ДУМИ ЗА ЛЮБОВ

Снощи пак си легнах сам

Обърнах се и отметнах завивките,

напипах празната страна на леглото ми.

Усетих, че ми липсват извивките

на тялото ти

и не можах да заспя, без да те целуна.

Затова не спах и тази нощ.

Прегръщах възглавницата ти

и я притисках толкова силно,

че в 3 без 10 я чух да стене.

Накрая станах – ударих челото си в здрача,

сънят беше хукнал да те дири в нощта.

Чаршафите се чудеха защо

никой не ги мачка,

а аз бях на път да ти изневеря

със самотата.

Глътнах две хапчета и се върнах в леглото.

Опитах се пак да заспя и не можах.

Не можех да заспя без теб, защото

никога, никога не спрях да те обичам...

Снощи пак си легнах сам.

A не искам да си лягам без теб.

Емо Анчев и Криско решават да правят песен на премиерата на „Чай от спомени”

Вокалът на рок група „Конкурент” Емо Анчев и рапърът Криско решили да правят съвместна песен на премиерата на стихосбирката ми „Чай от спомени” миналата година на 24 юни.

Двамата бяха гости на представянето на книгата в бална зала „София” и в разговора се родила идеята за проекта, наречен „На кой му дреме”.

Представянето на клипа на песента ще бъде утре, 4 май. „На кой му дреме” е пилотен сингъл от 8-мия студиен албум на „Конкурент”.

На премиерата на „Чай от спомени” се събраха още: еротичната Сесил, провокативната певица Ан Джи и проф. Вучков. Но дали още някой е намислил съвместен проект, тепърва ще се разбере...

Може би е време и аз да измисля нещо... по-така...

О, Йешуа...

На дланите – рани,
като прозорец
(през тях е гледал гвоздеят).
Нищо не знаят камбаните,
само говорят, говорят...
Вярата е погача
и всеки чупи от нея.
Господи,
не мисли за глупаците,
те са смъртта на идеите!
Какво е Истината?
Къде е Прошката?
Кръвта изтича... утрото идва...
Защо да се лъжем,
всички сме лоши!
Време е
за сеитба.
Не се кръстя.
кръстът е в мене.
Прераждам се чрез новите грешки.
И сигурно от заблуждение
си слагам главата
в торбата.

Пророците самозвани
стъпкаха мойта надежда.

На дланите – рани
(като прозорец).
И аз през него поглеждам.

Цветница 2011

И тази година на Цветница миризмата на пържени кюфтета се съревновава с аромата на цветята. И май е победител. На път за “Александър Невски” навсякъде по “Оборище” миришеше на кюфтета. Сигурен съм, че любезните домакини навсякъде са направили и зелена салата вече. Време за обяд е. Но в “Александър Невски” всички бяхме се сетили, че днес е празник и храмът беше препълнен. За разлика от други дни. И вместо да запалят кротко свещ и да се помолят, някой хора вършеха... простотии в храма. Възрастна жена със шнола на главата, крещеше на висок глас по мобилния телефон насред храма: “Венче, аз съм при свещите, ти къде си?!” Възрастен мъж се опита да се пререди на дългата опашка за свещи, сякаш да почака 4-5 минути повече щеше да го умори много. Тази година мъж, а не жена, събираше запалените свещи по свещниците. И пак като жената миналата година, ги прибираше току-що запалени, недогорели, понеже идваха нови и нови хора със своите свещи. И този мъж не беше любезен. Първо се скара на една жена, че палела от “тъй наречените “цигански свещи”, трябвало да си купи от храма! После се скара на друга жена, че свещите й капели по пода. Ами свещите капят, да... Иначе около храма продаваха много цветя. И скъпи, и по-евтини. На връщане ме мързеше да ходя пеша и се качих за една спирка в автобус 280, където попаднах на четирима афро-американци с палмови клонки в ръка. И те празнуваха Цветница. Цветница ми е любимият празник. Заради цветята и заради възраждащата се сила на природата. Обожава пролетта и смайващо зелените едва изскочили от пъпките листа на дърветата. Може би понеже съм роден на Цветница, но нали всяка година празникът е на различна дата... Честит празник!

