоптер може да е замесен в смъртта на сестрите Хохенфолер, но бил впечатлен от начина, по който Оле реагирал, когато от джоба на окаляното палтенце на Лина изпаднал ключодържател с пухена овца. Пухеното тяло на животното вече нямало нищо общо с белия цвят – било напоено обилно с кръвта на Лина, а халката, на която били нанизани ключовете, изглеждала като ръждива. Но не било ръжда, а кръв.
Оле искал да си вземе за спомен овцата ключодържател, но полицаите не му позволили.
В края на същата седмица Елга отишла сама на местопроизшествието, съсипана от мъка и тайни, за да види къде са умрели приятелките й, но в замръзналите шипкови храсти не било останало нищо. Нямало късчета от дрехите им, нямало коси, оплели се в клоните, нямало кръв... Което било странно, след като очевидци разправяли, че гледката била страшна. Елга мислела, че смъртта на сестрите Хохенфолер ще остане най-ужасяващият спомен в живота й. Но грешала.
Привечер в събота трите се смеели като обезумели, докато пръстите им лепнели от захарния памук от фургона пред цирка. Лепнели не само пръстите им - и устните, и премръзналите бузи. Елга била поискала от Елина салфетка и след като тя й казала да си вземе сама, бръкнала в чантата й и набарала кутийка с презервативи. Когато била по-малка, Елина си мислела, че балоните и презервативите са едно и също. После разбрала, че презервативите не са за надуване, а балоните не се нанизват на момчетата.
Две непознати момчета сваляли онази нощ приятелките в бистрото зад цирка. Били типични пичове – напомпани, надъхани и не признаващи “не” за отговор. Сестрите Хохенфолер също били арогантни, като постоянно ги режели, но си оставяли вратичка за възможността момчетата да ги черпят по едва-две бири. Елина и Лина палаво замятали кичури коса и съблазнително си облизвали устните, без да са им сухи. Елга била пренебрегната, въпреки че нейните чорапогащи били по-мрежести от тези на Елина. Елга се чувствала като фон на сестрите и в един момент това я подразнило дотолкова, че в състояние на необяснима еуфория предложила на по-мургавото от двете момчета свирка в кенефа. Момчето не признавало “не” за отговор.
Десетина минути по-късно, забърсвайки със средния пръст на дясната си ръка ъгълчетата на устните и търсейки махагоновото червило в чантичката с пайети, Елга, следвана от мургавия младеж, се върнала на бара, където Елина вече седяла на лявото бедро на другия пич и лижела ухото му с похвално усърдие, а Лина самотно - полупияна, допивала поредната бира...
В деня, в който щели да ги убият, сестрите Елина и Лина станали в 6:30, за да помогнат на майка си в украсата на коледната елха. До Рождество Христово оставала само седмица и семейство Хохенфолер още нямало коледно дърво. За първи път се бавели толкова с подредбата на коледните аксесоари в дома си заради проблемите, които имала майка им - добре познатата на целия град Габи Хохенфолер, собственик на най-предпочитания от дамите фризьорски салон. Седмица по-рано вратата на салона била разбита, а цялото оборудване вътре – изпотрошено и демонстративно разпиляно по пода. Причината за този вандалски акт била напълно неясна и на Габи й трябвало доста време, за да се съвземе след първоначалния шок от видяното. Полицията продължавала разследването и комисар Треби твърдял, че има заподозрян и събира улики срещу него.
