СЕСТРИ

Глава 1
Има нещо в мрака

* всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена 

В деня, в който щели да ги убият, сестрите Елина и Лина станали в 6:30, за да помогнат на майка си в украсата на коледната елха. До Рождество Христово оставала само седмица и семейство Естрамадура още нямало коледно дърво. За първи път се бавели толкова с подредбата на коледните аксесоари в дома си заради проблемите, които имала майка им - добре познатата на целия град Габи Естрамадура, собственик на най-предпочитания от дамите фризьорски салон. Седмица по-рано вратата на салона била разбита, а цялото оборудване вътре – изпотрошено и демонстративно разпиляно по пода. Причината за този вандалски акт била напълно неясна и на Габи й трябвало доста време, за да се съвземе след първоначалния шок от видяното. Полицията продължавала разследването и комисар Треби твърдял, че има заподозрян и събира улики срещу него.

Двете момичета много обичали деня, в който украсявали коледната елха. За тях ритуалът с подреждането на стъклените разноцветни топки, играчките във форма на сърца и снежинки и лъщящите гирлянди върху свежите елхови клонки бил много по-стойностен и неповторим от самата коледна вечер, когато отваряли кутиите с подаръците, в които общо взето знаели какво ще намерят... Елина и Лина обожавали часовете, посветени на украсяването на елхата, и нито едната от тях не можела да забрави първия такъв ден, когато баща им - целият отрупан с сняг, омотан в дебел ръчно изплетен от майка им шал, бил донесъл онова огромно дръвче, изпълнило дневната - с ръста си и със сладостно упойващата миризма на смола и вечна зеленина. Оттогава били минали повече от десет години, но момичетата криели в спомените си нещо подобно на поовехтяла картичка с онази приказна коледна елха. Първата елха в живота им. После, разбира се, имало и други елхи, но никоя не можела да се сравни с първата, колкото и празнично очарователни да били и те. И понеже всяка година точно Елина и Лина редели по еловите клонки едни и същи играчки, останали още от първия коледен ритуал, всяка нова елха изглеждала като първата и това пораждало у цялото семейство илюзията, че една и съща елха ги радва по Коледа. Нещо като вечното дърво на живота, което не можело да бъде отсечено, променено, употребено и захвърлено заради човешката прищявка, наречена Бъдни вечер.

Същата вечер самите те щели да бъдат насечени, употребени и изхвърлени, но рано сутринта още никой не го знаел.

Дори и техният убиец.

Елина и Лина били момичета като всички останали. Елина, извървяла граничната бразда между пубертета и зрелостта, била готова с няколко сексуални урока и репетиции още на 13, а две години по-малката й сестра рано-рано показвала толкова хубост, такава фигура и наченки на бюст, че дори местният педофил Лео Свинг казвал на приятелите си, докато обсъждали тематичните сайтове в интернет: “Това момиче ще стане страшна красавица. Ако доживее до 18.”  

Лина била заклана на 13.

Непочистеното от кръвта й острие щяло да лъщи около два часа след полунощ – по протежение на крайградския път, захвърлено в замръзнал шипков храст. Ножа щели да го намерят чак след три седмици. А в мъртвите тела щял да се препъне още на следващия ден малоумен овчар, извел стадото си на съседния баир. Овчарят познавал много добре и двете момичета, но винаги му било особено трудно да казва “Елина и Лина” и като изтичал задъхан в полицията, спъващ се в собствените си крачоли на протритите дънки, бил изхрипал пред дежурния “линаилина”, което дежурният eдва на шестия опит успял идентифицира като словосъчетание.

Но до момента, в който Оле Крийн щял да се стресне от обезобразените тела на момичетата, имало две денонощия.

Онази сутрин Елина и Лина Естрамадура още се радвали на елхата и пеели безумен микс от коледни песни и балади на Селин Дион, защото и двете били страшни нейни почитателки. Лина била плакала на “Титаник” повече от Елина, а Елина в разговор с няколко свои приятелки не била успяла да намери нито един аргумент “против” идеята да си легне не само с Леонардо Ди Каприо, но и с Били Зейн. А още по-добре – с двамата едновременно.

Елина редяла стъклените топки и играчките, Лина минавала след нея с вълнистите извивки на гирляндите. Елхата все повече заприличвала на миналогодишната, на по-миналогодишната, на още по-миналогодишната, на онази, първата...  

За Елга, най-добрата приятелка на голямата сестра, това било малко плашещо, но тя никога не се била осмелила да изрече на глас разсъжденията си за повтаряемостта на елховата премяна – може би защото обожала да идва в дома им за прословутия коледен ябълков пай на майка им. Нейната майка никога не й била правила какъвто и да било пай. Елга обаче била доста резервирана към поведението на бащата на Елина, който точно по Коледа се напивал най-много и не пропускал възможността да напсува на майка и двете момичета – за щяло и нещяло. Грегор Естрамадура работел в местния рудник още от времето, когато самият той бил бесен пубертет. Но тъмнината в тунелите под земята, недостатъчният въздух за дишане там и набилият се в дробовете му прах с годините били превърнали онова жилаво и пъргаво момче в едва влачещо се безформено туловище, което и онази сутрин се било разположило в дневната още преди двете момичета да слязат от стаята си и само с първото отваряне на устата започнало да дразни дъщерите си с наставления  как да закачат тая снежинка и откъде да мине оня гирлянд.

Въпреки трудния характер на баща им, Елина и Лина били усмихнати момичета. Забавлявали се дори когато в късната есен пътищата към дома им били покрити с локви и калта била толкова лепкава, че на моменти се превръщала в кален капан, където можело да затъне цяла крава. Но дори и тогава усмивките не слизали от лицата им и като прескачали по-малките локви и си тананикали любими мелодии, двете момичета били в състояние да разведрят и собственика на кравата Зюс, която се инатяла и тъпчела бавно в калта, и най-запаления рокер в градчето, когото нито дъждът, нито снегът можели да спрат да форсира мотора си - ей така, безцелно и самодоволно по празните улици. Рокерът бил едва на 19 и отдавна бил хвърли око на Елина, само че тя няколко пъти вече го била отрязвала с категоричното “Не” на неговото превъртащо се като надраскана грамофонна плоча привидно наивно предложение само да се повози на мотора му. Бил я канил вече поне 50-тина пъти. Елина мразела вятърът да се навира нахално в лицето й,  да се гаври с косите й, да пъха дребни мушици в устата й и затова съответно мразела и да се вози на мотор. Не че иначе рокерът имал някакви шансове за сърцето й. Елина не понасяла мъже, който имат черно под ноктите и плюят по улицата където им падне.