Белезите от теб по стъклата ми

1 глава - Insomnia 

Седеше сам в тихата стая и отпиваше от чашата с вино на малки глътки. Чуваше тишината, но не искаше да чуе ударите на сърцето си. То туптеше толкова ускорено, че едва ли някой можеше да измери пулса му. Александър не можеше да заспи. 

- - -

Седеше сама в тихата стая и се опитваше да рисува. На листа пред нея имаше само две черти, теглени на Х и нищо друго. Повече от десетина минути стоеше неподвижна, загледана в белотата на празния лист за рисуване. Не беше сигурна дали Х-ът е знак за край или просто драсканица. Изабела не можеше да заспи.

2 глава - Краят на лятото

В последната неделя на лятото Изабела и Алексадър се возиха на водно колело. Беше привечер и въздухът над езерото в парка носеше спомена за юлските горещини – топлината беше приятна, а не лепнеща и хората наоколо се забавляваха, без да подозират, че утре всичко щеше да свърши. Няколко деца караха велосипеди по алеите, а други играеха на пейнтбол между дърветата. Три баби със сини коси си вееха с три пъстроцветни ветрила, а продавачът на карамелизирани пуканки се беше зазяпал в млада майка, която не просто водеше, а направо влачеше двете си деца, които явно не искаха да се прибират. Майката имаше хубаво дупе...

Момчето, което продаваше билетите за водното колело, явно не искаше да изостави спомена за морския плаж и носеше моряшка фланелка и очукани джапанки. Усмихна се на Изабела и й подаде ръка, за да помогне да се качи на колелото. Александър енергично се настани на едната седалка и веднага подхвана педалите.

Водното колело тръгна бавно, но някак без цел. Изабела се присъедини към въртенето на педалите и синхронът в движението на краката им даде смисъл на съществуванието на пластмасовото корито.

Врявата в парка не спираше. Децата все така палаво играеха сред дърветата, трите баби със сини коси нещо коментираха оживено, а сервитьорката на отсрещното кафене фриволно разхождаше късата си пола между масите, без да знае, че утре нямаше да може да го прави повече. Утре лятото щеше да свърши внезапно. Но не само лятото.

Изабела и Александър въртяха педалите на водното колело и не си говореха. Привидно между двете седалки нямаше никакво напрежение, но само те си знаеха какво им беше отвътре всъщност. Тънка веничка отляво на челото на Изабела издаваше неспокойствието й – опитваше се да бъде “нормална”, да се усмихва и да не прави драми насред парка, но в мислите й постоянно прескачаше съмнението дали вече е време да го направи... Александър седеше със стиснати устни, но не беше ясно дали от напрежението от въртенето на педалите или нещо го гневеше. Палецът на лявата му ръка беше бинтован и на 2-3 места по белия бинт бяха избили ситни капчици кръв, който вчера бяха червени, а сега носеха белега на ръждата. Беше се порязал, докато белеше лук за салатата снощи. Раната не беше дълбока, но кървеше обилно. Днес Александър седеше на водното колело и, съзнателно или не, от време на време притискаше леко бинтования палец с показалеца и усещаше леката болка на наранената плът. Страхуваше се, че Изабела е срещнала друг.

