Благодаря за 2013-та!

Благодаря за 2013-та!

Това беше една от най-динамичните ми години през последното десетилетие. За 12 месеца преживях толкова много неща, които други хора не преживяват и за 12 години. Бях ритнат, беше ми подадена ръка, бях ритнат втори път, стиснах зъби, изправих се, направих няколко крачки, продължих да вървя. Keep walking. И така - до края на 2013-та... 

Благодаря от цялото си сърце на хората, които бяха да мен, които ме обичаха и ме обичат. Обичам ги и аз. 

Само след 48 часа започва 2014-та...

Наздраве за приятелите! 

Never Let Me Go

Не ме оставяй сам – като листо на вятъра.

Не позволявай на мравуняка да се засели вкъщи.

Не пренебрегвай спомените във брадата ми.

Не ме обричай на безплодните полярни нощи.

Не ме оставяй сам – като бездомника на „Графа“.

Не ме проклинай с бъдеще безцветно.

Не подминавай сянката ми, дето все те чака.

Не може ризите във гардероба ми да бъдат само летни.

Не ме оставяй сам - износен и протрит.

Носи ме всеки ден като онази тениска лилава.

Нека наистина бъда последната клечка кибрит.

Моля те, никога не ме изоставяй!

Без любовта

Не мога аз така

без твоята ръка

да търся светлина.

Без любовта.  

Лъжата е лъжа,

не вярваш във това.    

Без образ, без лица.   

Без любовта. 

Не знаех, че си ти -

останах без очи,

без думи и мечти.

Без любовта. 

Не спира да вали -

луната заслепи,

нощта наклевети.

Без любовта. 

Съня делим на три…

А ти ме разори.

Не млъквай, говори!

Без любовта. 

Не мога да заспя,

не мога да крещя.

Не вярвам в любовта.

Без любовта.

“Li4no moi Ivo”

Ти ме обичаше толкова много.

И нямаше нужда да ми го казваш.

Виждах го в усмивката ти.

Усещах го в сърцето ти,

което пулсираше, 

залепено за моето нощем.

Ти ме обичаше толкова много.

И нямаше нужда да ми го показваш.

Любовта ти ме озаряваше  

с първите лъчи на слънцето.

Чувах я в думите ти,

когато произнасяше 

моето име.

Ти ме обичаше толкова много.

И нямаше нужда да го доказваш.

Аргументите на влюбването

нямат стойност,

ако в очите я нямаше

тази безкрайна синева

на пролетно небе.

   

Ти ме обичаше толкова много.

И аз знаех, че е така

от момента, в който ми каза,

че в телефона ти моят номер

е записан под името

Li4no moi Ivo.

Добро утро, синева

Coming soon

"Добро утро, синева"

стихосбирка

ИК "Синева"

художник на корицата: Давид Манолов

автор на колажите: Веселина Мирева

Книгата се издава с подкрепата на

Банка ДСК

Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта

Детето лежеше загледано в мрака. Черната снага на нощта се виеше около леглото - майчински нежна. Нямаше луна, нито една улична лампа не светеше.

Но наоколо ходеха сенки...

Белите чаршафи простенаха. Детето седна в леглото и удари челото си в мрака. Болката беше сладостна. Протегна ръце напред и опипа тъмнината - лепкава като смола.

Сънят се сгъстяваше в очите му, умората го притискаше с тялото си - искаше да направи него, седемгодишния, свой любовник. Перверзната тръпка разтърси детското тяло и то беше готово да се отдаде.

Тогава разумът се взриви. Нежната нощ стана враг. Желанието за сън изтече на пода и образува подобие на локва. Възглавницата повече не можеше да бъде прикритие.

Вратата и прозорецът се разтвориха с трясък - безшумен, но доловим. Стори му се, че в стаята влетя нощна птица... И видя, че не е сам. На леглото беше приседнала Мисълта за Смъртта.

* * *

До тази сутрин детето знаеше съвсем малко за Живота, но нищо не знаеше за Смъртта. То бе убедено, че Живот има, а днес бе разбрало, че има и Смърт. И че Тя седи на ръба на леглото ни и чака... Дни. Месеци. Години.

Чака.

* * *

Детският разум още не беше научил какво е Не-Битие, но чувстваше, че това е нещо лошо. Иначе щяха ли да плачат хората, когато погребват мъртвите?

Детето не знаеше какво е “мъртъв”. Беше попитало. И му казаха: “Смъртта е раздяла.” А то рече: “Преди две години мама напусна дома ни, но после се върна. През това време мъртва ли е била?”

Детето пак попита: “Какво е смъртта?”... Отговориха му: “Спасение!”... То погледна малката си сестричка, която тази пролет

лекарите едва спасиха от тежка болест. Тя си играеше с куклата и беше щастлива. “Значи Ани е мъртва!...”

Детето отново попита и чу, че Смъртта е Не-Съществуване. “Боби казва, че Бог не съществува. Сигурно е умрял...”

Искаше за четвърти път да попита, защото не му стана ясно какво точно е Смъртта, но баща му донесе шоколад и малкият забрави въпроса си.