Двете момичета много обичали деня, в който украсявали коледната елха. За тях ритуалът с подреждането на стъклените разноцветни топки, играчките във форма на сърца и снежинки и лъщящите гирлянди върху свежите елхови клонки бил много по-стойностен и неповторим от самата коледна вечер, когато отваряли кутиите с подаръците, в които общо взето знаели какво ще намерят... Елина и Лина обожавали часовете, посветени на украсяването на елхата, и нито едната от тях не можела да забрави първия такъв ден, когато баща им - целият отрупан с сняг, омотан в дебел ръчно изплетен от майка им шал, бил донесъл онова огромно дръвче, изпълнило дневната - с ръста си и със сладостно упойващата миризма на смола и вечна зеленина. Оттогава били минали повече от десет години, но момичетата криели в спомените си нещо подобно на поовехтяла картичка с онази приказна коледна елха. Първата елха в живота им. После, разбира се, имало и други елхи, но никоя не можела да се сравни с първата, колкото и празнично очарователни да били и те. И понеже всяка година точно Елина и Лина редели по еловите клонки едни и същи играчки, останали още от първия коледен ритуал, всяка нова елха изглеждала като първата и това пораждало у цялото семейство илюзията, че една и съща елха ги радва по Коледа. Нещо като вечното дърво на живота, което не можело да бъде отсечено, променено, употребено и захвърлено заради човешката прищявка, наречена Бъдни вечер.
Същата вечер самите те щели да бъдат насечени, употребени и изхвърлени, но рано сутринта още никой не го знаел.
Дори и техният убиец.
Елина и Лина били момичета като всички останали. Елина, извървяла граничната бразда между пубертета и зрелостта, била готова с няколко сексуални урока и репетиции още на 13, а три години по-малката й сестра рано-рано показвала толкова хубост, такава фигура и наченки на бюст, че дори местният педофил Лео Свинг казвал на приятелите си, докато обсъждали тематичните сайтове в интернет: “Това момиче ще стане страшна красавица. Ако доживее до 18.”
Лина била заклана на 15.
Непочистеното от кръвта й острие щяло да лъщи около два след полунощ на крайградския път, захвърлено в замръзнал шипков храст. Ножа щели да го намерят чак след три седмици. А в мъртвите тела щял да се препъне малоумен овчар, извел стадото си на съседния баир. Овчарят познавал много добре и двете момичета, но винаги му било особено трудно да казва “Елина и Лина” и като изтичал задъхан в полицията, спъващ се в собствените си крачоли на протритите дънки, бил изхрипал пред дежурния “линаилина”, което дежурният eдва на шестия опит успял да си преведе като “Лина и Лина”.
До момента, в който Оле Крийн щял да се стресне от обезобразените тела на момичетата, имало две денонощия.
Онази сутрин Елина и Лина Хохенфолер още се радвали на елхата и пеели безумен микс от коледни песни и балади на Селин Дион, защото и двете били страшни нейни почитателки. Лина била плакала на “Титаник” повече от Елина, но Елина в разговор с няколко свои приятелки не била успяла да намери нито един аргумент “против” идеята да си легне не само с Леонардо Ди Каприо, но и с Били Зейн. А още по-добре – с двамата едновременно.
Елина редяла стъклените топки и играчките, Лина минавала след нея с вълнистите извивки на гирляндите. Елхата все повече заприличвала на миналогодишната, на по-миналогодишната, на още по-миналогодишната, на онази, първата...
За Елга, най-добрата приятелка на голямата сестра, това било малко плашещо, но тя никога не се била осмелила да изрече еретичните си разсъждения за повтаряемостта на елховата премяна на глас - още повече когато идвала в дома им за прословутия коледен ябълков пай на майка им. Елга била резервирана и към поведението на бащата, който точно по Коледа се напивал най-много и не пропускал възможността да напсува на майка и двете момичета – за щяло и нещяло. Грегор Хохенфолер работел в местния рудник още от времето, когато самият той бил бесен пубертет. Но тъмнината в тунелите под земята, недостатъчният въздух за дишане там и набилият се в дробовете му прах с годините били превърнали онова жилаво и пъргаво момче в едва влачещо се безформено туловище, което и онази сутрин се било разположило в дневната още преди двете момичета да слязат от стаята си и само с първото отваряне на устата започнало да дразни дъщерите си с наставления как да закачат тая снежинка и откъде да мине оня гирлянд.