Водното колело направи пълен кръг в езерото, а двамата не си бяха проговорили. Тогава звънна мобилният телефон на Александър. Беше сестра му, която в петък замина за вилата в едно крайморско селце. Каза му, че там вали пороен дъжд, че небето било почерняло, а плажовете опустели за секунди. Александър я посъветва да си остане вкъщи, а тя се пошегува, че няма къде да ходи в това време, освен ако не й се наложи да ражда преждевременно. Беше бременна в деветия месец. Александър се поинтересува къде е Стан, с когото сестра му живееше от три години, а тя отвърна, че се мотаел нещо отвън – под навеса, подреждал градинските столове и събирал рибарската мрежа, с която повече си играел на рибар, отколкото наистина да ловувал нещо... Александър затвори телефона й каза на Изабела, че сестра му й праща поздрави. Изабела благодари. После заговори за прекрасната вечер и за това как утре не й се ходи на работа. Водното колело премина край една патица, която плуваше в езерото, следвана от десетина патета - палави и неориентирани, крякащи и оставящи краткотрайни следи по гладката повърхност на водата. Александър забеляза как сервитьорката с късата пола от кафенето отсреща разцелува рошав младеж, облякъл кожено яке. И се стресна от мисълта, че Изабела може тайно да се целува с някой друг.

Бяха наели водното колело за 30 мин. и те изтекоха като миг. Момчето с моряшката тениска пак подаде ръка на Изабела, за да слезе на брега, а Александър, като слезе, погледна назад, към празните седалки, на които бяха седели допреди десетина секунди. Седалките изглеждаха отчайващо самотни. Съвсем скоро друга двойка – романтични тийнейджъри - щеше да седне на тях, но Изабела и Александър нямаше да ги видят, защото по същото време вече бяха стигнали до светофара.

“До утре!”, каза му Изабела и тръгна да пресича. “До утре”, отговори Александър, но се поспря, преди да слезе в подлеза. Тук пътищата им се разделяха. Тя се прибираше вкъщи. И той – в своя дом. Не живееха заедно, макар че почти всеки ден бяха заедно. Александър се загледа в навалицата от хора, която пресичаше на светофара и присъединяващите се нови и нови човешки тела към потока, който вървеше по пешеходната пътека, скриваше все повече и повече Изабела от погледа му. Видя я как стигна до отсрещния тротоар и после я изгуби в тълпата... Александър не се изненада, че тя си тръгна без да го целуне, без да го прегърне, без да му каже “Обичам те!” Усещаше от известно време, че е охладняла и че някак по навик се виждаха. Погледът му се плъзна по тълпата отсреща, не намери Изабела сред множеството и пак се върна при него... Помисли си дали ще я види отново и от тази мисъл го побиха тръпки. Тялото му наистина потрепери, както беше застанал на стъпалата на подлеза, но никой от премиващите хора не забеляза потръпването му. Потръпване, причинено не от топлия бриз на вятъра, а от страха, който от няколко месеца се беше загнездил в него и караше сърцето му да прескача. Усети, че пак има сърцебиене, разтри слепоочията си, въздъхна и слезе в подлеза. Страхуваше се, че няма да види Изабела никога повече.

