РАЗПЕТИ ПЕТЪК

 

„Издигане на Кръста“, 1610 - Петер Паул Рубенс

На дланите – рани, като прозорец -
през тях е гледал гвоздеят. 

Нищо не знаят камбаните, 
но за Смъртта си говорят.

Вярата ми е погача - 

всеки чупи си от нея. 

На тръни се радват глупаците,

но само те знаят как да живеят.

 

Юда не иска да бъде предател,

иска да разцелува раните.
Иска да може да каже: „Брате,

нека пробият моите длани“.

 

Кръвта изтича, утрото плаче.

Няма наоколо никакви хора.

Само на хълма отсреща малко юначе

събира пирони, да ремонтира обора. 

 

Пророците самозвани 
стъпкаха всяко листенце надежда. 

На дланите – рани - като прозорец. 
И аз през него поглеждам.

 

НЕПОЗНАТА ПРОЛЕТ

 

Прелитаме над снежни върхове,
прелитаме над радост и забрава,
но аз не знаех, че сме ветрове,
които през косите ти минават.

Не знаех, че сме вишнев цвят,
синигерите в голата топола,
не знаех, че звездите още спят,
докато ти ме чакаш в хола.

Не знаех, че си пролетта,
не знаех, че си теменуга,
не знаех, че до вечерта
след тебе ще прегръщам друга.

Срещнах пред вратата непозната -
с нея днес поливаме цветята ти.

БлагоВещението

Благата вест благо се стича по перваза, 

дето са плахи гугутки накацали денем. 

Тихи лалета надничат от слънчева ваза - 

празникът е повече от благоВещение. 

Птиците пеят пролетни песни в полуда - 

в дни без пандемия и без война.

Нарциси крехки възпяват чудото 

на зачатието, дето ще спаси света. 

Благата вест благо се стича по перваза, 

само тя ще ни спаси от огорчение.

Късче любов замени всяка сляпа омраза, 

и оцвети целия свят във зелено. 

Благата вест благо се стича по перваза. 

А там мързеливо препича се сянка на Аз-а.

ПРАЗЕН ДОМ

Влязох в кухнята и антрето.

Влязох в плашеща тишина.

Влязох сам там, където

ти живееше сама.

По тапетите захаросани

преминаваха сън след сън.

А пък спомените ти – боси - 

още тичат в дъжда отвън.

По пердетата и завивките

лепне някакъв скучен ден.

Няма кой да извика.

Няма кой да посрещне мен.

По килима и по пантофите - 

празнодумие - под черта.

Недописаните ми строфи

пак флиртуваха с вечерта.

Но в очите ти ведро-облачни

аз намерих нецъфнал смях.

После тихичко – през прозореца – 

как разлисти се той видях.

И тогава мечти и хора

ще се върнат във този дом.

Ако звъннеш, ще ти отворя. 

Ще те прегръщам мълчешком.

АКО УТРЕ

Ще затвориш ли тази врата,
ще проклинаш ли утре луната,
ще целуваш ли нежно снега,
ще си чатиш ли със самотата?

Ще сънуваш ли мойте очи,
ще подреждаш ли мисъл и дреха,
ще ме чуеш ли, като мълчим,
ще ме мразиш ли - за утеха?

Ще рисуваш ли мойто лице
през очите на другите двама?
Ще живееш ли без сърце,
ако утре мене ме няма?

Няма как да ме обичаш в скучен ден,
но обичай спомена за мен...

ЛЕКА НОЩ

Замисляли ли сте някога - 

скрити в тишината на своята екзистенциална самота -

какво ще стане с масата в хола,

ако някой ден не се приберете вкъщи?

Кой ще полива мини каланхоето

и колко дълго изтривалката пред вратата

ще помни стъпките ви?

С какви много думи приятели и непознати 

ще си посипват главите с пепел,

че вчера не са ви казали "Добър ден!"

или че не са ви забелязали на пейката в парка?

Колко отпечатъка от устни по чашата за кафе

ще изтънеят с времето

и колко залези няма да има кой да преброи?

Замисляли ли сте някога - 

скрити в тишината на своята екзистенциална самота -

кой спомен има смисъл

и кой е за пред хората?

Колко седмици ще ви запомнят

и ще се намери ли все пак някой, 

който да заличи всички белези по стъклата на времето?

Но сега е нощ 

и никой не мисли за тъжни неща.

Защото само мракът може да скрие усилията на текстописеца.

Лека нощ, мрак!

Лека нощ, небесен свод!

Лека нощ, Мисъл за смисъла!

Невидимо стихотворение

*за мен е удоволствие да представя първото в света невидимо стихотворение, приятно четене!

S.O.S.

 

Не съм капитан на потъваща шхуна,
нито съм вятъра, дето надува платната.
Не съм този, дето измисля думите,
нито съм сянката – непознатата.

Не съм прабащата на слънцето,
нито съм влажна, уютна утроба.
Не съм черноземната къща на зрънцето,
нито съм кръстния знак върху гроба ти.

Не съм този, дето ще спаси душите ни,
не съм равносметката на вечността.
Нямаше кой да опише дните –
от рождеството – та чак до смъртта.

Нямам нотите на “Лунната соната”.
Затова ли вия пак срещу луната?

ЧЕРешова Задушница

Червеният им сок се стича

в земята черна - прегоряла.

На пътя - слънчево момиче

подрежда цветове по тялото си.

Червеният им вик прескача

мозайката на времето и спомени.

На клоните отсреща спи кълвача - 

безмълвен, дрипав и бездомен.

Момичето череши си откъсна,

а устните й - палаво червени.

Череши ще бере до късно - 

сама, безгрижна. И без мене.

- - -

Черешите свършиха. Спъвам се в празни бутилки.

А ти под масата смиташ костилките.

МАЛЪК ПРИНЦ, ЗАЩО НЕ СПИШ?

Само ако имах мъничка роза

сред милион звезди,

няма на нея никой да може

да й навреди.

Сред полумрака на похлупака

тя тихо ще цъфти.

На друга планета някой ме чака - 

знам, че това си ти.

Всеки ден за нея нежно ще се грижа,

ще я поливам с дъжд.

Когато раздам и последната риза,

ще стане момчето мъж.

Само ако имах мъничка роза...

Любовта не се измерва в дози!