Лина нямала претенцията да подбира мотор или кабрио. За нея в едно предложение “само да се повози” по-важното било забавлението, като по момичешки доверчиво нямала спирачки да се качи и при рокера, когото познавала, и при собственика на скандално червения Опел кабрио, за когото бабичките, насядали през къщите си, не говорели никак хубави неща.

Но това какво говорели и дали то е вярно било проблем на самите баби.

А и 13-годишната Лина не обръщала внимание на хорските приказки.

В деня, когато щели да ги убият, момичетата нямали никакви планове как да се веселят и затова искрено се зарадвали на предложението на Елга първо да се помотаят на шопинг в Търговския център, да идат на кино и после да седнат в любимото им бистро зад цирка.  Било събота – ден без училище и без досадни домашни задължение. На обед Габи и Грегор Естрамадура отивали на сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град и щели да останат там през целия уикенд. Момичетата престорено били обещали, че ще бъдат послушни и че няма да се прибират късно, но едва се сдържали техните да заминат, за да се развихрят както те си знаят. Елина се била запасила с два коза, а Лина, която още не била пробвала трева, я заплашвала, че ще я издаде, ако довечера не й даде да облече късата плисирана пола. Елина й обещала полата и Лина веднага забравила заканата си.

Габи и Грегор не подозирали нито за тревата, нито за късите поли, скрити в най-долното чекмедже на гардероба в детската стая.

Габи и Грегор Естрамадура заминали на сватбата, убедени в послушанието и пълната невинност на дъщерите си.

Същата вечер размазаните лицеви кости на сладките доскоро момичешки лица на Елина и Лина щели да бъдат нещо повече от перверзна ирония на огромните усилия, който хвърлили и двете, докато се гримирали почти целия следобед, очаквайки идването на Елга.

А Елга се забавила вкъщи, защото майка й била хванала няколко цинични бележки, които си разменяла от известно време в час с едно очилато момче с прилепнали дънки, амбицирано да наебе дъщеря й с големия си кур, както майка й научила от бележките с изненада. Честно казано, повече била впечатлена от размера на момчето, отколкото от курвенските текстове на собствената си дъщеря. Но това майката на Елга никога не би си признала пред други хора. Елга не отрекла, че половината от хартийките, изпълнили предния джоб на раницата й, са писани от нея, не се опитала да оправдае нагона на съученика си ебач, но накрая дипломатично теглила един театрален рев и майката, която повече от вмирисани мъжки чорапи мразела само момичешки рев, набързо успокоила Елга, че няма да казва на баща й за бележките, миришещи на секс, и че ако й обещае да не си ляга с очилаткото, може да й купи за Коледа бели ботушки с висок ток.

Елга обещала веднага.

Едно подобно обещание не й струвало нищо. С нищо не я ангажирало. Особено ако не била такава патка заспала и се научела да крие по-добре бележките от Леон.

След като успяла да заблуди майка си, Елга била свободна да даде началния сигнал на момичешкия купон, в който щели от сърце да се гмурнат и трите млади дами.

Ако майката на Елга не била толкова наивна и ако била наложила на дъщеря си строгата забрана да не излиза за една седмица, Елина и Лина сигурно също щели да си останат вкъщи. И нямало да срещнат през нощта своя убиец, който след като ги наръгал с ножа по няколко пъти, с все още окървавеното острие си отрязал за спомен по кичур коса и от двете.

В очакване на Елга, Елина доста се била постарала върху прическата си и с тези съблазнителни къдрици можела да мине за някоя похотлива детска учителка, която денем пее песнички на дечицата и ги учила да рецитират стихотворението за патенцето, а нощем била готова да вдигне крака срещу 100 евро.

Елга била още девствена. Въпреки мерака на Леон. Но знаела от Елина какво е усещането от проникването. Знаела го, но не можела да си го представи съвсем точно, защото в едно такова действие сигурно е важно субективното усещане.... След три дена, когато полицаите Ерик и Густав  я питала дали знае къде са ходили сестрите Естрамадура в събота през нощта, Елга излъгала, че не ги е виждала от петък вечер. Излъгала съзнателно, изплашена от неочакваната новина за смъртта им.

Още в 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани. Сънената Елга повърнала в леглото.

Гласът по телефона й се сторил ужасяващо познат, но не могла да го идентифицира, колкото и да се напрягала. Мекият тон на мъжкия глас обаче не могъл да смекчи шока от убийството. Рошава, с размазан и непочистен от няколко дена грим, тя тръгнала препъвайки се към кухнята, търсейки една бележка, която в събота вечер Елина била пъхнала в ръката й. И двете били толкова пияни и напушени, че не помнела почти нищо, но изведнъж се сетила, че Елина я помолила да вземе листчето, да го пази и  да не го показва на никого. На сутринта, когато научила за смъртта на приятелките се, Елга разгърнала бележката с треперещи ръце и прочела още по-ужасена: “Има нещо в мрака”.

Първите слънчеви лъчи прониквали в кухнята, но Елга потръпнала, представяйки си мрака на съботната нощ и мрака, в който щели да потънат Елина и Лина, заровени в прясно  изкопаните гробове до края на седмицата.

Елга излъгала, че не е виждала сестрите в събота. Но после многократно съжалявала за това. 

Полицейският комисар Стефан Треби подозирал, че Елга не казва истината, защото познавал, когато тийнейджърките лъжат. Собствената му дъщеря била виртуоз в лъжите за това как ходи на какви ли не курсове в училище и как учителката по биология я била включила в групата за проучвания и анализ, но Треби твърде лесно хванал Софи в лъжа и й спрял седмичната издръжка. А без пари Софи била като вързана, защото манията й да пазарува дрешки и парфюми осмисляла пубертетските й делници.

Когато в понеделник сутринта се спънал в изкорменото телце на Лина, овчарят Оле Крийн бил още в плен на кошмара, който сънувал преди две нощи. Присънвало му се едно и също, въпреки че няколко пъти се будел облян в пот. Забърсвал потта, поглеждал колко е часът и пак заспивал, за да сънува все същото. Сънувал, че е погребан жив, че блъска по капака на ковчега, че чува отгоре как някакви хора си говорят за него, но никой не реагира на призивите му за помощ. А колкото повече викал, толкова повече оставал без дъх.

