Преди мнооооооооого години си
мислех, че никога не бих живял извън България, че не бих напуснал държавата,
която е моя родина. После преживях много
неща тук – радости, разочарования, сбъднати мечти, предателства, искрени усмивки
от приятели, още предателства....
Пред октомври 1988 г. бях студент във
втори курс, живеех недалече от университет и се прибирах пред Александър Невски
и Паметника на Иван Вазов към къщи. Тогава попаднах на хора, които бягаха от
конни милиционери. Бях случаен минувач, но и из побягнах. После през годините и
други пъти съм бягал – като случаен и неслучаен минувач.... Онези хора бягаха,
понеже тогавашната милиция разпръсваше протестиращите българи в градинката пред
Кристал.
На 10 ноември 1989 г. следобед
пътувах с мои приятели с влака от София за Видин. Отивахме при наш състудент -
на кръщенето на първородния син, който днес е 25-годишен мъж. Във влака нещо се
шушукаше, а на гарата във Видин разбрахме, че е свален Тодор Живков. Вечерта
гледахме новини по единствения тв канал и се черпихме с домашна ракия. На други
ден се снимахме на централния площад във Видин с вестник „Работническо дело” и
водещата статия за оттеглянето на Живков .Беше историческа стария. Беше
исторически ден. Поне така си мислехме тогава, без да знаем, че след 24 г. ще има други вестници и други статии.
Пред ноември 1989 г. на площада
пред „Александър Невски” се проведе първият митинг след т.нар. промяна. Имах
един руски фотоапарат, с черно-бяла лента и снимах. Хората. Плакатите. Лицата,
Плакатите. На снимките днес не може да се чуе как хората си говорех, че след
4-5 години ще се оправим и България ще стане нормална държава. Пазя тези
снимки. И лентите пазя.
През юни 1990 г. бях студент 3-ти
курс в Софийския университет. Тогава беше окупацията на университета. Срещу изборните манипулации.
През февруари 1991 г. на
Централна гара в София моя най-добър приятел от ученическите ми години замина
за Германия. Без да знае и думичка немски, с един малък разговорник в джоба.
Изпратихме го трима души. Той занима. Ние – не. Днес той е инженер в една от
най-големите световни автомобилни корпорации в Мюнхен.
През 1992 г. завърших университета и имах уникалния шанс да сбъдна мечтата си
да се занимавам с журналистика. Помогнаха ми хора, които днес, 21 г. по-късно, ме предадоха. Но аз съм им
благодарен, че ми подадоха тогава ръка. Преживях много неща тук – радости,
разочарования, сбъднати мечти, предателства, искрени усмивки от приятели, още
предателства....
Преди мнооооооооого години си
мислех, че никога не бих живял извън България, че не бих напуснал държавата,
която е моя родина.
За първи път излязох зад граница,
когато бях на 30! И първият град, в окйто отидох, беше Лондон. Сигурно затова и
до ден днешен Лондон е в сърцето ми и
когато мога – поне 2-3 пъти годишно, ходя там. После бях къде ли не из Европа,
в бившите републики на СССР - Русия,
Армения, Азербайджан, Грузия, в Израел,
Тунис, Либия. За да замина за Либия през 2000-та, трябваше да си сменя
паспорта, заради израелската виза...
Не знам дали си внушавам, но
винаги, когато съм в т.нар. чужбина (в Европа),
се чувствам като у дома си. Когато вървя по улиците но Лондон, Берлин, Рим,
Прага, Будапеща, Венеция или Хелзинки мисля,
че дишам по-свободно...
Прескочих близо две десетилетия
от живота ми, леле 20 г. не са никак малко, и след като влязохме в НАТО и ЕС, вече
съм в 2013-та година – разочарован от
приятели, от политици, от себе си, броящ последните стотинки от последната
заплата, правейки си сметка колко много неща има да платя, какво трябва да купя
на Тара и колко пари ще останат за мен. Не за да си купя нови дънки – купих си два чифта от Лондон по ₤7. А за да има какво да ям.
От заплата до заплата.
И ми става тъжно. И безсмислено.
Заради онзи влак за Видин, който ни измами в очакванията, заради митингите от
1989-та, на които не си направихме добре сметките какво ни предстои, заради няколкото
недопити кафета в двора на Софийския университет през юни 1990-та и заради
други безброй неща.
И сега искам да замина - за Лондон или за Берлин, или за Рим. Искам да
съм сервитьор в малко кафене, където да се усмихвам на гостите и те на мен.
Не се гордея с това, че досега не
съм избягал.
Съжалявам, че не съм избягал!