This week

Video book е вече тук

Тя е  руса. А тя - чернокоса. Той едва крепи в гърдите си...  едно разбито сърце.

Любовният триъгълник е в основата на първата българска видео книга “How 2 Break A Heart In 7 Days” („Как да разбиеш сърце за 7 дни“).  Според мен, в XXI век поезията може не само да се чете и слуша. Но и да се гледа. Защо само песните да имат клипове? Стиховете също могат да бъдат „филмирани“.

“How 2 Break A Heart In 7 Days” излиза на луксозно DVD, в което има и книжно тяло с всички текстове. Проектът съдържа 7 глави/серии, които са тематично свързани, и три бонус трака. 

Видео книгата е двуезичен проект, като всеки може да избере на какъв език да си я пусне: родният – български или международният – английски. 

Престои представянето и в Брюксел и в Лондон, където е снимана една от сериите.

Любовта понякога има три лица, но едно сърце…

Coming next month

Предавам се

Не мога повече.

Отказвам се.

Предавам се.

Наречи ме „малодушен“.

Прободи ме с поглед, ако нямаш ножица.

Пий цяла нощ кръв от врата ми.

Направи си яхния

с оголената ми аорта.

Покажи на всичките си приятели

хербаризираните ми очи.

Завържи езика ми

разпънат на входната врата.

Стрий на прах пресъхналите ми устни.

Обвини ме в безчувствен хедонизъм.

Посочи с пръст дупките на дланите ми.  

Бичувай мълчаливото съгласие,

с което приех зимното часово време.

Укори ме за закъснялата пролет в хола.

Не мога повече.

Отказвам се.

Предавам се.

Не мога повече да не те обичам.

Отказвам да се съпротивлявам.

Предавам се на любовта ти.

Merry Christmas everyone

Всяка година се убеждавам, че на Коледа стават чудеса. И че трябва да следваме мечтите си и да не се отказваме от тях, дори когато всичко е срещу нас и сбъдването им изглежда невъзможно... Усилието е голямо, понякога не можеш да спиш, боли те главата, сърцето, далака, белия и черния дроб, чувстваш се сам и слаб...

Но накрая то, чудото, се случва. Мечтите стават реалност. И това е едно от най-хубавите изживявания. Желая на всеки да усети това щастие - на сбъднатата мечта!

Весела Коледа на всички! Да повярваме в чудесата. 

Те са тук и чакат своето случване.  

МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ

Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.

Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.

Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....

Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.

Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...

Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.

Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.

И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...

Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко ще бъде наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко ще бъде наред”.

И всичко беше наред.

* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.

Държеше лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...

А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.

Лекарът каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.

Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.

Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.

* * *

Още не беше тръгнал на училище.

Беше зима. Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.

Играеше си и кашляше.

Тя седеше и плетеше.

Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”

Лекарът откри много тежка бронхопневмония.

После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.

А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.

Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.

Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...

В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия ден майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не беше оздравял, го изписаха от болницата.

Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...

Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.

Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко ще бъде наред”.

И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО!

Лице 2014

Търся се. Не се намирам.

Губя се. Не се изгубвам.

Срещам се. Не се познавам.

Разминавам се с лицето си.

Поздравления за силната българска съботна вечер!

Радвам се, че най-после чета във facebook поздравления за Крисия, Хасан и Ибрахим за второто място на детската Евровизия. А не хейтърства, за това, че не са победили.

Радвам се, че чета текстове в подкрепа на Кубрат, който показа, че има огромен потенциал и тепърва ще гледаме победите му.

Радва ме подкрепата. А не песимизмът, както на Олимпиадата в Лондон, когато се изсипаха безсмислени укори и медийни заглавия като "Станка изпусна златото"... 

Не винаги побеждаваме, да. Но важното е дори, когато губим, да сме с достойнство и да знаем, че има нови предизвикателства в бъдещето, за които трябва да сме още по-силни.

Поздравления за силната българска съботна вечер!

Love story

Една катерица,
седнала да гризе недозрял орех,
ми разказа
невероятната си любовна история.

Беше унила.
Не запомни името ми.
Търсеше думите,
за да опише как страда.
Времето нямаше
никакво значение за нея.
Можеше да разказва 1001 нощи
и нищо не можеше да я спре.
Не се самосъжаляваше.
Не ридаеше истерично.
Единствено любовта
даваше смисъл на монолога й.

Беше с разбридана воалетка,
пристъпваше нервно от крак на крак.
Другата катерица, съседката й,
беше наметната с анорак.

Всеки момент щеше да завали,
туристите - да се разотидат.
Казват, че любовта ранява...
Тя беше цялата в бинтове...

Една катерица,
седнала да гризе недозрял орех,
ми разказа
невероятната си любовна история -
на брега на езерото
в St James Park.

Пълен провал

Не успях да те завия с родопско одеяло,

преди да заспиш в онази хладна нощ,

в която омразата на хората

беше издигнала Берлинска стена в спалнята ни.          

Не казах думите, които трябваше да кажа

още преди осемнадесет години –

думи-доноси срещу самия мен 

пред Народния съд на общественото мнение.

Не ти донесох пресни плодове и зеленчуци,

когато се връщах уморен от работа,

защото забравих торбата с покупките

в последния трамвай на последната спирка.

Не те целунах завчера за лека нощ,

защото устните ме боляха от прехапването,

с което се опитах да възпра

желанието да ругая.

Не си разкъсах гръдния кош,

за да ти поднеса сърцето си на тепсия.

Сърцето вече не реагира

на външни дразнители.

Ако искаш, вземи го,

свари го,

направи си със него

някакво обедно меню.

Само не ми казвай после,

че не съм те предупредил –

това сърце, претъпкано с горчивина,

просто не става за ядене.