Останалата без дъх Лина сигурно била изпитала огромни болки, докато била душена и наръгвана с нож. Съдебният експерт, извършил първия оглед на труповете на място, предположил, че изкормването и размазването на лицата на момичетата с камъни било последващ акт на агресия, от който вече мъртвите тела не били усетили нищо. Оле не разбирал нищо от съдебна медицина, бил простовато момче, за което овцете били най-близките същества, но все пак усетил, че случилото се е нещо нечовешко. Той знаел как се коли агне, но закланите сестри не били агнета. Оле Крийн нямал представа кой може да е убиецът, но неясно дали от видяното или по някаква друга причина през целия ден повтарял пелтечейки думата “самосвал”...

 Комисар Треби нямал никакви подозрения, че самосвал може да е замесен в смъртта на сестрите Естрамадура, но бил впечатлен от начина, по който Оле реагирал, когато от джоба на окаляното палтенце на Лина изпаднал ключодържател с пухена овца. Пухеното тяло на животното вече нямало нищо общо с белия цвят – било напоено обилно с кръвта на Лина, а халката, на която били нанизани ключовете, изглеждала като ръждива. Но не било ръжда, а кръв. 

Оле искал да си вземе за спомен овцата ключодържател, но полицаите не му позволили.

В края на същата седмица Елга отишла сама на местопроизшествието, съсипана от мъка и тайни, за да види къде са умрели приятелките й, но в замръзналите шипкови храсти не било останало нищо. Нямало късчета от дрехите им, нямало коси, оплели се в клоните, нямало кръв... Което било странно, след като очевидци разправяли, че гледката била страшна. Елга мислела, че смъртта на сестрите Естрамадура ще остане най-ужасяващият спомен в живота й. Но грешала.

Привечер в събота трите се смеели като обезумели, докато пръстите им лепнели от захарния памук от фургона пред цирка. Лепнели не само пръстите им -  и устните, и  премръзналите бузи. Елга била поискала от Елина салфетка и след като тя й казала да си вземе сама, бръкнала в чантата й и напипала кутийка с презервативи. Когато била по-малка, Елина си мислела, че балоните и презервативите са едно и също. После разбрала, че презервативите не са за надуване, а балоните не се нанизват на момчетата.

Две непознати момчета сваляли онази нощ приятелките в бистрото зад цирка. Били типични пичове – напомпани, надъхани и не признаващи “не” за отговор. Сестрите Естрамадура също били арогантни, като постоянно ги режели, но си оставяли вратичка за възможността момчетата да ги черпят по някое питие. Елина и Лина палаво замятали кичури коса и съблазнително си облизвали устните, без да са им сухи. Елга била пренебрегната, въпреки че нейните чорапогащи били по-мрежести от тези на Елина. Елга се чувствала като фон на сестрите Естрамадура и в един момент това я подразнило дотолкова, че в състояние на необяснима еуфория предложила на по-мургавото от двете момчета свирка в кенефа. Момчето не признавало “не” за отговор.

Десетина минути по-късно, забърсвайки с със средния пръст на дясната си ръка ъгълчетата на устните и търсейки махагоновото червило в чантичката с пайети, Елга, следвана от мургавия младеж, се върнала на бара, където Елина вече седяла на лявото бедро на другия пич и лижела ухото му с похвално усърдие, а Лина самотно -  полупияна, допивала поредната бира.

В бистрото нямало много посетители, въпреки че било събота. На сервитьорката й било толкова скучно, че даже не забелязала непълнолетните момичета и изобщо не се замислила дали да им сервира бира. Следващият вторник, когато комисар Треби, я разпитвал за нощта, в която изчезнали сестрите Естрамадура, Нора още имала бяло петно. Веднага след като смяната й свършила, Нора се била отдала на бурен секс, комбиниран със солидна доза наркотици, с бармана, който отскоро работел в конкурентното бистро отсреща. Шибали се като за последно. Сексът онази нощ бързо изместил спомена за двете набити момчета, на едното от които не би отказала - имало хубаво дупе.

Нора не била надежден свидетел. Но комисар Треби я подозирал, че знае накъде и с кого били  тръгнали сестрите, когато излезли от бистрото в 1:20.

Нора отричала.

Но няколко дена по-късно внезапно си спомнила нещо, което силно я изплашило. Нора не знаела дали да го сподели с комисаря или да си трае. Тайната, която пазела толкова дълго, я превърнала в невротичка, която постоянно се карала с клиентите, ръцете й треперели, докато наливала бира, треперели, докато сервирала бирата и накрая собственикът на бистрото я уволнил.  

Елга също пазела своята тайна.

Бележката, на която Елина собственоръчно била написала “Има нещо в мрака”, била скрита на дъното на кутията с моливи, където никой друг не пипал. Преди сестрите да бъдат пребити, намушкали и изнасилени, Елга рисувала романтични графики. След смъртта им започнала да рисува само гарвани и загадъчни гори.

Елина и Лина не били разглезени момичета, знаели че в този живот трябва сам да си завоюваш мястото – никой няма да ти подари нищо наготово. И че не е никак лесно да си изкарваш хляба, дори да си с добро образование и подходящи обноски. На това ги учела Габи Колер, която била горда, че не се е провалила като майка. Но когато момичетата били на 9 и на 7 родителите им се развели и това обикновено в живота на толкова много хора събитие предначертало бъдещето им. Ларс Колер напуснал дома им след  като Габи го хванала един следобед да прави секс на спалнята, където прекарвали дълги любовни нощи, с 19-годишния градинар, който вече трета година се грижел за цветните лехи, за зеленчуците и овощните дръвчета в двора. Габи била бясна. Ако го била хванала с някоя фльорца от близката консервна фабрика, сигурно щяла да му прости, но с мъж, и то градинарят – това било повече, отколкото една обикновена жена от малко градче може да понесе. Ларс се кълнял, че няма нищо общо с градинаря, че само го бил помолил да му помогне да оправят единия крак на спалнята, който от известно време се клател и създавал опасност за любещите се съпрузи, само че Габи не могла да разбере защо било нужно да ремонтират спалнята чисто голи.

Елина и Лина не видели баща си гол в едно легло със симпатичния градинар, който усмихнат често им давал прясно набрани ябълки и круши, но в последвалите няколко дни на безкрайни кавги между Ларс и Габи момичетата научили почти всичко подробности за онзи фатален следобед. Разбрали, че нещо се е променило завинаги, усетили гнева на Габи и срама на Ларс, видели треперещите ръце на Ларс, който късно вечер пушел на верандата цигара след цигара, видели и сълзите, които пускала Габи, докато им правела мекици. После Ларс се изнесъл и заминал за друг град, бягайки от мълвата, а още на следващата година Габи се омъжила за тогава добродушния Грегор Естрамадура, който по онова време не пиел и не си позволявал да й удря шамари.