Въпреки трудния характерна баща им, Елина и Лина били усмихнати момичета. Забавлявали се дори когато в късната есен пътищата към дома им били покрити с локви и калта била толкова лепкава, че на моменти се превръщала в кален капан, където можело да затъне цяла крава. Но дори и тогава усмивките не слизали от лицата им и като прескачали по-малките локви и си тананикали любими мелодии, двете момичета били в състояние да разведрят и собственика на кравата Зюс, която се инатяла и тъпчела бавно в калта, и най-запаления рокер в градчето, когото нито дъждът, нито снегът можели да спрат да форсира мотора си ей така, безцелно и самодоволно по празните улици. Рокерът бил едва на 19 и отдавна бил хвърли око на Елина, само че тя няколко пъти вече го била отрязвала с категоричното си “Не” на превъртащото се като надраскана грамофонна плоча привидно наивно предложение само да се повози на мотора му. Елина мразела вятърът да се навира нахално в лицето й, да се гаври с косите й, да пъха дребни мушици в устата й и затова съответно мразела и да се вози на мотор. Не че иначе рокерът имал някакви шансове за сърцето й. Елина не понасяла мъже, който имат черно под ноктите и плюят по улицата където им падне.
Лина нямала претенцията да подбира мотор или кабрио. За нея в едно предложение “само да се повози” по-важното било забавлението, като по момичешки доверчиво нямала спирачки да се качи и при рокера, когото познавала, и при собственика на скандално червения Опел кабрио, за когото бабичките, насядали през къщите си, не говорели никак хубави неща.
Но това какво говорели и дали то е вярно било проблем на самите бабички.
А и 15-годишната Лина не обръщала внимание на хорските приказки.
В деня, когато щели да ги убият, момичетата нямали никакви планове как да се веселят и затова искрено се зарадвали на предложението на Елга първо да се помотаят на шопинг в Търговския център, да идат на кино и после да седнат в любимото им бистро зад цирка. Било събота – ден без училище и без досадни домашни задължение. На обед Габи и Грегор Хохенфолер отивали на сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град и щели да останат там през целия уикенд. Момичетата престорено били обещали, че ще бъдат послушни и че няма да се прибират късно, но едва се сдържали техните да заминат, за да се развихрят както те си знаят. Елина се била запасила с два коза, а Лина, която още не била пробвала трева, я заплашвала, че ще я издаде, ако довечера не й даде да облече късата плисирана пола. Елина й обещала полата и Лина веднага забравила заканата си.
Габи и Грегор не подозирали нито за тревата, нито за късите поли, скрити в най-долното чекмедже на гардероба в детската стая.
Габи и Грегор заминали на сватбата убедени в послушността на дъщерите си.
Същата вечер размазаните лицеви кости на сладките доскоро момичешки лица на Елина и Лина щели да бъдат нещо повече от перверзна ирония на огромните усилия, който хвърлили и двете, докато се гримирали почти целия следобед, очаквайки пристигането на Елга.
А Елга се забавила вкъщи, защото майка й била хванала няколко цинични бележки, които си разменяла от известно време в час с едно очилато момче с прилепнали дънки, амбицирано да наебе дъщеря й с големия си кур, както майка й научила от бележките с изненада. Елга не отрекла, че половината от хартийките, изпълнили предния джоб на раницата й, са писани от нея, не се опитала да оправдае нагона на съученика си ебач, но накрая дипломатично теглила един театрален рев и майката, която повече от вмирисани мъжки чорапи мразела само момичешки рев, набързо успокоила Елга, че няма да казва на баща й за бележките, миришещи на секс, и че ако й обещае да не си ляга с очилаткото, може да й купи за Коледа бели ботушки с тънък ток.
Елга обещала веднага.
Едно подобно обещание не й струвало нищо. С нищо не я ангажирало. Особено ако не била такава патка заспала и се научела да крие по-добре бележките от Леон.
След като успяла да заблуди майка си, Елга била свободна да даде началния сигнал на момичешкия купон, в който щели от сърце да се гмурнат и трите.
