А Dog's Life

Беше слънчев летен ден. Животът в Слънчевград течеше спокойно, никой за никъде не бързаше, продавачът на сладолед на ъгъла на “Лунна” и “Небесна” беше с изтръпнали пръсти на дясната ръка от постоянното бъркане в ледения контейнер, а клиентите не спираха да се редят на опашка. Павилионът за сода също не пустееше. А в сладкарница “Захарното петле” малчуганите се тълпяха пред неделната кошница с безплатни захарни петлета, от която всеки можеше да се вземе колкото иска – децата тъпчеха сладостите в джобовете си и нехаеха за жегата навън. 

Жителите на съседните градове завиждаха на обитателите на Слънчевград – тук винаги беше слънчево и топло, нямаше никакви облаци по небето, та вечното лято чак доскучаваше понякога на хората, но въпреки това забавленията в града нямаха край. Вчера пристигна прочутият цирк на д-р Йогер и за децата имаше още едно забавление – освен захарните петлета...

В кафенето на г-жа Плюш беше пълно с майки и бащи, които отпиваха от ароматното кафе, докато децата тичаха наоколо. Масите вътре и масите вън бяха пълни, трудно можеше да се намери свободно място.

Циркът на д-р Йогер се разположи в един от крайните квартали – в подножието на планината Слънчевръх. Животните на доктора бяха чудати и чудновати и жителите на града още тази вечер щяха да препълнят шарената шатра, опъната вчера - преди здрачаване, за да ги видят.

Точно когато г-жа Плюш сервираше каничка кафе на младата двойка брюнети, край кафенето мина едно куче. Беше куче като куче, всичко си му беше наред - с щръкнали мустаци на муцуната и демонстративно размахваща се опашка. Рижаво. Клепоухо. Самостоятелно. Наоколо не се виждаше някой, който можеше да му бъде стопанин.

Кучето мина демонстративно край кафенето и го подмина.

На ъгъла на съседната пряка имаше месарски магазин. Пред него - кофа за смет. Кучето се поспря, подуши кофата, найлонови торбички с боклук се въргаляха на земята. Кучето не взе нищо от отпадъците и продължи пътя си - накъде, само то си знаеше. Месарят, г-н Пингер, видя животното и реши, че е поредното улично псе, дето иска да разнесе кокалите из квартала, смили се над него, нали и той имаше вкъщи едно такова – далматинецът Джак, и му подхвърли обрезките от шунката, дето всяка седмица по това време режеше на тънки парчета за г-жа Хербедюкер - тя беше от стария хайлайф на Слънчевград и не можеше да сервира у тях едро нарязана шунка.

Кучето обаче не си и направи труда да помирише парченцата шунка, погледна към г-н Пингер и месарят имаше чувството, че кучето му се присмива, ако това беше възможно, разбира се, но той много добре знаеше, че кучетата не се смеят. Само че досега на беше попадал на псе, което да откаже шунка...

Странно беше това куче, каза си месарят и влезе обратно в магазина.

Кучето огледа наоколо – сякаш целенасочено търсеше нещо, и после внезапно направи обратен завой и тръгна право към кафенето на г-жа Плюш.

Двойката брюнети си беше изпила кафено почти на екс – бързаха да се върнат в хотела и да се позабавляват сред прохладните чаршафи. Така че масата, където се бяха настанили, вече беше свободна. Кучето се приближи смело, оправи с лапа покривката, премести пепелника в отдалечения край и се настани удобно. Сърцето на г-жа Плюш щеше да се пръсне от сърцебиене, но понеже майка й, която беше създала това кафене, я беше учила, че няма нежелан клиент - всеки е добре дошъл, тръгна към кучето с широка усмивка и още преди да е чула поръчката, остави на масата каничка с кафе и друга, по-малка, с мляко. Останалите посетители на кафенето, бяха възпитани граждани на Слънчевград и се правеха, че не забелязват кучето и упорито се опитваха да прикрият изненадата си от тази невероятна гледка - куче пие кафе с мляко.

На псето не му дремеше – отпиваше на малки глътки и даже подухваше в чашата с кафе, за да не му е горещо.

Г-жа Плюш имаше котка - палава, та палава. Щура и игрива. Котката се казваше Анабел и гордо носеше на врата си каишка, на която беше прикрепена голяма изкуствена роза. Розата понякога доста пречеше на животното да беснее наоколо, но г-жа Плюш държеше Анабел да е изискана на външен вид, за да не разваля реномето на кафенето.

Този слънчев следобед Анабел беше набара отнякъде едно кълбо с розова прежда и го гонеше на верандата зад кафенето – г-жа и г-н Плюш живееха в същата сграда - на горния етаж. Котката така се беше разиграла, че без да му мисли и без да се усети, се озова отвън, където бяха подредени шестте маси на открито. Заигралата се преждата котка не видя веднага вечния си враг - кучето. В момента, в който усети, че не е на правилното място, Анабел нададе пронизителен писък и инстинктивно подскочи в скука на една клиентка, за да се скрие от кучето.