* * *

Сега вече знаеше: Смъртта е Страх.

* * *

Пътят минаваше през Пустинята. Детето стъпваше бавно - върху крехките си рамене носеше жегата. В колана на късите панталони то беше затъкнало воден пистолет. Но не можеше да убие никого - беше изпило водата.

Пътят доведе пред него една колесница. В нея седеше млад мъж. Беше баща - личеше по кафявите му очи. Детето усети, че това е то след петнадесет години. Не можа да се познае, почувства го с настръхналата си кожа. Мъжът го повика при себе си. То насочи пистолета срещу него...

В цевта беше останала една капка. Детето стисна пистолета и я изстреля. Докато стигне до мъжа, капката се изпари. Погледнаха се. Мъжът избърса усмивката си и го взе на ръце. “Ела с мен. Трябва да ми помогнеш!”…

Колесницата спря пред пясъчен хълм. Мъжът и момчето тръгнаха към върха. Там седеше Сфинксa. “Ако успееш да отговориш на гатанката, ще те отведа при твоята истинска майка”, каза мъжът. “Не искам никаква майка!”, проплака детето.

Сфинксa разтвори грозната си паст и избълва: “Какво е Смъртта?”

“Смъртта - това си ти!”, извика детето и потъна в търбуха на чудовището.

След като глътна малкия, Сфинксa скочи в бездната.

---

откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

Best Friends

Те бяха приятели - още преди да се родят.

Момчето с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда. Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри. Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.

Другото момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи си каменна градина.

* * *

Веднъж заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден пистолет.

Двамата си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше “това са моите камъни” или “това е моето езеро”! Всичко беше тяхно.

* * *

Беше осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се подхлъзна и падна във водата - неговата вода.

Това езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...

После седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце, което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше поискало да изпие единия от тях. 

* * *

През нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да не започне да се дави пак...

Смазано от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом надделееше страхът.

* * *

Минаха девет месеца. Беше пролет.

Както винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие. Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си в камъните. Потече кръв!

Момчето с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му, но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...

Само за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с нея раната...

Малко по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък, кръвта върху който никога нямаше да се отмие...

* * *

Същия ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.

И двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет проумя, че е брат и и` подари собственото си езеро. Това ново чувство не измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.

* * *

Минаха още много, много дни.

Момчето с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и и` подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...

Доскуча му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.

Момчетата чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно хвърляше последния камък в доскорошното езеро.

Първо се ядосаха. После и` простиха: момчето с воден пистолет от братска обич, момчето с истински пистолет - от любов.

Двамата приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.

* * *

За Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче поиска да й` подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: “Как ще живееш без сърце?!”

Тогава момчето с истински пистолет призова брат й` на двубой - защото ТЯ беше отхвърлила неговия дар.

Момчето с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет - истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг. Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука, истинският - засече.

Двамата приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили приятелството.

Веригата на времето се скъса:

... Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...

... Момчето с истински пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка. Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения камък...

---

откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

Мъжът, който се страхуваше да стане баща

Детето живееше в Мъглявината на Бъдещето и чакаше... да се роди...

То беше като всички останали не-родени деца - не знаеше кого да обича, защото още нямаше нито майка, нито баща. А беше изпълнено с обич.

Детето нямаше име, нямаше възраст и пол. Денем си играеше с другите малчугани, гонеше се с децата на ветровете сред илюзорни поляни, пускаше звездни хвърчила и чакаше. Без да го знае и без да се стреми към това, то чакаше - да се роди.

Там - в неговия свят - не живееха възрастни (ветровете нямат възраст). И то не знаеше какво е да растеш и... да остаряваш. Но един ден детето видя нещо, което преобърна и без това неизградените му представи за живота.

Беше привечер. Малко преди времето, когато децата заспиват. Точно тогава пред Захарната къщичка на сънищата видя един вятър баща, който беше взел на ръце своето вятърче, люлееше го и му пееше приспивна песен... Малкото му сърчице щеше да се пръсне от вълнение. Зави му се свят...

Когато се съвзе, не разбра какво точно е видяло. Разбра обаче, че там - някъде в безкрая, има един друг свят. Светът на родителите и техните деца. Тази вечер то за първи път усети, че е ДЕТЕ. Усети болката от самотата, че е изоставено в Мъглявината на Бъдещето. Усети тръпката на очакването да се Роди!

* * *

Мъжът беше висок на ръст, с очи като изгрев - златисти и топли.

Живееше в един град на планетата Земя... И изобщо не подозираше, че някъде далече (но не чак толкова далече) съществува Мъглявината на Бъдещето.

Мъжът беше все още млад. Дните му минаваха като на всички останали мъже на Земята - имаше дом, ходеше на работа, обичаше няколко жени (често едновременно). Понякога, но само понякога, той си припомняше, че е бил дете. И му ставаше приятно. Спомняше си много неща от миналото, но не можеше да си спомни какво е било преди да се роди...

Когато се “вдетиняваше”, очите му ставаха още по-слънчеви. Играеше си с хлапетата от квартала, пускаше с тях хвърчила от детски усмивки. Без да го осъзнава, много му се искаше да стане Баща!