Ако майката на Елга не била толкова наивна и ако била наложила на дъщеря си строгата забрана да не излиза една седмица, Елина и Лина сигурно също щели да си останат вкъщи. И нямало да срещнат през нощта своя убиец, който след като ги наръгал с ножа по няколко пъти, с все още окървавеното острие си отрязал за спомен по кичур коса и от двете.
В очакване на Елга, Елина доста се била постарала върху прическата си и с тези съблазнителни къдрици можела да мине за някоя похотлива детска учителка, която денем пеела песнички на дечицата и ги учила да рецитират стихотворението за патенцето, а нощем била готова да вдигне крака срещу 100 евро.
Елга още била девствена. Но знаела от Елина какво е усещането от проникването. Знаела го, но не можела да си го представи съвсем точно, защото в едно такова действие е важно субективното усещане.... След няколко дена, когато полицията я питала дали знае къде са ходили сестрите в събота през нощта, Елга излъгала, че не ги е виждала от петък вечер. Излъгала съзнателно, изплашена от неочакваната новина за смъртта им.
Още в 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани. Сънената Елга повърнала в леглото.
Гласът по телефона й се сторил ужасяващо познат, но не могла да го идентифицира, колкото и да се напрягала. Мекият тон на мъжкия глас обаче не могъл да смекчи шока от убийството. Рошава, с размазан и непочистен от няколко дена грим, тя тръгнала препъвайки се към кухнята, търсейки една бележка, която в събота вечер Елина била пъхнала в ръката й. И двете били толкова пияни и напушени, че не помнела почти нищо, но изведнъж се сетила, че Елина я помолила да вземе листчето, да го пази и да не го показва на никого. На сутринта, когато научила за смъртта на приятелките се, Елга разгърнала бележката с треперещи ръце и прочела още по-ужасена: “Има нещо в мрака”.
Първите слънчеви лъчи прониквали в кухнята, но Елга потръпнала, представяйки си мрака на съботната нощ и мрака, в който щели да потънат Елина и Лина, заровени в прясно изкопаните гробове до края на седмицата.
Елга излъгала, че не е виждала сестрите в събота. Но после многократно съжалявала за това.
Полицейският комисар Стефан Треби подозирал, че Елга не казва истината, защото познавал, когато тийнейджърките лъжат. Собствената му дъщеря била виртуоз в лъжите за това как ходи на какви ли не курсове в училище и как учителката по биология я била включила в групата за проучвания и анализ, но Треби твърде лесно хванал Софи в лъжа и й спрял седмичната издръжка. А без пари Софи била като вързана, защото манията й да пазарува дрешки и парфюми осмисляла пубертетските й делници.
Когато в понеделник сутринта се спънал в изкорменото телце на Лина, овчарят Оле Крийн бил още в плен на кошмара, който сънувал цяла нощ. Присънвало му се едно и също, въпреки че няколко пъти се будел облян в пот. Забърсвал потта, поглеждал колко е часът и пак заспивал, за да сънува все същото. Сънувал, че е погребан жив, че блъска по капака на ковчега, че чува отгоре как някакви хора си говорят за него, но никой не реагира на призивите му за помощ. А колкото повече викал, толкова повече оставал без дъх.
Останалата без дъх Лина сигурно била изпитала огромни болки, докато била душена и наръгвана с нож. Съдебният експерт, извършил първия оглед на труповете на място, предположил, че изкормването и размазването на лицата на момичетата с камъни било последващ акт на агресия, от който вече мъртвите тела не били усетили нищо. Оле не разбирал нищо от съдебна медицина, бил простовато момче, за което овцете били най-близките същества, но все пак усетил, че случилото се е нещо нечовешко. Той знаел как се коли агне, но закланите сестри не били агнета. Оле Крийн нямал представа кой може да е убиецът, но неясно дали от видяното или по някаква друга причина през целия ден повтарял пелтечейки думата “хеликоптер”...
