Няма нищо по-хубаво... от фотоколажа

Wiener Silvesterpfad 2009

В навечерието на празниците

Първоначално тук бях планирал да напиша нещо за това как някъде по света държавната администрация се е отказала от изпращането на коледни ки световната финансова криза, как хората нямало да купуват и подаряват подаръци, за да пестят пари… Но после се отказах. Защото може да нямаш много пари и може да не направиш голям коледен подарък, но е важно той да е от сърце. Защото в XXI век не е нужно да пращаш традиционна хартиена картичка по пощата, а можеш да пуснеш електронна по мейла и за това няма да са ти нужни никакви пари. Защото няма значение дали вярвате, че влъхвите са видели витлеемската звезда, независимо дали вярвате, че точно на Коледа се е родил Христос, независимо дали вярвате в дядо Коледа, независимо дали сте вярвали в дядо Мраз, независимо дали в една снежна нощ сте изпитали едно то най-големите разочарования на света, разбирайки че белобрадият старец всъщност е вашият баща, който се промъква тайно в хола с торбата с подаръци и залепени от памук брада и мустаци, независимо дали сте верен фен на бесния коледен шопинг, коледата си остава един от най-хубавите празници. Заради обичта на близките, семейния уют, желанието за промяна към по-добро през новата година.
Затова ви пожелавам спокойни и хубави празници, без значение колко картички ще получите и колко големи ще бъдат коледните ви подаръци.

Big Brother 4 - afterseason

Като в живота

реценцзия на Амелия Личева,

Capital Light бр.16/2008

De puta madre е втората книга на Иво Тодоров. Тя включва кратките му истории, обединени в няколко цикъла - "неутрални", истории на ръба на нонсенса и такива "по Internet"… И всички те са подчинени на максимата, че в една история най-важна е самата история, а не толкова героите. Затова и - казва авторът - всички истории в книгата са истински, докато героите не са.
Подчертах, че Иво Тодоров, в момента е главен редактор на "Часът на Милен Цветков", е журналист съвсем целенасочено - защото писането му много е научило от журналистиката. И по отношение на стегнатостта и яснотата, и по отношение на връзките с живото, актуалното, и по отношение на сюжетирането и важността да се отговаря на въпросите с много "к" - кой, как, кога, какво, къде…
В същото време авторът чудесно владее и законите на чисто литературното, умее да вмества фантазията, да напряга асоциативността, да насища с детайли, които изискват тълкуване, да забавя и сгъстява действието, да заиграва с рязкото начало и неочаквания финал. Познати са му смесванията на жанровете, на чувствата… А особено интересни са употребите на заглавията, които по някакъв начин се опитват да синтезират сюжета, да отварят към основните внушения и които дори помежду си оформят нещо като самостоятелен текст, в който текат диалози и така всяка история получава своя двойник…За какво е избрал да разказва Иво Тодоров? За любовта, която днес е все по-малко трайна и разбираема и трудно събира хората, за нелеките разпознавания, но и за липсата на отчаяние и за търсенето, за живота, който трае и се живее, въпреки всичко преживяно ("Жената, която гасеше свещите"), за добротата и знаците на взаимност, които можем да получим, но и за загубата на сетива, егоизма, обсебването от материалното ("Пепи, на която й изгоря готварската печка"), за вътрешните устои и волята да не се предаваш ("Майката, която приспа детето си в трамвая"), за скритите пориви, които всеки носи, независимо с какви етикети живее, за страховете и колко внимателни трябва да сме с думите, защото те могат и да травмират, и да се сбъдват, когато са предсказани.
Изобщо сборникът е една много свежа и грабваща книга, която показва, че късият разказ закономерно има генезиса си в журналистическото, но и че пак закономерно се е превърнал в един от най-трудните литературни жанрове, способен адекватно да говори - поне в този случай - за деня и днешното, които имат своите измерения от часовете и местата до състоянията и желанията.
В проекта на "Сиела" все повече и повече навлиза публикуването на български книги. Като е любопитно, че издателството не се страхува да поема риск с дебютанти и много млади автори, че издателите там имат желание да работят редакторски с авторите си и в целите им е да започнат да подготвят публика, вкарвайки дебата за четенето и писането в по-широкия контекст на публичното.
Един от най-сполучливите избори в това отношение напоследък е като че ли сборникът с разкази на журналиста Иво Тодоров.

Чешми 2008

През пролетта на 2008-ма в парка "Заимов" в София бяха монтирани три нови чешми - добре изглеждащи, с метални чучурги и месингови кранове. Няколко дена по-късно крановете изчезнаха - откраднати или изкъртени. След няколко семици на две от чешмите бяха избити и чучурите. И водата течеше направо от каменното тяло. На 7 декември чешмата пред тетър "Сфумато" беше разцепена почти на две - не от вандали, а от дървосекачите на общината, които са отрязали близкото дърво така, че да падне точно върху чешмата. Явно общината е доста богата, щом напролет поставя чешми, а наесен ги руши.