Кучето обаче изобщо не обърна внимание на котката. Продължи да си пие кафето и даже досипа малко мляко в чашата.

Г-жа Плюш дотича, извини се на клиентката, взе Анабел и бързо-бързо я прибра вътре. Кучето продължи да не реагира на котешкото мяукане. После стана, остани една банкнота на масата и си тръгна бавно от кафенето.

Жегата в Слънчевград беше голяма. Продавачът на сладолед на ъгъла на “Лунна” и “Небесна” правеше добър оборот. Павилионът за сода – също.

Кучето като че ли се въртеше в кръг. Отново се върна при месарския магазин на г-н Пингер, сякаш търсейки нещо изгубено по пътя. Гледаше съсредоточено земята си не виждаше нищо наоколо. Даже не погледна към витрината, на която вкусните суджуци и мезета бяха апетитна примамка за всяко друго куче.

Явно на намери това, което търсеше по паважа и продължи нататък.

Съседният магазин до месарницата на г-н Пингер беше “Плод и зеленчук”. Място, където едно куче изобщо няма работа.

Това куче обаче спря пред витрината, на която бяха подредени какви ли не плодове, помисли за момент и после влезе вътре.

Никой от минувачите по улицата не забеляза как едно куче влезе в зеленчуковия магазин.

Само след минутка кучето излезе с една връзка банани. Спря се на тротоара, откъсна един, обели го и започна да яде с видима наслада. Явно тоя пес обичаше бананите повече от шунката.

Неделната разходка продължи до отсрещния хранителен магазин. Кучето изобщо не погледна към магазина, а се завъртя края телефонната кабина - сякаш чакаше обаждане. Телефонът така и не звънна... Две възрастни дами с пудели вързаха кученцата си пред магазина и влязоха да пазаруват. Пуделите бяха злобари и започнаха да лаят по нашето разхождащо се куче, а то игнорира лая им и тръгна по своя си път.

Поредната му спирка беше цветарският мазани на мадам Ида. Отдалече ухаеше на местни и екзотични цветя. Но вместо миризмата да подразни чувствителния кучешки нос, животното сякаш се омая от нея, наслаждаваше се така, както едно истинска дама се наслаждава на цветята.

Влезе и тук. И скоро се появи на улицата с букет розови лалета. Едрите им цветове приличаха на камбани, която можеше всеки момент да зазвънят... Спря се, помириса ги и някакво щастливо изражение се появи на кучешката муцуна. Ако г-н Пингер беше наоколо, щеше да си помисли, че му се привижда, но.. нямаше съмнение - кучето се усмихваше доволно.

Това куче сякаш нямаше умора да обикаля по магазините в Слънчевград, но като че ли дойде краят на следобедната му обиколка...

Кучето си тръгна с бързи и решителни крачки. Явно знаеше къде и защо отива.

В крайния квартал, в подножието на планината Слънчевръх, шаренееше шатрата на цирка на д-р Йогер. В задния двор, точно до шатрата, беше разположена голяма кучешка колиба - изглеждаше луксозна и добре поддържана.

Кучето се озърна, сякаш се криеше от евентуален преследвач или искаше да се убеди, че никой няма да го види как се прибира, защото се е било измъкнало без разрешение от къщи...

Прекрачи прага на кучешката къщурка и сякаш се завърна у дома... Наистина това беше неговият дом. Къщичката отвън беше като всяка друга кучешка къща, но отвътре – нищо подобно... В помещението имаше маса, диван и телевизор. Наоколо цареше голям безпорядък, разхвърляни празни консервени кутии, кутии от храна и опаковки се въргаляха по пода. На нощното шкафче имаше дамска козметика. Кучето потопи цветята във ваза и включи телевизора. Взе от нощното шкафче парфюм и си пръсна по врата. После се изправя на задните лапи и отдолу – на корема му, се видя нещо като цип. Кучето хвана ципа и започна да го отваря.

Русокоса едрогърда мацка изскочи от кучешкия костюм.

Дъщерята на д-р Йогер – красавицата Жизабел-Гретхен обичаше да се забавлява, като се преобразяваше на различни животни от цирка и си правеше разходки из градовете, които циркът посещаваше.

Coming soon

Надявам се, че в скоро време ще бъде готова новата ми книга - стихосбирката "Чай от спомени". Тя ще излезе в поредицата Съврeменна българска поезия на издателство "Захарий Стоянов". Редактор на книгата е поетесата Маргарита Петкова.

По пътя...