Момичетата не гледали на Грегор като на баща. Само че майка им била толкова обзета от идеята да започне нов живот, че искат – не искат, приели фамилията Естрамадура. Нощем момичета слушали кикота на майка си и кашлицата на Грегор, чували как нещо упорито и ритмично блъска в стената, а веднъж, като се гонели из къщата, намерили в спалнята някакви още мокри петна по чаршафите, а на пода се въргаляли три гумени неща, които приличали на балони.

Елина вече имала менструация и имала някакви подозрения що за игра е сексът, а Лина още не подозирала, че изведнъж може да й потече кръв между краката. 

Кръвта по острието на ножа, с който били наръгани, приличала на ръждиви сълзи. Никой не разбрал дали момичетата са плакали, докато убиецът им размахвал ножа с методични движения и острието всеки път си проправяло път на ново място в плътта им.

Комисар Треби бил свидетел на всякакви ужасяващи гледки през дългогодишната си кариера, но такава злоба и такъв гняв не бил виждал досега на местопрестъплението. Камъкът, с който бил пукнат черепът на Елина, бил доста тежък и съдебният експерт се затруднил да го вдигне сам. Лицевите кости на Лина били размазани от удари с твърд предмет, “вероятно бухалка”, написал експертът в доклада си. Захвърлени зад скалата, която местните  наричали “Колецът”, телата пазели всички следи от насилието над момичетата - полата на Елина била задигната, чорапогащникът - скъсан, а гащичките й били целите в кръв и сперма.   

Спермата изобщо не помогнала на следователите да идентифицират вероятния извършител. Биологичен материал не съвпаднал с нито една от ДНК пробите, който полицията взела от втория им баща, от някогашния градинар, сега собственик на ветеринарен кабинет Петер, от овчаря Оле Крийн и от бармана от конкуретното бистро зад цирка. Комисар Треби бил в задънена улица, защото нямало нито един надежден свидетел, който да може да докаже, че е виждал момичетата онази нощ, след като излезли от бистрото.

Елина и Лина си тръгнали оттам в 1:20.

Елга излязла с мургавото момче десет минути по-рано и уговорката й със сестрите била, че ще се видят направо в дома на Естрамадура след ноловин час – планирали купонът да продължи в домашна обстановка, с музика и още пиене.

След час и девет минути Елга напразно звъняла на вратата. Вътре било тъмно и тихо. Най-добрата приятелка на Елина набрала първо нейния мобилен телефон, но той бил изключен, после опитала с номера на Лина – същия резултат. Елга решила, че двете са забили някакви други младежи, тръгвайки си от бистрото и сега се натискат в някоя кола – заедно или по отделно, или продължават да поркат още бира. Пратила на Елина sms “call me kato moje6” и се прибрала вкъщи, защото самата тя било толкова пияна, че се наложила до повърне три пъти преди да заспи. От неделята всичко й се губело. Прекарала я в същия безпаметен сън.

В 8:10 в понеделник Елга била събудена от анонимно телефонно обаждане. Непознат мъжки глас й звъннал, за да й каже, че преди 15 мин. двете сестри били намерени изнасилени, пребити и заклани.

Елга пак повърнала, този път направо в леглото.

Сервитьорката от бистрото се запознала с Елга няколко месеца по-късно, когато полицията правела за трети път възстановка на случилото се. Едва тогава си спомнила смътно, че е виждала това момиче, но с нищо конкретно не го свързвала. После, когато Елга плакала на рамото й и за пръв път признала, че има една тайна, свързана със сестрите, Ингрид се успокоила, разбирайки, че и другите крият нещо по този случай. На сутринта след бурния секс с бармана, в полусън, Ингрид била чула барманът да звъни на някого. Било към 8:00 и била запомнила само думите “в мрака”, което само по себе си нищо не означавало. Била разглобена от секса и затова отново заспала, а когато в ранния следобед се събудила, Фил не бил в леглото, а на стола била захвърлена смачканата му тениска. 

С течение на времето Елга и Ингрид станали приятелки.

Продължителното разследване на смъртта на сестрите Естрамадура изнервило града до краен предел, слуховете и мълвата съчинявали невероятни истории за изчезването им. Появили се “очевидци”, който твърдели, че онази събота били видели сестрите в луксозна лимузина в другия край на града. Според описанието им, шофьорът бил мургав мъж с късо подстригана коса и  татуировка на врата, отляво. Други разказвали, че някой бил забелязал Елина и Лина да прескачат пияни оградата на дома им, а един хлебар се кълнял, че разпознал двете момичета, когато към 2:30 през нощта карал няколко чувала с брашно към пекарната - сестрите влизали в дискотеката  на центъра, придружавани от двама хлапаци, единият бил мургав, другият с прозирно бяла кожа и с татуировка на врата...

Хората от града вярвали на всичко чуто. Комисар Треби се чувствал като в капан, вече нямал полезен ход. Зациклилото разследване само нагнетявало напрежението. Габи и Грегор Естрамадура не спирали да дават интервюта, медиите така захапали историята на сестрите, че за обществеността не останало нищо скрито от полицейската работа. Спекулациите минали всички допустими граници. Някой пуснал мухата, че убиецът е вторият им баща и Треби, бесен на всичко това, се видял принуден да направи специално изявление, в което се опитал да убеди съгражданите си, че това не е “Туин Пийкс”, че Боб не съществува и че историите от филмите са подвеждащи – той, Грегор, макар и втори баща на сестрите, не е техният убиец.

Но когато пуснеш духа от бутилката, няма връщане назад.

В онази нощ Елина и Лина надигали полупразните бутилки бира и се смеели така, сякаш да пиеш бира било най-смешното нещо на света. Коста -  по-мургавото момче, или носело на пиене, или имало съзнанието да си даде сметка, че момичетата вече са доста наквасени и не е добре да ги пускат да си ходят сами. Заедно с Димен направо занесли хилещите се сестри в колата и пуснали двигателя, за да се стопли малко въздухът вътре. Стъклата се запотили. Лина прокарала пръсти по стъклото и оставила дълги дири, които съвсем скоро дъхът на четиримата отново превърнал в капчици пара. Преди да изчезнат, следите от пръстите й били забелязани от бармана от конкуретното заведение, който по това време изхвърлял боклука в контейнера зад сградата. Сцената му напомнила за един филм на ужасите, който бил гледал наскоро. Въпреки че бил смелчага, барманът Фил потръпнал, огледал се наоколо и набързо се прибрал все така озъртайки се. После твърдял, че въпреки шума на двигателя бил чул ясно веселия смях на сестрите, който категорично доказвал, че никой нищо лошо не им правел,  напротив – явно момичетата се забавлявали от сърце.