Комисар Треби нямал никакви подозрения, че хеликоптер може да е замесен в смъртта на сестрите Хохенфолер, но бил впечатлен от начина, по който Оле реагирал, когато от джоба на окаляното палтенце на Лина изпаднал ключодържател с пухена овца. Пухеното тяло на животното вече нямало нищо общо с белия цвят – било напоено обилно с кръвта на Лина, а халката, на която били нанизани ключовете, изглеждала като ръждива. Но не било ръжда, а кръв.
Оле искал да си вземе за спомен овцата ключодържател, но полицаите не му позволили.
В края на същата седмица Елга отишла сама на местопроизшествието, съсипана от мъка и тайни, за да види къде са умрели приятелките й, но в замръзналите шипкови храсти не било останало нищо. Нямало късчета от дрехите им, нямало коси, оплели се в клоните, нямало кръв... Което било странно, след като очевидци разправяли, че гледката била страшна. Елга мислела, че смъртта на сестрите Хохенфолер ще остане най-ужасяващият спомен в живота й. Но грешала.
Привечер в събота трите се смеели като обезумели, докато пръстите им лепнели от захарния памук от фургона пред цирка. Лепнели не само пръстите им - и устните, и премръзналите бузи. Елга била поискала от Елина салфетка и след като тя й казала да си вземе сама, бръкнала в чантата й и набарала кутийка с презервативи. Когато била по-малка, Елина си мислела, че балоните и презервативите са едно и също. После разбрала, че презервативите не са за надуване, а балоните не се нанизват на момчетата.
Две непознати момчета сваляли онази нощ приятелките в бистрото зад цирка. Били типични пичове – напомпани, надъхани и не признаващи “не” за отговор. Сестрите Хохенфолер също били арогантни, като постоянно ги режели, но си оставяли вратичка за възможността момчетата да ги черпят по едва-две бири. Елина и Лина палаво замятали кичури коса и съблазнително си облизвали устните, без да са им сухи. Елга била пренебрегната, въпреки че нейните чорапогащи били по-мрежести от тези на Елина. Елга се чувствала като фон на сестрите и в един момент това я подразнило дотолкова, че в състояние на необяснима еуфория предложила на по-мургавото от двете момчета свирка в кенефа. Момчето не признавало “не” за отговор.
Десетина минути по-късно, забърсвайки със средния пръст на дясната си ръка ъгълчетата на устните и търсейки махагоновото червило в чантичката с пайети, Елга, следвана от мургавия младеж, се върнала на бара, където Елина вече седяла на лявото бедро на другия пич и лижела ухото му с похвално усърдие, а Лина самотно - полупияна, допивала поредната бира...
to be continued
-----
* oткъс от роман
неделя, 25 януари 2009 г.
вторник, 30 декември 2008 г.
събота, 20 декември 2008 г.
В навечерието на празниците
Първоначално тук бях планирал да напиша нещо за това как някъде по света държавната администрация се е отказала от изпращането на коледни ки световната финансова криза, как хората нямало да купуват и подаряват подаръци, за да пестят пари… Но после се отказах. Защото може да нямаш много пари и може да не направиш голям коледен подарък, но е важно той да е от сърце. Защото в XXI век не е нужно да пращаш традиционна хартиена картичка по пощата, а можеш да пуснеш електронна по мейла и за това няма да са ти нужни никакви пари. Защото няма значение дали вярвате, че влъхвите са видели витлеемската звезда, независимо дали вярвате, че точно на Коледа се е родил Христос, независимо дали вярвате в дядо Коледа, независимо дали сте вярвали в дядо Мраз, независимо дали в една снежна нощ сте изпитали едно то най-големите разочарования на света, разбирайки че белобрадият старец всъщност е вашият баща, който се промъква тайно в хола с торбата с подаръци и залепени от памук брада и мустаци, независимо дали сте верен фен на бесния коледен шопинг, коледата си остава един от най-хубавите празници. Заради обичта на близките, семейния уют, желанието за промяна към по-добро през новата година.
Затова ви пожелавам спокойни и хубави празници, без значение колко картички ще получите и колко големи ще бъдат коледните ви подаръци.
понеделник, 15 декември 2008 г.