Това се случи преди много години...
Заглеждах се във житейските линии
на дланта ми
и виждах бъдеще в контрастни гами.
Понякога си мисля, че съм син на Девата
и ще откупя свойта смърт за 200 лева.
Дали изобщо знам кога съм се родил?
Лице изглежда нямам, само тил.
Като малък се страхувах, че съм подменено дете…
И търсех своите родители, но без да знам кои са те.
Кръщелното ми свидетелство е някъде в Библията…
Душата е една огромна лилия…
Лилия сред тръни.
А може би съм още сънен.
Растях без приятели и почти без ласки.
Сънувах фашисти,
активисти,
трактористи,
свине породисти

и всички – със зелени каски…

Едва си спомням дядо – бил съм двегодишен.
Говоря си наум със него. Той понякога ми пише…
Той е като Господ в моите представи –
в риза от небе, със слънчеви ръкави.
Уморявам се да мисля за Отвъдното
и се боя, че краят ще се сбъдне…
Наричат ме с някакво измислено име,
казват, че съм сукал на вълчица някаква от вимето.
Но аз съм и тревата,
с която
се храни вашият добитък,
и Мойсеевият свитък,
и водата
в езерата
и блатата,
и последните стотинки
от последната заплата.
Блажени са вярващите люде!
Нима ще бъде опростен и Юда?
Ако угасне светилото,
поне да не е на бесило…
Дано се случи лете!
Защото тогава ръцете
предричат поредното прераждане.
Защо съм целият във сажди?
Обикалям отново земята,
раздавам хляб на децата ви,
но никое не взима.
Та как ще изкарате зимата?
Отиват овцете на заколение,
а във очите им виждам.. небе.
А аз отново си мисля за дядо -
и даже забравих обяда.

Това бяха доста бурни години.
Но ги излапа времето - като маслини.
Опитах се да бъда достатъчно смел...
Тогава още не знаех по кой път съм поел. 

Исках да ти кажа...

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как в очите сини
искам да надничам
и да виждам радост
и любов, и смях...
Исках да потъна
целият във тях.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как дъха ти нощем
пулса ми насича.
Как се задушавам
щом не си до мене,
как за тебе мисля
и нощем, и денем.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как от всеки допир
ставам романтичен,
как се разтрепервам,
щом гласа ти чуя,
как се изпотявам,
щом без теб се будя.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
исках да съм нежен
и дипломатичен,
исках да ти кажа
думите неказани,
исках да си моя
единствен оазис.

Исках да ти кажа...
После те целунах.
И не искам друго –
само да целувам.

P.S. I.L.U.

Snow in Berlin

Чай от спомени

х х х

Като жива вода
любовта си носех
в стомна тънкостенна.

От невнимание,
от безразсъдство ли –
препънах се.

Падна стомната
от моите ръце,
водата се разля.
Простенах.

Напоената
с любов земя
се пропука
от копнеж по обич.

А стомната
остана цяла.



х х х

Обещах да те целуна
преди да умреш.
Беше зима безлунна,
потънала в скреж.
Беше ден. Беше утро,
когато умря.
Аз не вярвах, не исках,
но помнех съня.
Беше тялото мъртво,
във очите – живот.
А душата – на пътя.
И в ръцете й – плод.
Черна ябълка носи -
талисман на смъртта.
А краката й – боси...
Горката душа!
Беше петък безлунен -

денят на греха.

Обещай да ме целунеш
преди да умра!


Лятото
Противно ми е лятото -
с лъчите си жигоса ме.
На облаците ятото
със устни захаросани
челото ми целуваше
и лепнеше безветрие
по бузите. Флиртуваше
с гнева на термометрите.
За сенчеста утопия
бълнуваха дърветата
и с корените-копия
в сърцето на планетата
се целеха с усилие.
Земята във агония
издъхваше... Идилия.
А може би – ирония.

Противно ми е лятото,
заклело се в безводие.
Но аз съм децата му,
от слънчевата зодия.


На балкона…

На балкона
под небето
аз видях морето -
вероломно
и бездомно,
тръпнещо от страх.

А вълните
по скалите
плискаха лицето.
На балкона
под небето
съхне твоят смях.


Там

За път се стягаш. Накъде ли?
Вали дъждът, не спира.
Навярно слънцето обича
да бъде в плач всемира.

Отиваш може би в страната,
където смях царува.
Не слагай в куфара си грижи,
надежда не купувай.

За всеки там е забранено
да стене в скръб безславна.
Желая с тебе да отида,
че бил съм там отдавна.

Прекарвах времето щастливо,
забравих що е болка.
Но доста скъпо ми излезе,
недей ме пита - колко.

Добре поне, че ми остана
един копнеж за спомен.
И взех го с мене за утеха –
че чувствах се бездомен.