Никога, ама никога няма да се оправим

Лондон, 26 март 2011 г., снимка: Reuters

В България човек може да си реши проблемите само ако действа брутално. Само ако направи нещо драстично и скандално, за да го забележат всички и да му обърнат внимание. Да отвлече автобус, да нападне банка, да застане на терасата с няколко газови бутилки... Преди няколко дена се върнах от Лондон. Колкото повече пътувам из европейските държави, толкова повече се убеждавам, че България НИКОГА няма “да се оправи”... И не мога да разбера как другите хора могат да подредят живота си и да спазват правилата, а ние не. Как може другите държави да мислят за гражданите си, а тук никой за никого не мисли, на никой за никого не му дреме. Въпреки спасителните акции и благодарностите на пресконференциите... Пукна пролет и започнаха протести – за високи цени, за това, за онова... Разказваха ми как в Лондон има магазини – и за бедни, и за богати. Как има магазини, в които за £1 можеш да си купиш и хляб, и месо, и мляко, и плодове... А в България Станишев казва, че хората не ядели асфалт, не ги топлели магистралите на Борисов... Политическа суета - и на розите, и на герберите... В събота повече от 250 000 души излязоха на протест в Лондон срещу мерките на правителството за съкращенията в бюджетните разходи. Днес е втория ден на протест срещу високите цени на горивата - в София и в други градове. Да видим колко от нас ще излязат този път... Аз и много други клиенти на М-Тел месеци наред сме потърпевши от т.нар. обновяване на клиентската платформа – то не бяха забавяния на сметки, манипулации на фактури и опити за подкупване на абонатите с някакви неясни и незаконни, според мен, ваучери. И решение няма. Правиха кръгли маси, приемни за абонати, но нищо не се случи. 8 месеца вече аз не съм плащал сметки на М-Тел. Повече от 3 месеца нямам отговор на моите жалби. Какво да направим - и аз, и другите, за да ни забележат и да ни обърнат внимание? Да се самозапалим пред централния офис на М-Тел на ул. “Кукуш” № 1 в София? Да си прережем групово вените пред вратите на компанията? Или да нахлуем вътре с прашки и водни пистолети и да се надяваме после, че премиерът ще ни обещае – като се предадем, и шамар няма да ни ударят. А нищо чудно и проблема със сметките най-накрая да решат. Но ако всички сме арестувани, кой тогава ще бъде абонат на М-Тел? Никога, ама никога няма да се оправим.

На брега на Темза

Слънчево-облачно небе над Лондон.
Пием кафе на терасата на Somerset house на брега на Темза.
От ляво през клоните се вижда куполът на St Paul, от дясно - London Eye и Big Ben.
Дръвчетата са цъфнали, градините са пълни с цветя.
След два часа тръгваме за летището.
Трябва да се върнем отново следващия месец.

Премахнете софийския Checkpoint Charlie на ул. “Велико Търново”, моля!

От доста време се чудя няма ли кой в Столична община да предложи софийският Checkpoint Charlie на централната улица “Велико Търново” най-после да бъде премахнат.
Става дума за бариерите с бетонови основи, които от четири страни заграждат американската резиденция – т.е. пазят съня на сегашния посланик на Съединените щати в България - Н. Пр. Джеймс Уорлик. А в двете будки с тъмни стъкла трудно можем да видим има ли някой да пази или няма...
България е член на ООН.
Българя е партньор на САЩ в НАТО.
България е член на Европейския съюз.
Има ли нужда от бариери в центъра на София?
Или бариерите са просто жест на носталгия за някогашния партиен елит от съседния блок на ЦК на БКП? Ама тях бариери вече не ги пазят. Струва ми се обаче, че те знаят: Берлинската стена падна преди 20 години. Н. Пр. Джеймс Уорлик го знае също.
Американският посланик в София е open-minded човек – участва често по медиите, снима се в тв сериал... Защо пък самият г-н Уорлик да не предложи премахването на бариерите, след като от Столична община никой не се сеща да отвори дума за тях.
Checkpoint Charlie разделяше Берлин на две. Пазеше и едните, и другите от врагове им...
Кого пазят бариерите на ул. “Велико Търново” в София?