вторник, 9 декември 2008 г.
Като в живота
Capital Light бр.16/2008
De puta madre е втората книга на Иво Тодоров. Тя включва кратките му истории, обединени в няколко цикъла - "неутрални", истории на ръба на нонсенса и такива "по Internet"… И всички те са подчинени на максимата, че в една история най-важна е самата история, а не толкова героите. Затова и - казва авторът - всички истории в книгата са истински, докато героите не са.
Подчертах, че Иво Тодоров, в момента е главен редактор на "Часът на Милен Цветков", е журналист съвсем целенасочено - защото писането му много е научило от журналистиката. И по отношение на стегнатостта и яснотата, и по отношение на връзките с живото, актуалното, и по отношение на сюжетирането и важността да се отговаря на въпросите с много "к" - кой, как, кога, какво, къде…
В същото време авторът чудесно владее и законите на чисто литературното, умее да вмества фантазията, да напряга асоциативността, да насища с детайли, които изискват тълкуване, да забавя и сгъстява действието, да заиграва с рязкото начало и неочаквания финал. Познати са му смесванията на жанровете, на чувствата… А особено интересни са употребите на заглавията, които по някакъв начин се опитват да синтезират сюжета, да отварят към основните внушения и които дори помежду си оформят нещо като самостоятелен текст, в който текат диалози и така всяка история получава своя двойник…За какво е избрал да разказва Иво Тодоров? За любовта, която днес е все по-малко трайна и разбираема и трудно събира хората, за нелеките разпознавания, но и за липсата на отчаяние и за търсенето, за живота, който трае и се живее, въпреки всичко преживяно ("Жената, която гасеше свещите"), за добротата и знаците на взаимност, които можем да получим, но и за загубата на сетива, егоизма, обсебването от материалното ("Пепи, на която й изгоря готварската печка"), за вътрешните устои и волята да не се предаваш ("Майката, която приспа детето си в трамвая"), за скритите пориви, които всеки носи, независимо с какви етикети живее, за страховете и колко внимателни трябва да сме с думите, защото те могат и да травмират, и да се сбъдват, когато са предсказани.
Изобщо сборникът е една много свежа и грабваща книга, която показва, че късият разказ закономерно има генезиса си в журналистическото, но и че пак закономерно се е превърнал в един от най-трудните литературни жанрове, способен адекватно да говори - поне в този случай - за деня и днешното, които имат своите измерения от часовете и местата до състоянията и желанията.
В проекта на "Сиела" все повече и повече навлиза публикуването на български книги. Като е любопитно, че издателството не се страхува да поема риск с дебютанти и много млади автори, че издателите там имат желание да работят редакторски с авторите си и в целите им е да започнат да подготвят публика, вкарвайки дебата за четенето и писането в по-широкия контекст на публичното.
Един от най-сполучливите избори в това отношение напоследък е като че ли сборникът с разкази на журналиста Иво Тодоров.
Подчертах, че Иво Тодоров, в момента е главен редактор на "Часът на Милен Цветков", е журналист съвсем целенасочено - защото писането му много е научило от журналистиката. И по отношение на стегнатостта и яснотата, и по отношение на връзките с живото, актуалното, и по отношение на сюжетирането и важността да се отговаря на въпросите с много "к" - кой, как, кога, какво, къде…
В същото време авторът чудесно владее и законите на чисто литературното, умее да вмества фантазията, да напряга асоциативността, да насища с детайли, които изискват тълкуване, да забавя и сгъстява действието, да заиграва с рязкото начало и неочаквания финал. Познати са му смесванията на жанровете, на чувствата… А особено интересни са употребите на заглавията, които по някакъв начин се опитват да синтезират сюжета, да отварят към основните внушения и които дори помежду си оформят нещо като самостоятелен текст, в който текат диалози и така всяка история получава своя двойник…За какво е избрал да разказва Иво Тодоров? За любовта, която днес е все по-малко трайна и разбираема и трудно събира хората, за нелеките разпознавания, но и за липсата на отчаяние и за търсенето, за живота, който трае и се живее, въпреки всичко преживяно ("Жената, която гасеше свещите"), за добротата и знаците на взаимност, които можем да получим, но и за загубата на сетива, егоизма, обсебването от материалното ("Пепи, на която й изгоря готварската печка"), за вътрешните устои и волята да не се предаваш ("Майката, която приспа детето си в трамвая"), за скритите пориви, които всеки носи, независимо с какви етикети живее, за страховете и колко внимателни трябва да сме с думите, защото те могат и да травмират, и да се сбъдват, когато са предсказани.