На същия ден певецът Илия Луков откри нова чешма в родното си село Тополница, Петричко .

Елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило

худ. Boris Wolf

В зала 1 на НДК навалицата бръмчеше, жужеше, смееше се, поздравяваше се, наместваше се, разместваше се, защото новодошлите вдигаха нахалниците, седнали на техните места, очакваше... Само след малко започваше церемонията по раздаването на годишните музикални награди.

На крайния стол на 6-ти ред, 9-ти сектор седеше елегантна дама, облечена в бяла копринена блуза с дантелени ръкавели, пъстро копринено елече, кадифена пола и лачени обувки със заострен връх. Косата й беше вдигната на самодоволен кок и може би щеше да пречи малко на седящите зад нея, но дамата вече беше заела своето място и нямаше намерение да го сменя заради нечий дискомфорт.

Когато светлините угаснаха и на сцената излезе подгряващата денс формация, елегантната дама бръкна дискретно в дамската си чантичка и с елегантен жест извади елегантно ветрило. Разтвори го със замах, повя си няколко секунди, прибра  го и започна да си тактува с него. Видимо беше музикална, защото не изтактува нито една грешна нота, отбеляза възрастен естраден композитор, седнал по диагонал в съседния сектор, след като елегантната дама привлече вниманието му не само с ветрилото, но и с умението да се забавлява и то на денспарче, върху което младите момичета на сцената показваха повече тяло, отколкото танц. 

Публиката ръкопляскаше, церемонията продължаваше. Последва награждаването в две от най-важните категории и номинираните фаворити наистина се оказаха фаворити – грабнаха статуетките и обещаха на феновете още такива песни. След тях светлините в залата отново намаляха и мъжката половинка на хитов дует, който само след 12 минути щеше да спечели една от наградите, изникна на сцената в бял костюм с разкопчана риза, която показваше косматия му корем, избръснат преди няколко дена, сега леко обрасъл, а зад пича сценична машинария размахваше чисто бели ангелски крила и създаваше илюзията, че той самият маха с крила. Песента беше балада и елегантната дама веднага намери верния тон с ветрилото – ръкомахането й можеше да мине за прост жест, но не беше. Дъртият композиторът пак й хвърли едно око, а изисканата дама, която седеше до него, забеляза това и го сръга. Явно беше жена му и знаеше коцкарските му номера.

След изпълнението на полуголия младеж публиката избухна в аплодисменти и в общата шумотевица чистосърдечно се включи и елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило. Ветрилото така и си остана прибрано, сигурно отново бяха модерни ретро аксесоарите. 

На преобразената сцена излезе рок банда и саундът тотално се смени – яки жици и кожени панталони, прилепнали по тялото и очертаващи малкото дупе на солиста, забеляза елегантната дама. Ветрилото само хвана новия ритъм – отсечени и дръзки движения разтърсиха тялото на дамата, дантелените ръкавели щяха да полудеят от размятане, коприната по дамата трепереше като че ли от страст, а може би от вибрациите на тонколоните отсреща.     

“Много е артистична”, помисли си интелектуалец на средна възраст, седнал близо до композитора, докато наместваше очилата си диоптър и 25. И той, подобно на композитора, фиксира движенията й с ветрилото нагоре-надолу и се усмихна под мустак -  наистина имаше мустак. Композиторът се ядоса, че не я беше срещнал по-рано, можеше да я включи в проекта “Нова българска музика”, можеше да му бъде полезна като корепетитор или буфосинхронист. 

Хитовият дует, който така или иначе трябваше да получи награда, си я получи, мъжът от дуета пак показа леко косматия си корем, жената показа цици – роклята й беше от типа “гол гръб без предница”, усмихваха се видимо престорено, благодариха видимо лицемерно, защото спонсорът на албума им беше спонсор и на церемонията и можеше ли да не спечелят наградата за дует?! Артистичната дама с ветрилото не знаеше това и много се зарадва на наградата, сякаш самата тя беше дует. 

Всъщност тя и ветрилото бяха дует.

Съществуваха в перфектен синхрон, допълваха се взаимно, пасваха си, ритъмът на сърцето й движеше ръката, която движеше ветрилото. Ветрилото, което беше нещо като диригентска палка. 