Die Mutter, die ihr Kind in der Straßenbahn in den Schlaf wog

Die Straßenbahn Nr. 20 war trotz der späten Stunde recht voll. Es gab kein Gedränge, es gab aber auch keine freien Sitzplätze. Schweigend saßen Männer und Frauen zurückgezogen in ihren Jacken und Mänteln. Ganz hinten erörterten fünf Jugendliche gut gelaunt den Miss Bulgarien-Wettbewerb vom Vorabend – die Mädchen hatten ihn mit Interesse verfolgt, die Jungen – wegen der Mädchen. Dann kam man auf Party bei Simo zu sprechen, wo Phillip sich so betrunken hatte, dass Viktoria im Nachhinein entschied, stets genügend Brechbeutel in der Tasche zu haben, um sich auf der Heimfahrt im Taxi keine Blöße zu geben...
Die Fahrgäste in der Straßenbahn Nr.20 saßen bequem auf ihren Sitzen – mancher mit leeren Händen, die Frauen mit ihren Handtaschen, einige mit ein-zwei Einkaufstüten. Ganz vorne saß eine Frau mit ihrem Sohn auf dem Schoß – der Junge war mindestens 10-11 Jahre alt, sein Kopf, ab und an von Tics geschüttelt, hing zur Seite, sein linker Arm hing leblos herunter, die Beine zeigten ebenso leblos auf den Boden. Die Frau mit dem Jungen saß auf dem vordersten Sitz, auf dem der Fahrgast den Blicken aller anderen Fahrgäste im Inneren des Triebwagens ausgeliefert ist. Die Leute auf den hinteren Sitzplätzen blickten auf den Hinterkopf ihres Vordermanns und... auf die Mutter mit dem Jungen. Alle schauten auf sie, sie schaute auf ihr Kind.
Der Junge warf zum wiederholten Mal seinen Kopf zurück und versuchte etwas zu sagen, was den anderen Fahrgästen wie ein unverständliches Glucksen klang. Nur die Mutter verstand es und erwiderte ihm: „An der siebten Haltestelle steigen wir aus.“
Der Straßenbahnfahrer war ein junger Bursche und in der Kurve beim Englischen Gymnasium kam die Straßenbahn ins Schaukeln. Die Fahrgäste taumelten nach rechts, die Mutter mit dem Kind konnte sich dank der Hilfe eines Teenagers mit Pepe Jeans-Ranzen gerade noch aufrecht halten. Der Junge, der von Geburt an zu einem Dasein als Halbmensch verdammt war, röchelte erneut etwas für die restlichen Fahrgäste Unartikuliertes, was abermals nur seiner Mutter verstand, die ihn mit den Worten beruhigte: „Alles ist in Ordnung!“
Einige der Fahrgäste auf den hinteren Sitzen hatten ihre Jacken aufgeknöpft, als ob sie die Spannung der Mutter am eigenen Leib verspürten. Durch die Köpfe einiger Leute gingen verschiedene Gedanken über das Leiden dieser Frau, über ihre alltäglichen Sorgen und Anstrengungen, über die Art und Weise, wie sie ihren behinderten Sohn liebte, da dieser, wenn auch für nichts zu gebrauchen, ihr eigen Fleisch und Blut sei, über die Stärke, sich, wenn auch nur in der Stadt, mit ihm allein auf den Weg zu machen, über das Abendbrot, das sie ihm zubereiten würde und darüber, wie sie ihn wohl füttern würde, während der Speichel unwillkürlich über sein Kinn laufe, über die Zärtlichkeit, mit der sie ihn zu Bett bringen und bevor sie das Licht auslöscht auf die Stirn küssen würde.
Auch die Frau dachte an verschiedene Dinge. Sie versuchte sich vorzustellen, was wohl in den Köpfen der Menschen ringsum vor sich geht, wie sie sie bedauern, wie sie sich ihren Alltag vorstellen, wie sie in alldem einen Sinn suchen. Doch sie hatte keine Zeit an die anderen Leute zu denken – die Sorge um Nikola verbannte jegliche andere Gedanken.
Die Mädchen aus der lauten Gesellschaft von hinten, die verstummt war, dachten an die Angst, behinderte Kinder zur Welt zu bringen, die Jungen analysierten in Gedanken die Möglichkeit beschädigter Gene in ihrer Samenflüssigkeit. Der Teenager mit dem Pepe-Rucksack erinnerte sich an den neuen Torrent-Tracker mit Euro-Porno, dem ihn ein Mitschüler gezeigt hatte. Allerdings ging ihm auch durch den Kopf, wie es sich wohl anfühlen würde, wenn er anstelle dieses Jungen geboren worden wäre...