Фил можел да се закълне, че момчетата и сестрите не са правели секс в колата, когато излязъл с боклука. Нямало никакви издайнически движение на каросерията, нямало съмнително скърцащи звуци, нямало стонове на задоволство. Фил обаче скрил от комисар Треби съмненията си, че вляво от паркираната насред двора кола забелязал сянка, която слабата светлина наоколо правела издължена и призрачна. Сянката се плъзнала по стената прекалено бързо и Фил не бил сто процента сигурен, че оттам е минал човек. Възможно било покрай касите с празни бирени бутилки да се е шмугнала някоя котка.

Горе-долу по същото време Оле Крийн сънувал за трети път кошмара как го погребват жив. Оле се стреснал, изправил се потен в леглото и погледнал часовника. Било 2:28. Станал, сипал си чаша вода и тогава чул двигателя на кола. Не било необичайно кола да минава покрай дома му по това време, затова щял да си легне пак веднага, ако не бил доловил весел момичешки смях, който бил в пълен асинхрон с боботенето на двигателя. Оле Крийн не страдал от излишно любопитство, но нещо по-силно от разума, нещо като интуиция, като неосъзнат рефлекс го накарало да надзърне зад пердето. Белият опел със запотени стъкла минал толкова близо покрай оградата, че можело да я закачи. Оле правил тази ограда цели четири месеца и се притеснил много, като видял задницата на колата в опасна близост до гредите, но нищо не се случило. Колата завила успешно, двигателят изпърпорил и смехът на момичета станал по-далечен. Тогава Оле Крийн не знаел, че вътре били Елина и Лина.

Когато в понеделник сутринта намерил обезобразените им тела, слабоумният овчар съвсем превъртял.

Много преди смъртта на сестрите Оле бил придобил един досаден тик, при който лявото му око така играело, когато бил нервен, че мнозина го вземали за намигане и му се дразнели, а той съвсем невинно се оправдавал, че всъщност не намига, а така си прави... Бабичките клюкарки разправяли, че като пеленаче майка му го била изпуснала върху главата и затова бил бавноразвиващ се и с не един недъг. Други твърдели, че на седмата му година в дома им бил станал голям пожар, при който били изгорели всички овце от стадото на баща му, а Оле най-много страдал по любимото си агънце Хектор и бил плакал за него толкова дълго, че от хълцането и сълзите му се бил появил този тик с намигането. Като пораснал, Оле се опитвал да спре играта на окото си, но тикът само се ускорявал и Оле започвал да мига като панаирджийска кукла... Всичко това било станало преди толкова много време, че вече  никой не знаел дали заради прословутия тик или заради дългия му нос децата в града му викали “Пинокио”.

Децата тичали след него, като минавал по централната улица на път към пощата (където всяка сряда ходел да пуска телеграма до някаква далечна братовчедка от малко градче на север, за която служителят в пощата се съмнявал, че съществува, но редовно пращал телеграмите, продиктувани от Оле и за негова изненада нито една телеграма не била върната заради сгрешен получател), смеели му се и викали сред него “Пинокио-о-о-о”. Оле бил простоват и неграмотен, но можел да различи приятелския смях от присмеха. И това го гневяло.

Към 1:25 в събота през нощта Фил подреждал масите припряно, защото Ингрид вече се била излегнала чисто гола на бара и го чакала за обещания див, животински и разтърсващ секс. До тази нощ не го били правили в бара и на бара, но сервитьорката била толкова настоятелна, че Фил не можел да й откаже, рискувайки репутацията си на първокласен женкар. Сексуалният му живот започнал, когато бил на тринадесет, а първата жена в живота му била най-добрата приятелка на майка му – леля Стела, която едни ден го помолила да й помогне да занесе от магазина до вкъщи торбите с покупки и като влезли в дома й, така го била приклещила на кухненската маса, че малкият Фил се предал лесно на страстта й. А леля Стела, след като го направила мъж, продължила да го употребява по предназначение и в следващите няколко месеца, докато Фил не хлътнал по една маникюристка от салона на майка му – руса, с бедра до сливиците и цици като дини. Стела била ужасно ревнива жена, но се страхувала, че Фил ще я издаде и със свръхусилие на волята решила да си трае, оставяйки го в ръцете на следващите мръсници в “мизерния му живот на обикновен тъпкач”.        

Докато се чукали със сервитьорката онази събота, незнайно защо Фил се сетил за следите от пръсти, оставящи дълги дири по запотеното стъкло на опела в двора.

В показанията си пред полицията Фил споменал опела и за своя изненада дори съобщил точния номер на колата. Това не помогнало много на комисар Треби - оказало се, че опелът бил откраднат от съседния град и обявен за общонационално издирване още през август.

В началото на разследването комисар Треби имал сериозни съмнения за алибито на бармана. Доказан женкар, прокарващ със съмнително упорство версията, че е правил цяла нощ секс със сервитьорката, Фил бил един от основните заподозрени. Още повече че дали заради алкохола и наркотиците или поради друга причина, Ингрид не можела да потвърди с пълна сигурност, че Фил е бил през цялата нощ с нея. Първия път, когото се била събудила към осем сутринта, в полусън била чула любовника си да разговаря с някого по телефона. Ингрид скрила тази информация от полицията, но още на другия ден не се стърпяла и го попитала говорил ли е наистина с някого по телефона или й се присънило. Фил се изсмял нервно и й казал: “Явно яко си била надрусана, бейби!” Ингрид мразела да й викат ”бейби” и “сладурче” и му отвърнала с категоричното “Майната ти!”, заради което Фил й зашлевил звучен шамар. Ингрид никога не била бита от друг мъж, освен от баща й – дребен търговец на шоколадови изделия, строг и пресметлив мъж, ангажиран дотолкова със сладостите, че бил оставил възпитанието на единствената си дъщеря изцяло на втората си жена. А както Ингрид знаела от приказките, мащехата не може да бъде нищо друго освен мащеха.

Забравила за шамара, Ингрид помнела, че когато отново се била събудила в ранния неделен следобед, Фил вече не бил в леглото до нея, а смачканата му тениска била захвърлена на стола. Освен лигави обръщения, много мразела и мръсно мъжко бельо, разпиляно из цялата стая, и затова веднага й се приискало да метне потната тениска в пералнята. Като я взимала от стола, забелязала на десния ръкав малко петно, което приличало на ръжда. Ингрид добавила повече прах в пералнята, напъхала чаршафите и възглавниците и пуснала програмата за бяло пране.

