След 1001 нощи

След 1001 нощи все още дишам,

въпреки че изобщо не ми се вярваше,

че ще мога да дишам без теб.

Мислех, че сърцето ми ще остане в Нотинг Хил.

Посрещам триножника на утрото

с недописана симфония за пролетни птици.

Откривам в рамката на картината в хола

обгорелия силует на усмивката ти.

Белязвам прозореца с дъха ми

и върху запотеното стъкло рисувам устните ти.

Не мислех, че ще мога да погледна на света

със същите очи, с които гледах теб.

Изминах целия дълъг маршрут

от спалнята до сърцето ти,

но никъде по пътя не срещнах

самолета, с който отлетя от живота ми.

Мислех, че няма да преживея и 7 дни без теб,

но минаха вече 1001.

Все още си мисля, че живея.

Все още знам, че те обичам.

Не съм, не съм, не съм

Не съм спирал да пия вода от поточето -

онова горещо лято искаше да ме пресуши.

Не съм преставал да късам от сочните ябълки

в градината на безвремието.

Не съм знаел, че злата кралица

ги беше омагьосала измамно сочни и вкусни.

Не съм се отказвал да гледам слънцето,

без да ме е страх, че ще ослепея.

Не съм искал да бъда безсмъртен -

като паметниците на вкаменени хора.
Не съм стрелял по утрото с прашка -

хлапакът отдавна си мисли, че е пораснал.

Не съм заспивал седмици наред –

как мога да заспя, когато някой друг не спи.

Не съм се предавал на безнадеждното,

защото знам, че утре ще срещна надеждата.

Не съм спирал, не съм се отказвал,

не съм преставал да те обичам, обич моя.

Ти си синьото в очите ми

ти си синьото в очите ми -
утрото на небосклона,
гълъбите любопитни,
дето кацат на балкона ми.

ти си синьото в очите ми - 
крехък пролетен синчец, 
минзухарът беззащитен - 
непредаващ се боец.

ти си синьото в очите ми -

ведростта на езерата,

синева, с която дните

не заспиват през нощта.

ти си синьото в очите ми,

синекрила пеперуда,

изгревите ненаситни,

недоказана заблуда.

ти си синьото в очите ми,

дето често ме спасява.

но защо потъна синьото

във очите ми кафяви?

ЛЮБОВТА

фотограф: Василена Гръбчева 

На 19 февруари 2013 г. в Hot Spot Books&Art на ул. "Денкоглу" № 18 в София се състоя литературно четене "ЛЮБОВТА".
Четохме стихове заедно с Маргарита Петкова, Виктория Катранова и Лидия Лечева.
Беше много приятна литературна вечер.
Ще организираме и други такива ;)

How can I help myself?

Сред имагинерната същност

на реалния свят

аз се вдигам на пръсти

да погледна назад

Там откривам безсънни,

вкаменени очи.

Там несбъднато утре

героично мълчи.

Недокоснати устни,

глас беззвучно звучащ,

уморено изкуство

недоказано „аз”.

Непризнати любови,

лицемерни лица

позлатени окови,

догорели слънца.

Планина камениста, 

неизгрели луни,

там забравена истина

истерично крещи.

Там се крият неверни 

делници побелели,

там пороят не спира 

даже и през неделите.

 

Там оставих илюзиите

на реалния свят.

После спрях да се спирам

и да гледам назад.

Фандъкова, върни ни алкохола!

Неделя е. 27 януари 2013 г.
Излизаме с Тара от нашия двор.
От училището отсреща излизат две преведени жени, радостни, че са гласували.
Провежда се някакъв референдум. Първият посттоталитарен, демократичен референдум. Поне така казаха по телевизията.
Питам Тара къв е тоя референдум. Тя мълчи.
Улиците са празнично празни, сякаш е 1-ви януари.
Взимам си кафе, отиваме в парка. Правим няколко кръгчета в студа. Тара тича с снега.
Тръгваме си. Отбивам се в магазина да си купя една бутилка уиски. Но... не мога. На рафтовете с алкохол са разлепени някакви бележки – Столична община ... бла-бла-бла... забранява продажбата на алкохол от 6 до 20 ч. Заради референдума.
Не стига, че ни прецакаха неделята с тоя референдум и трябва да ходим да гласуваме в студа (ще ида, ако искам), но и алкохола ни взеха. 
Фандъкова, върни ни алкохола! C какво ще се почерпим довечера за първия демократичен референдум?!

'Till Death

художник: Boris Wolf 

Каза ми една нощ –

точно когато задрямвах

във скута ти,

че искаш да остарееш

до мен.

И се изплаших,

че след 20 години

ще бъда сбръчкан,

а очите ти –

все така сини.

Каза ми веднъж,

на пейката в парка,

че ще бъдеш винаги до мен –

в добри

и в лоши дни,

че прошарената ми коса

не ме прави стар,

че изгревът,

който се отразява в очите ми,

е по-силен от залеза.

Каза ми една сутрин –

докато целувах клепачите ти,

че ме обичаш.

И го каза толкова тихо,

като шепот - 

от страх да не ни чуят

лошите хора,

че едва те разбрах

и попитах: “Какво?”

“Обичам те”,

каза ми ти.

“Обичам те”,

отвърнах и аз.

[Обичам те]

Докато остареем.

[Обичам те]

Докато се сбръчкаме.

[Обичам те]

Докато дишаме,

задушили се

в прегръдките си.

[Обичам те]

Докато смъртта

ни раздели.

Но един ден

взе любовта ми,

просна я

на кухненската маса

и я направи на салата -

гарнира я

с изблик на не-любов

и няколко капки оцет.

Тази сутрин в очите ми

няма нито изгреви,

нито залези,

дърветата в парка окапаха,

а да седя на пейките сам

е студено.

Намерих в косите ми

още няколко бели косъма.

Но по ъгълчетата на очите ми

няма никакви бръчки.

Обичах те...

Обичаше ме...

Все още не сме на 88!

И, за жалост,

няма да остарея до теб.

Таблетът знае

Таблетът знае колко е часът
и какво е времето навън.
Но не знае колко те обичам.

На балкона...

На балкона

под небето

аз видях морето -

вероломно

и бездомно,

тръпнещо от страх.

А вълните

по скалите

плискаха лицето.

На балкона

под небето

съхне твоят смях.

Ако знаех само...

Ако знаех само,
че е много болен,
ден и нощ за него
Господ щях да моля...
Ако знаех само
колко е часът,
щях ли да остана
в мрака насред път?
Ако знаех само,
че човек умира,
че парите свършват,
че трамваят спира,
че когато падне
крушата от клона,
някой вдига брадва
и отсича клона...
Ако знаех само
нещо за лъжата,
за любов и болка,
за дъжда, за вятъра –
щях ли да поема
Пътя на омразата?

Но не знаех.  А и...
никой не ми каза.