Die Mutter knöpfte Nikolas Jacke bis oben zu und erzählte ihm, um ihn bis zu ihrer Haltestelle noch ein wenig abzulenken, sein Lieblingsmärchen vom Kriegerjungen, der die Kühnheit besaß, sich dem Drachen der Krankheiten entgegenzustellen. Der Junge aus dem Märchen war in eine Welt von Schmerz und Demütigung geboren worden, erinnerte sich des Kummers der Vergangenheit und beschloss, als er zum Mann heranwuchs, den menschlichen Leiden ein Ende zu bereiten. So zumindest war es in dem Märchen, dem der Teenager mit dem Ranzen lauschte.
Die Mutter erzählte sehr ergreifend, der Rhythmus ihrer Stimme passte sich trotz der nicht ganz ruhigen Fahrweise des unerfahrenen Straßenbahnfahrers dem Rhythmus der Straßenbahn an. Der Kopf des Jungen kippte leicht zur Brust seiner Mutter hin, die damit fortfuhr, die geheime Mission des anderen Jungen aus dem Märchen zu enthüllen, des Kriegerjungen mit Haaren schwarz wie Ebenholz und einem Gesicht weiß wie der Schnee. Beim dramatischen Kampf mit dem Drachen der Krankheiten angelangt, erzählte die Mutter immer schneller, ohne zu sicher zu sein, ob ihr Sohn auch alles verstehe. Der Drachen habe drei Köpfe, die die Namen Zweifel, Hoffnungslosigkeit und Hass trügen... Eine Rentnerin in einem gestreiften Mantel zuckte bei dem Gedanken an die Hoffnungslosigkeit einer Krankheit zusammen, eine durch das Fenster starrende Dessousverkäuferin fuhr bei dem Wort „Hass“ auf, denn sie wusste, wohin dieser führen kann, ein leicht ergrauter Autor von Texten für Liebeslieder, der neben der Rentnerin saß, versuchte diesem Märchen keinen Glauben zu schenken. Allerdings wahrte die Erfahrung aus seiner eigenen Kindheit die Zeichen des Zweifels, als er sechsjährig nicht glauben wollte, dass ein Hahn aggressiv ist und ihn dieser dann recht brutal ins Bein hackte...
Auch wenn das Märchen dem Ende nah und die Endhaltestelle der Straßenbahn Nr. 20 noch fern war, ließ es nicht nur den behinderten Jungen in Gedanken versinken. Der Kriegerjunge war kühn und mehr als kühn, am Ende siegte jedoch der Drache. Schwer verletzt fiel der Junge unter den gerade erblühten Apfelbaum, erblickte den Himmel, die Sonne, die dicht belaubten Zweige, die Spatzen im Baum... „Und schlief für immer friedlich ein...“
Die Rentnerin seufzte, die Verkäuferin schluckte gegen die Trockenheit im Hals, der Textautor wischte sich heimlich eine Träne aus dem Gesicht, der Teenager warf seinen Rucksack über die andere Schulter.
Die Fahrgäste auf den hinteren Sitzen blickten gebannt auf die Mutter mit dem Kind. In manchen Augen spiegelte sich ein Anflug von Entsetzen wider, einige dachten, der Junge sei entschlafen, denn sein Kopf hing leblos herunter und von weiten konnten sie nicht sehen, ob er atmet. Die Mutter schüttelte ihre eigene Geschichte ab, wartete bis die Straßenbahn hielt, hob mit sichtbarer Anstrengung den Körper hoch und stieg langsam, langsam und konzentriert aus. Auf dem Bürgersteig sagte sie etwas zu Nikola, was die Leute in der Straßenbahn nicht verstanden und auch nicht von ihren Lippen ablesen konnten.
Der Junge warf seinen rechten Arm um ihren Hals und überlegte, versunken im Halbschlaf eines märchenhaften Traumes, ob er dort bleiben oder zurückkehren sollte. Dann öffnete er die Augen und die Leute in der Straßenbahn vernahmen ganz deutlich die Worte „Mutter“ und „zu Hause“.

---

превод на немски: Кристине Христов

художник на илюстрацията: Boris Wolf