Сетила се за ръждивото петно едва след като се сприятелила с Елга.

След смъртта на сестрите Естрамадура никой в града не смеел да замръкне по улиците. Майките панически прибирали децата си, бащите по два пъти проверявали дали са заключили вратите, полицейските коли с включени светлини кръстосвали из града през цялата нощ, а  журналистите постоянно ровели в миналото на двете момичета, търсейки там отговорите, които настоящето не можело да даде. Полицията недоволствала, че медиите се врат навсякъде и само пречат на следствието, но репортерите всеки ден пускали нови и нови информации за убийството на Елина и Лина, при което обръчът на смъртта станал толкова осезаем за целия град, за цялата държава, че чак местните и централните вестници замирисали на кръв.

Но никой нищо не знаел. Никой нищо не бил видял.

А от това страхът все повече набъбвал - като сапунена пяна...

Елга не можела да забрави за бележката със загадъчния текст “Има нещо в мрака” и старателно я криела. Сервитьорката също била чула в просъница нещо за мрака същата и се опитвала да си внуши, че не е чула точно това. Барманът се стряскал понякога нощем, сънувайки онази момичешка ръка да се плъзга по запотеното стъкло на опела и окончателно го разсънвало съмнението, че момичетата може да са били убити още в колата. Овчарят Оле Крийн повтарял “самосвал”, намигайки все по-истерично. Търсейки възможни следи към убиеца, комисар Треби разглеждал снимките на обезобразените момичешки тела почти до късно вечер в кабинета си, но няколко месеца по-късно дотолкова се притеснил от това, че сам се заподозрял в некрофилия.... А когато си легнел сам в голямото легло в голямата празна къща, не можел да заспи поне два часа.

След смъртта на дъщерите си, Габи и Грегор Естрамадура не спали няколко денонощия поред.

Габи и Грегор Естрамадура маниакално криели, че мобилните им телефони били изключени през целия уикенд и се страхували някой да не го разбере.

Когато по обед тръгнали за сватбата на втора братовчедка на Грегор в съседния град, и двамата били изненадващо спокойни за момичетата, макар че на последната родителска среща в училище Габи не била чула похвални неща за Елина и Лина. Учителите твърдели, че и двете са развалили успеха си, че Елина твърде често излизала от час под претекст, че й е прилошало, а Лина била станала буйна и агресивна и дори си била позволила да счупи на две молива на преподавателката по биология, която със същия молив й била написала двойка заради отказа й да каже поне една теория за произхода на човека.

Габи била добра и грижовна майка. Притеснила се от това, което чула за дъщерите си, но не споделила нищо от чутото с Грегор. Страхувала се, че той може да ги накаже жестоко, а това само щяло да отключи старата, изтласкана вече доста назад омраза на момичетата към втория им баща. Въпреки че не го наричали “чичо Грегор”, Елина и Лина, ако може така да се каже, били верни на Ларс Колер и неговият заместник в семейството нямал никакъв шанс за заеме мястото на бащата в сърцата им. Въпреки че никога не го били показали открито и дори в моменти на сантименталност все пак му казвали “татко”.

В деня преди да ги убият Елина и Лина ходили при шивачката на майка им, която им правела нови зимни палта. По-голямата сестра била претенциозна и самоуверена – твърдяла, че кройката е демоде и искала палтото й да бъде още по-късо. Лина нямала забележки към модела и стояла мирно, докато шивачката безмилостно забивала карфиците в плата, за да отбележи необходимите корекции. Платът бил в телесен цвят и по едно време на Лина й се сторило, че Клара забива карфиците направо в плътта й, но не усещала никаква болка...

На излизане от шивашкото ателие момичетата срещнали комисар Треби, който носел найлонова торбичка с няколко кутии с бонбони и огромен букет цветя. Поздравили го весело, защото го познавали – Софи била от класа на Елина, която закачливо го попитала в колко е купонът, а Треби само вдигнал рамене и отминал. Преди да стигне първата пресечка от мястото, където ги срещнал, полицейският инспектор се бил замислил върху прекалената им веселост, обърнал се да види дали подтичват по улицата все така като безгрижно, но момичетата вече не били там.

Когато в понеделник сутринта дежурният в управлението му се обадил, че овчарят Оле Крийн е намерил телата им размазани до неузнаваемост, комисар Стефан Треби веднага си спомнил последната им среща и бил изумен от жестоката ирония на съдбата – онзи ден сестрите подскачали щастливи и волни като пеперуди, а тази сутрин били мъртви, по-студени от замръзналото поле, с уродливо размазани лицеви кости, а кръвта, която при огледа на място видял полепнала като скреж по камъните, кой знае защо му напомнила за разтопения между пръстите му шоколад от бонбоните, които в събота вечер бил изял.

Комисарят бил възложил на екип от двама детективи да разследват дали има връзка между разбиването на фризьорския салон на Габи Естрамадура седмица преди изчезването на сестрите й смъртта, която убиецът им причинил по особено жесток начин. Възможният мотив някой да си отмъщава за нещо на Габи не намерил потвърждение в показанията на нито един от служителите в салона, роднините на семейството и съучениците на Елина и Лина. Габи нямала дългове, не била в конфликт с никой от бранша, самата тя нямала спомен волно или неволно да е направила нещо, което може да е засегнало някого толкова силно, че чак да убие дъщерите й. За погрома в салона подозирала група надрусани наркоманчета от квартала, които вероятно търсели пари и като не намерили нищо, потрошили оборудването.

Осем месеца по-късно полицията заловила малолетна напушена ученичка, която пазела в спалнята си фризьорска каска, а тя се оказала част от инвентара в салона на Габи. Момичето било хванато, след като собствената му баба се оплакала на кварталния полицай, че от портмонето й редовно изчезват пари. Бабата била толкова зле с краката, че почти никога не излизала от къщи и единственият заподозрян, че я преджобва, се оказала внучката, която после лесно признала и за погрома в салона на Габи, и за няколко квартирни кражби в квартала. И изпяла останалите наркоманчета от групата. 

Година и два месеца след смъртта на сестрите Естрамадура, в абсолютна невъзможност да се справи с ситуацията и да спре ескалиращите слухове, хипотези и суеверия, комисар Треби направил нещо неочаквано. Нещо, което никога не бил правил. Защото дотогава винаги успявал да разкрие всички престъпления и да залови престъпниците. Направил го с пълното съзнание, че вече полицията става за посмешище пред обществото. Въпреки че съдебните психолози го разубеждавали и изтъквали евентуалните негативи, които само биха налели още масло в огъня, в специален видеозапис, разпространен по всички телевизии, Треби призовал убийците да се предадат.