Един ден, докато правеше сутрешен крос, в парка срещна баща с бебешка количка. Човекът спря, приседна на пейката, взе пеленачето на ръце и го целуна по челото. Мъжът бегач също спря, също приседна на пейка. Защото му премаля...

След малко човекът с бебешката количка продължи разходката си, но бегачът не можа да продължи своя крос. За първи път в живота си усети повика на бащинството. Искаше да има дете! Да го люлее, да си играе с него, да му рисува захарни къщички. Да го обича!

Мъжът със златисти очи беше все още млад. Но наскоро откри по слепоочията си няколко бели косъма. И разбра, че остарява. Изплаши се. Помисли си, че ако има дете, старостта ще дойде още по-неизбежно. С растежа на детето той щеше да остарява все повече и повече. И щеше да се приближава към Смъртта. А с годините и самото дете щеше да върви неизбежно към собствения си край...

Разкъсван от желанието да стане Баща и от страха, че ще остарее, мъжът не се реши да направи избор. И така всъщност избра Самотата. И без да усети, остаря. Едва тогава почувства абсолютната празнота: НЕ беше млад! НЕ беше и баща!

* * *

А в Мъглявината на Бъдещето детето все още чакаше да се роди. И въпреки безкрайното очакване, то продължаваше да е изпълнено с обич към своите неясни родители.

* * *

Беше неделя - ден за свиждане в Оазиса на Безвремието. Отвсякъде прииждаха хора. Всички пациенти, страдащи от наивност, имаха посетители. Само при един старец никой не се спря и затова той разговаряше с пеперуда екскурзиантка. Старецът седеше приведен, ръцете му трепереха (леко). Имаше бяла, ама много бяла коса. Но очите му бяха като изгрев - златисти и топли.

Пеперудата не се застоя дълго - продължи по маршрута си.

А посетителите продължаваха да пристигат. При другите! За да си спести вълнението, в което го въвличаше тази гледка, старецът тръгна да се прибира в Санаториума на спомените. Едва направи няколко крачки и видя пред себе си млад мъж. Носеше букет звезди и кошница със захаросани плодове. Беше висок на ръст. Очите му бяха като изгрев - златисти и топли. Също като неговите... Наистина беше млад, но по слепоочията му вече имаше няколко бели косъма...

Бащата и неговият не-роден сън се познаха. Прегърнаха се. Чак тогава старецът забеляза, че младият мъж води за ръка дете - неговият не-роден внук. Разплака се... Дори и изоставен в Мъглявината на Бъдещето, синът му беше направил своя избор - да бъде Баща!

Макар че беше немощен, старецът взе на ръце своя пораснал не-роден син, залюля го и му запя приспивна песен. Винаги му се е искало да може да го направи и ето че сега го направи - горд, че е баща.

Омаяни от радостта, и двамата забравиха малчугана, но той не скучаеше. Той вече беше усетил тръпката да се РОДИ и да има РОДИТЕЛИ...

Докато си играеше в градината, хлапето срещна същата онази пеперуда и тя му разказа историята на Мъжа, който се страхувал, че ще остарее, и за неговото неродено дете. Разказа му как накрая двамата се срещнали и най-после били такива, каквито искали да бъдат: баща и син!

Това се случило в едно малко странно, но красиво място - Оазиса на Безвремието.

---
откъс от книгата "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта" / 2005 г.

Ябълко златна

В памет на М.

Ябълко златна, защо не узря - 

в буря ли падна или те отнесе ламя?

Червей ли хищен в душата ти нежна 

се е загнездил? Гризе те, изглежда...

Няма ли кой тази нощ да те пази?

Вятърът идва на гневни талази...

Ябълко златна, искам и трябва да мога

твоята гибел нелепа да спра. Но, за Бога, 

падаш от клонката тънка. Почакай!

Моите длани те търсят във мрака.

Спъвам се в корени, падам без сили.

Гаснеш сред бурени, гниеш... Боли ли? 

Нощите брулят лицето ми. Вече те няма,

скрил те е някой в черната яма. 

Непоносима е тази задача - 

само със спомена вече да крача.

Твоето златно сърце там остана. 

В моето - още кърви тази рана...

Чаках със трепети твоята зрелост,

всички мечти да превърнеш във дело.

Зло те споходи, без свян те откъсна.

Страшно ли беше в добата късна?

Шепна отчаян: "Върни я, върни я!

Ще те надвия, проклета магия!" 

Ябълко златна, защо не узря?

Твоите сокове още горят. 

Беше листо от дървото свещено -

свежо и крехко, безумно зелено.

Ти тръгна нанякъде, а аз - не мога. 

Смъртта ли размята там призрачна тога?

май 1983 г.

Гостенка

Как дойде - не помня вече.
бързаше, но аз я спрях.
Чай приготвих. Цяла вечер
пихме спомени и...  смях.
Сън приспа нощта прозрачна.
Утро звънна - като вик.
Зима бе - завита в зрача.
Тя замина си. За миг
спря сърцето, зов подири...
Търся я и досега.
Тя остави трайни дири -
кални стъпки във снега.