Изобщо сборникът е една много свежа и грабваща книга, която показва, че късият разказ закономерно има генезиса си в журналистическото, но и че пак закономерно се е превърнал в един от най-трудните литературни жанрове, способен адекватно да говори - поне в този случай - за деня и днешното, които имат своите измерения от часовете и местата до състоянията и желанията.
В проекта на "Сиела" все повече и повече навлиза публикуването на български книги. Като е любопитно, че издателството не се страхува да поема риск с дебютанти и много млади автори, че издателите там имат желание да работят редакторски с авторите си и в целите им е да започнат да подготвят публика, вкарвайки дебата за четенето и писането в по-широкия контекст на публичното.
Един от най-сполучливите избори в това отношение напоследък е като че ли сборникът с разкази на журналиста Иво Тодоров.
Чешми 2008
През пролетта на 2008-ма в парка "Заимов" в София бяха монтирани три нови чешми - добре изглеждащи, с метални чучурги и месингови кранове. Няколко дена по-късно крановете изчезнаха - откраднати или изкъртени. След няколко семици на две от чешмите бяха избити и чучурите. И водата течеше направо от каменното тяло. На 7 декември чешмата пред тетър "Сфумато" беше разцепена почти на две - не от вандали, а от дървосекачите на общината, които са отрязали близкото дърво така, че да падне точно върху чешмата. Явно общината е доста богата, щом напролет поставя чешми, а наесен ги руши.
На същия ден певецът Илия Луков откри нова чешма в родното си село Тополница, Петричко .
събота, 6 декември 2008 г.
Елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило
худ. Boris Wolf
В зала 1 на НДК навалицата бръмчеше, жужеше, смееше се, поздравяваше се, наместваше се, разместваше се, защото новодошлите вдигаха нахалниците, седнали на техните места, очакваше... Само след малко започваше церемонията по раздаването на годишните музикални награди.
На крайния стол на 6-ти ред, 9-ти сектор седеше елегантна дама, облечена в бяла копринена блуза с дантелени ръкавели, пъстро копринено елече, кадифена пола и лачени обувки със заострен връх. Косата й беше вдигната на самодоволен кок и може би щеше да пречи малко на седящите зад нея, но дамата вече беше заела своето място и нямаше намерение да го сменя заради нечий дискомфорт.
Когато светлините угаснаха и на сцената излезе подгряващата денс формация, елегантната дама бръкна дискретно в дамската си чантичка и с елегантен жест извади елегантно ветрило. Разтвори го със замах, повя си няколко секунди, прибра го и започна да си тактува с него. Видимо беше музикална, защото не изтактува нито една грешна нота, отбеляза възрастен естраден композитор, седнал по диагонал в съседния сектор, след като елегантната дама привлече вниманието му не само с ветрилото, но и с умението да се забавлява и то на денспарче, върху което младите момичета на сцената показваха повече тяло, отколкото танц.
Публиката ръкопляскаше, церемонията продължаваше. Последва награждаването в две от най-важните категории и номинираните фаворити наистина се оказаха фаворити – грабнаха статуетките и обещаха на феновете още такива песни. След тях светлините в залата отново намаляха и мъжката половинка на хитов дует, който само след 12 минути щеше да спечели една от наградите, изникна на сцената в бял костюм с разкопчана риза, която показваше косматия му корем, избръснат преди няколко дена, сега леко обрасъл, а зад пича сценична машинария размахваше чисто бели ангелски крила и създаваше илюзията, че той самият маха с крила. Песента беше балада и елегантната дама веднага намери верния тон с ветрилото – ръкомахането й можеше да мине за прост жест, но не беше. Дъртият композиторът пак й хвърли едно око, а изисканата дама, която седеше до него, забеляза това и го сръга. Явно беше жена му и знаеше коцкарските му номера.