Още същия ден в редакцията на местния вестник “Утро над града” пристигнало анонимно писмо. На ръка, с прилежно изписани думи и явно, без да се притеснява, че може да бъде разкрит по почерка, някой бил написал на бял лист: «Убиецът на сестрите Естрамадура е висок 179, има бенка на лявата плешка и живее на улица “Кроненберг” № 41». е други деца, което на Стефанртунощт ризнала пред други хора. ря.

Полицията не се доверява толкова лесно на всяко анонимно писмо, дори да е написано на ръка. Затова комисар Треби не бил особено ентусиазиран, когато на другата сутрин, полусънен, прочел за анонимката във вестника. Първо се ядосал, че редакцията публикувала текста, вместо да го предаде в полицията, но после си казал, че сигурно е дело на някой социопат с мания за величие, който нарочно иска да бъде разкрит като автор на писмото, за да попадне на първите вестникарски страници.

Само две секунди по-късно обаче комисар Треби си спомнил, че на улица “Кроненберг” № 41 живее семейство Естрамадура.

Още от самото начало на разследването Стефан Треби не бил отхвърли хипотезата за възможно участие на родителите в смъртта на Елина и Лина, въпреки че нямало никакви преки доказателства за това. И въпреки безспорния факт, че и двамата са били на сватбата в съседния град. 79 сватбари свидетелствали за това. Но... Колкото и жестоко да звучало, практиката на криминолозите в световен мащаб показвала, че в не малка част от случаите на изчезване или необосновано насилие над деца, виновни се оказвали най-близките хора на децата. Техните родители.

Нещо такова се било случило преди петнадесет години, когато в едно семейство с три деца, дошли за лятото във вилата си край града, изчезнало най-малкото момиченце. Стефан Треби тогава бил млад полицай и положил огромни усилия, за да разплете случая. Майката и бащата били отишли на ресторант и били оставили децата сами, след като се уверили, че и  трите са заспали. Двете момчета били в една стая, момиченцето в отделна. Било жега и прозорците на втория етаж, където били детските стаи, стояли отворени през цялата нощ. Когато в 1 след полунощ се върнали, добре почерпени и хилещи се прикрито, за да не разбудят децата, Мая и Александър Щулц намерили леглото на малката Лили празно. Само за няколко минути цялата полиция била на крак, претърсването на близката местност продължило 48 часа, медиите разпространили различни снимки на Лили, родителите обявили награда за всеки, който даде някаква информация, но никой не бил виждал момиченцето.  Дни наред изчезването на Лили било водеща новина, хората от града - без да го осъзнават, постоянно се оглеждали, докато вървели по улиците, с надеждата да зърнат някъде детето. Полицията подозирала, че става дума за отвличане, но никой не се свързал със семейство Щулц и не поискал откуп. Обсъждайки ситуацията с колегите си, полицаят Треби бил убеден, че детето е откраднато, за да бъде продадено в чужбина на богати осиновители и че вече е изведено зад граница. Местният полицейски шеф подозирал, че може да става дума за нелегален трафик на органи, а в столицата не изключвали нито една версия и били създали специален щаб, който ръководел разследването.

Майката на Лили била изпаднала в нервна криза и се наложило лекарски екип постоянно да бъде с нея, за да може да реагира веднага, щом започне пристъпът. Мая непрекъснато плачела, молела се на Бога да върне момиченцето й и всеки ден собственоръчно разпечатвала листовки за изчезналата Лили, които раздавала на минувачите, лепяла по стените на сградите, забождала ги по дърветата. На листовките била отпечатана една от най-хубавите снимки на Лили – с розова рокля на цветя, широко усмихната.

След пет месеца семейство Щулц като че ли се било примирило със загубата – Мая престанала да прави листовки, потъмнелите й от плача очи станали безцветни, Александър се върнал на работа във фирмата за недвижими имоти, в която бил вицепрезидент, репортажите по телевизиите за изчезването на Лили намалели, жителите на града се върнали към обичайни си начин на живот, ангажирани със собствените си проблеми.  Но Стефан Треби, който бил голям фен на агент Фокс Мълдър и на сериала “X-Files”, вярвал, че “истината е някъде там”. И не се отказвал да я търси.

Но не намирал нищо, което да му даде и най-малката следа към извършителя или извършителите.

Автомонтьорът Пете бил един от най-добрите в града. Вършел работа си съвестно и прецизно, не се опитвал да отбие номера или да оправи едно нещо в колата, а умишлено да развали друго, за да принуди собственика й съвсем скоро да я докара пак за ремонт. Поправяйки автомобила на семейство Щулц, които пак били на вилата си край града, на Пете му се наложило да разглоби багажната част и там, между ламарините и основите на задните седалки, намерил малка розова рокличка на цветя. По-интересното било, че тя не била омазана в масло. Цялата била на големи ръждиви петна.

Пете веднага разбрал, че не е ръжда.

Новото доказателство преобърнало разследването. ДНК анализът установил, че това е кръвта на Лили, а при новото третиране на плоскостите в багажното помещение с химикали били локализирани нови кървави петна. Полицаят Треби бил изумен защо екипът му не е намерил следите още при първия оглед и наказал най-строго ръководителя на следствената група.

Медиите буквално изригнали - огромни скандални заглавия, дълги репортажи и цели документални поредици по телевизията, живи включвания от вилата на семейство Щулц. Разбира се, Мая и Александър били арестувани веднага и още при първия разпит си признали, че в пристъп на ярост онази нощ Александър ударил Лили, защото не искала да заспива, а те бързали за ресторанта. Момиченцето било залитнало, ударило тила си в долната рамка на леглото и повече не помръднало. Мая разказала, че решила да прикрие съпруга си, понеже го обичала много, а и имали две други деца, което на Стефан Треби му прозвучало направо чудовищно.

Родителите на Лили посочили и мястото, където бил заровен трупът й – в запустяла местност, недалече от вилата, която била заобиколена от трънливи храсти. Имало само една малка пътечка, която водела навътре, но за да я намериш, трябва предварително да знаеш къде е. Комисар Треби се ядосал още повече, защото неговите хора били претърсвали района, но явно не били достатъчно усърдни.

След като изровили Лили - дълбоко закопана под тръните, съдебният медик освен раната в тила, открил по разложеното тяло още, по-стари следи от насилие. 