И помня нощем че сънувах
море с небето слято...
Не взимай зимния пуловер,
че Там е вечно лято.



х х х

О, Йешуа...

На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.
Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани,
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.



Сътворение

И не от кал,
а от метал
създадох ПЪРВИЯ предмет
сред този ХАОС.
И го нарекох НОЖ.
Защото всичко ВЕЛИКО
трябва да вдъхва УЖАС
и СТРАХ.

От някаква противна смес –
Прозирно бяла,
направих ПОДОБИЕ
на моето ТЯЛО.
И дадох му име ЧОВЕК.

Сега съм щастлив,
сега имам всичко –
това е НОЖЪТ,
а това е ЖЕРТВАТА.

И между тях съм АЗ.


х х х

Ако знаех само
че е много болен,
ден и нощ за него
Господ щях да моля...
Ако знаех само
колко е часът,
щях ли да остана
в мрака насред път?
Ако знаех само,
че човек умира,
че парите свършват,
че трамваят спира,
че когато падне
крушата от клона,
някой вдига брадва
и отсича клона...
Ако знаех само
нещо за лъжата,
за любов и болка,
за дъжда, за вятъра –
щях ли да поема
Пътя на омразата?
Но не знаех. А и...
никой не ми каза.

Опашки за джакпота, на никой не му дреме за кмета на София

Джакпотът в играта 6 от 49 на Тото 2 удари в земята кметските избори в София. И в други градове.
Усмихнати младежи и хора на средна възраст се редяха пред тото пунктовете, за да пуснат фиш на тиража, в който натрупаната печалба беше повече от 3 млн. лева, а само бабички с бастуни и дядовци с бомбета можеха да бъдат забелязани пред избирателните секции в София. В Студентски град всички спяха – поне до обед. Само че тези, дето пускаха фишове, бяха станали рано, за да се доберат до пунктовете до обед, за да не им избяга печалбата, а тези, които отидоха да гласуват – просто си стават рано и няма какво друго да правят...
По обед ЦИК съобщи, че избирателната активност в София е рекордно ниска – към 10%, малко хора бяха гласували на частичните местни избори и в Разлог и Враца. В същото време ББС съобщи, че се очаква около 40% от населението да се включи в местните избори в Косово...
Явно на никой тук не му дреме за кметските избори и на хората им е много по-важно да вземат милионите, а не дали Фандъкова или Кадиев ще седнат в стола на Борисов в столицата.
Бойко Борисов коментира, че на хората им е писнало от избори и че резултатът бил ясен – затова активността била ниска.
Тази неделя в София не валя сняг. Никой не ходи за гъби. Никой не звъня на приятели и познати, за да ги пита кой води на изборите. Тази неделя не получих нито един sms от непознат номер, който да ме призове да гласувам за еди-кой-си. Явно не съм им нужен и интересен. Защо тогава да се интересувам кой ще стане кмет?
Добре, че пуснах фиш за тотото още в петък.

Срам ме е от българския футбол, футболистите не ги е срам от нищо

Срам ме е от българския национален отбор по футбол. Срам ме е от ФК "Левски". Срам ме е, че футболистите не ги е срам.

Всеки прави грешки, всеки губи битки, всеки понякога разочарова, но едно е да полагаш усилия и нещата да не се получават, друго е да не ти дреме на к*ра. След размазващия резултат Кипър - България 4:1, след поредните рухнали илюзии за Световното първенство по футбол догодина, за което отдавна беше ясно, че нашите футболисти не стават, след слабата игра на "Левски" и оправданията с кубански афери, след поредните псувни и нерви, след пропилените няколко пъти по 90 минути от живота ми, защо да продължавам да давам пари за билети за мачове - и на "Левски", и на националния отбор, защо да си губя времето пред телевизора, след като не виждам никакво желание за промяна? Подкрепях ги, въпреки загубите, доста време. Надявах се, че състоянието е моментно. Но явно не е така.

Как да викам "българи юнаци" и "Само "Левски", като нищо не ме кара да скоча на крака?

По-добре да играя на компютъра на Tetris или на Crazy chicken - ако изгубя играта, ще се ядосвам само на себе си.

Venezia: watercity

Дали бих могъл да живея във Венеция? Или сърцето ме тегли към Лондон. И в двата града има вода... Едно е Н2O-то на Темза, друго средиземноморското. Но не водата ме привлича, имам чуството, че съм бил там, че съм познавал отдавна звука на Big Ben и белотата на Ponte di Rialto. Дали не съм бил лондончанин или гондолиер? Или просто телевизията, интернет и книгите правят света познаваме за нас, много преди да сме видели лично Tower Bridge или да сме пипнали Колоната с крилатия лъв във Венеция...

Madonna & Jesus Luz - цялото семейство в Celebration