След изпълнението на полуголия младеж публиката избухна в аплодисменти и в общата шумотевица чистосърдечно се включи и елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило. Ветрилото така и си остана прибрано, сигурно отново бяха модерни ретро аксесоарите.
На преобразената сцена излезе рок банда и саундът тотално се смени – яки жици и кожени панталони, прилепнали по тялото и очертаващи малкото дупе на солиста, забеляза елегантната дама. Ветрилото само хвана новия ритъм – отсечени и дръзки движения разтърсиха тялото на дамата, дантелените ръкавели щяха да полудеят от размятане, коприната по дамата трепереше като че ли от страст, а може би от вибрациите на тонколоните отсреща.
“Много е артистична”, помисли си интелектуалец на средна възраст, седнал близо до композитора, докато наместваше очилата си диоптър и 25. И той, подобно на композитора, фиксира движенията й с ветрилото нагоре-надолу и се усмихна под мустак - наистина имаше мустак. Композиторът се ядоса, че не я беше срещнал по-рано, можеше да я включи в проекта “Нова българска музика”, можеше да му бъде полезна като корепетитор или буфосинхронист.
Хитовият дует, който така или иначе трябваше да получи награда, си я получи, мъжът от дуета пак показа леко косматия си корем, жената показа цици – роклята й беше от типа “гол гръб без предница”, усмихваха се видимо престорено, благодариха видимо лицемерно, защото спонсорът на албума им беше спонсор и на церемонията и можеше ли да не спечелят наградата за дует?! Артистичната дама с ветрилото не знаеше това и много се зарадва на наградата, сякаш самата тя беше дует.
Всъщност тя и ветрилото бяха дует.
Съществуваха в перфектен синхрон, допълваха се взаимно, пасваха си, ритъмът на сърцето й движеше ръката, която движеше ветрилото. Ветрилото, което беше нещо като диригентска палка.
В 21.14 елегантната дама стана внезапно, взе си чантата, копринения шал, визоненото палто, ветрилото остана в ръката й. Понеже седеше открая, не се наложи да безпокои други хора – изниза се почти неусетно. Интелектуалецът на средна възраст не я видя кога се изнесе, защото забърсваше очилата си, композиторът обаче не изпускаше нищо. Беше понечил да стане и той – сигурно с аргумента, че отива до тоалетната, но изисканата дама от лявата му страна, т.е. жена му, беше строга господарка и нямаше да позволи фриволност. Композиторът въздъхна, отпусна се на стола и се отдаде на ритъма на поредната балада, която измислена бойгрупа лееше по сцената и по първите редове така мазно, че имаше опасност някои зрители от първите редове да повърнат от пресолена сълзливост.
Беше 21.58. Дежурната сестра в дома за възрастни хора с леки психически отклонения потърси връзката с ключовете от входната врата и отделенията. Ключовете бяха на масата в стаята за отдих заедно в няколко недоядени сандвича, препълнен с фасове пепелник и някаква картичка с палми.
Дежурната сестра стана с досада, защото точно почваше любимият й сериал за едни хора, който попадат на самотен остров след самолетна катастрофа и се чувстват като изгубени на края на света, преди да срещнат “другите”, тръгна към входната врата и там се сблъска с жена, облякла визонено палто върху бяла копринена риза в дантелени ръкавели. Жената държеше в лявата си ръка старинно ветрило, което никой не знаеше кога щеше да се разпадне. “Айде ма, Кремено, замалко да останеш навън, къде ходиш”. Кремена само присви рамене и продължи към стаята си на втория етаж.
Абонамент за:
Публикации (Atom)