А за огромен ужас на Мая и Александър Щунц лекарят установил, че когато двамата заровили Лили в пущинака, тя само била изпаднала в несвяст, но още била жива.

Научавайки това, Мая успяла да счупи стъклото на арестантската килия и с парче от него да си пререже вените. Когато надзирателите я намерили, вече било твърде късно. На леглото Мая изглеждала като заспала - със спокойно изражение на лицето и скръстени ръце на гърдите, но чисто новата й розова блуза на цветя била цялата в кръв...

Петнадесет години по-късно Стефан Треби бил видял и научил много за лошите страни на хората, а интуицията му рядко го подвеждала. След като прочел във вестника за анонимното писмо, свързано с изчезването на Елина и Лина, и като си спомнил, че на улица “Кроненберг” № 41 всъщност живее семейство Естрамадура, комисар Треби изтръпнал от предчувствието, че историята може би се повтаря и че хипотетично погледнато, е възможно родителите на двете момичета да са замесени в смъртта им.

30 минути чакане за агент на ДС

Реших да подам заявление в Комисията по досиетата, която иначе носи смайващата и нищо неговореща абревиатура КРДОПБГДСРСБНА дали са събирани материали за мен и дали съм бил агент на бившата Държавна ситурност. И отидох в приемната на комисията на ул. “Врабча” № 1 в София. Това е страдата на операта. На първия етаж ме посрещнаха много плакати на Волен Сидеров. Оказа се, че е офис на Атака. Две жени пушеха на входа, видяха че се оглеждам и ме попитаха какво търся. Оказа се, че приемната е на горния етаж.
Там обаче нямаше нито табела, нито някаква друга информация. Опитах се да отворя една врата, но се отваряла само с парола... От другата страна на стълбището излезе мъж, който ме попита какво търся и ми каза да чакам.
30-тина минути чаках, докато вляза в Приемната. Преди мен имаше още един господин, но по едно време той изпсува и си тръгна – повече не му се чакаше. Аз реших да остана и седнах на някаквъ стол. На стълбището беше доста студено. Ледено чак. Но чаках. През това време оттам притичаха няколко жени, облечени в леки рокли – явно работеха някъде там нещо, премина една друга жена, която носеше 3 литра бяло вино в пластмасова разфасовка и после дойде мъж, който каза на охраната, че куфарите са готови и е сега ще ги свалят.
Най-накрая врамата, на която няма табела, се отвори и се показа служиталка, която изпрати гражданката преди мен и ме покани вътре. Добре че си бях попълнил заявлението в нас – само се подписах и ми свери данните. Взех входящ номер и си тръгнах.
Сега един месец пак ще чакам, за да разбера събирани ли са материали срещу мен и бил ли съм агент на бившата Държавна сигурност.
Но бях смаян къде се помещава приемната на комисията и как в 21 век в държава членка на ЕС трябва да седиш на студеното стълбище, докато ти дойде редът.

Как Анхела Викарио написала на Баярдо Сан Роман 2 000 писма за 17 години...

откъс от "Хроника на една предизвестена смърт" на Габриел Гарсия Маркес

За пръв път господарка на съдбата си, Анхела Викарио открила тогава, че омразата и любовта са взаимно свързани чувства. Колкото повече писма пишела, толкова повече се разпалвала страстта й, но и толкова повече се усилвала щастливата ненавист, която изпитвала към майка си. „Обръщаха ми се червата само като я гледах — ми каза тя, — но щом я видех, си спомнях за него.“ Животът й като върната младоженка продължавал да бъде толкова прост, колкото и като неомъжена — бродирала на машина с приятелките си, както преди правела лалета от плат и книжни птици, но след като майка й си легнала, оставала да пише безнадеждни писма чак до разсъмване. Станала остроумна, властна, господарка на волята си, и пак била девствена, само за него, и не признавала вече друга власт освен неговата, нито друго подчинение, освен това на натрапчивата си мисъл.
Писала по едно писмо седмично в продължение на половин живот. „Понякога не знаех какво да му пиша — каза ми тя, като се заливаше от смях, — но достатъчно ми беше да знам, че той ги получава.“ В началото били банални писма, после бележки на тайно влюбена, напарфюмирани листчета от временна годеница, търговски записки, доказателства за любов и накрая възмутените писма на напусната съпруга, която си измисля тежки болести, за да го накара да се върне. Една вечер, когато била в добро настроение, изляла мастилницата върху писмото и вместо да го скъса, добавила послепис: „Като доказателство за моята любов ти изпращам сълзите си“. Понякога, уморена да плаче, се надсмивала над лудостта си. Шест пъти сменили служителката в пощата и шестте пъти тя успяла да спечели новата за съучастничка. Единственото, което изобщо не помислила, било да се откаже. Въпреки всичко той изглеждал безучастен към безумието й. Все едно че не пишела никому.
В едно ветровито утро към десетата година тя се събудила с увереността, че той лежи гол в леглото й. Тогава му написала трескаво писмо от двайсет страници и в него без свян изляла всичките горчиви истини, които носела загнили в сърцето си още от оная злокобна нощ. Писала му за вечните рани, който той оставил по тялото й, за солта по езика и огнената диря на африканския му пенис. Връчила го на служителката на пощата, която идвала в петък да бродира с нея и да вземе писмата, и била убедена, че това върховно разтоварване ще е последното в агонията й. Но отговор нямало. Оттогава тя вече не била сигурна нито какво пише, нито на кого точно пише, но продължила да пише без отдих в продължение на седемнайсет години.
В един августовски ден по пладне, както бродирала с приятелките си, усетила, че някой се приближава до входната врата. Нямало нужда да погледне, за да разбере кой е. „Беше напълнял и косата му бе започнала да окапва, вече имаше нужда от очила за близо — ми каза. — Но беше той, дявол да го вземе, беше той!“ Уплашила се, защото знаела, че и той я вижда състарена, както тя него, и не вярвала той да таи толкова любов в сърцето, колкото тя, че да я приеме. Ризата му била мокра от пот — така, както го видяла първия път на събора — и носел същия ремък и същите разпрани кожени дисаги със сребърни украшения. Баярдо Сан Роман пристъпил крачка напред, без да обръща внимание на другите смаяни бродирачки, и оставил дисагите върху шевната машина.
— Е, добре — казал, — дойдох.
Носел един куфар с дрехите си, за да остане, и друг такъв куфар, пълен с почти двете хиляди писма, които тя му написала. Всички били подредени по дати, в пакети, вързани с разноцветни панделки, и всички — неразпечатани.