В 21.14 елегантната дама стана внезапно, взе си чантата, копринения шал, визоненото палто, ветрилото остана в ръката й. Понеже седеше открая, не се наложи да безпокои други хора – изниза се почти неусетно. Интелектуалецът на средна възраст не я видя кога се изнесе, защото забърсваше очилата си, композиторът обаче не изпускаше нищо. Беше понечил да стане и той – сигурно с аргумента, че отива до тоалетната, но изисканата дама от лявата му страна, т.е. жена му, беше строга господарка и нямаше да позволи фриволност. Композиторът въздъхна, отпусна се на стола и се отдаде на ритъма на поредната балада, която измислена бойгрупа лееше по сцената и по първите редове така мазно, че имаше опасност някои зрители от първите редове да повърнат от пресолена сълзливост.  

Беше 21.58. Дежурната сестра в дома за възрастни хора с леки психически отклонения потърси връзката с ключовете от входната врата и отделенията. Ключовете бяха на масата в стаята за отдих заедно в няколко недоядени сандвича, препълнен с фасове пепелник и някаква картичка с палми. 

Дежурната сестра стана с досада, защото точно почваше любимият й сериал за едни хора, който попадат на самотен остров след самолетна катастрофа и се чувстват като изгубени на края на света, преди да срещнат “другите”, тръгна към входната врата и там се сблъска с жена, облякла визонено палто върху бяла копринена риза в дантелени ръкавели. Жената държеше в лявата си ръка старинно ветрило, което никой не знаеше кога щеше да се разпадне. “Айде ма, Кремено, замалко да останеш навън, къде ходиш”. Кремена само присви рамене и продължи към стаята си на втория етаж. 

Първият сняг в София

Премиера на "De puta madre" в Москва

Премиерата на "De puta madre" (изд. Ciela) в Москва беше на 23 октомври в Българския културен център там.

Един Европейски съюз за тях, друг - за нас

По стечение на обстоятелствата в деня, в който София се тресеше от взривовете във военния склад в Челопечене, бях в Берлин. Следобед трябваше да летя обратно и рано-рано ми звънна телефона, за да ми каже един приятел, че в българската столица гърми, че жителите на селото са евакуирани и че летището е затворено... През целия ден гледах репортажите по местните телевизии и по българските и все по-настойчиво си задавах въпроса – как е възможно ние, българите, да живеем в един Европейски съюз, а всички останали народи – в друг? Защото явно трябва да застанеш замалко “отвън”, за да видиш, че държавата у нас не е като останалите държави в съюза, че случилото във военния склад и последвалото забавяне в информирането на населението звучи ужасно нелепо и че още по-нелепо е поведението на министри и политици, че взаимните нападки между Емел Етем и Бойко Борисов, кой е трябвало да организира кризисен щаб са абсолютно маловажни за хората, на който взривната вълна изпочупи прозорците, че е трагично да гледаш как министърът на отбраната обяснява какво огромно количество боеприпаси е имало в склада и как никой не си мръднал пръста да предвиди инцидента, че е смешно да дават в новините една селска кметица, която държи в ръце паднала в нивите отломка от снаряд, след като военните цял ден предупреждаваха никой нищо да не пипа и да не си носи вкъщи части от взривените боеприпаси... Това ако се беше случило в друга държава, член на Европейския съюз, със сигурност нямаше да изглежда така.
Защото същия ден буря и наводнения удариха Тюрингия и още няколко германски провинции, но в репортажите видях, че властите са си на мястото, а хората знаят какво да правят без излишна паника. И пак си казах, че явно ние живеем в един ЕС, а всички останали – в друг...
Гледах финала на европейското по футбол между Германия и Испания в малък испански ресторант в Източен Берлин. Сред посетителите имаше и германци, и испанци, и други националности - като нас. Всеки със своите симпатии към един от двата отбора, всеки изразяваше емоции в подкрепа на своите, но никой никого не напсува, никой никого не поля с бира, никой никого не удари. В края на мача всички ръкопляскаха – и на двата отбора.
Десет минути по-късно на Бранденбургската врата, където 500 хил. бяха гледали мача на четирите огромни видео стени, купонът беше в разгара си, въпреки загубата на Германия. Феновете на Испания скандираха “Viva España”, а местните пееха един спонтанен хит, придружен със жестове, родил се по време на европейското – “Германците ходят така, а испанците ходят така...” Но никой никого не наби. Запалянковци и от двата отбора развяваха испански и германски знамена, прегръщаха се и се снимаха заедно. Една българка, която живее в Берлин, вървеше смело напред и викаше “Viva España”. Никой не я наруга, никой не й посегна. Това ако се беше случило в България, щяха да я спукат от бой! А сигурно и да я изнасилят. След мача Германия – Турция 7-8 български младежи, облечени в черни тениски, пукнаха главите на двама турци, който гледали мача пред НДК.
Като вървиш по берлинските улици, още по-осезаемо виждаш в какъв ЕС живеят те, а в какъв – ние. Навсякъде – пред по-малки и по-големи сгради има пожарни кранове, където ако се наложи, огнеборците могат веднага да се вържат и да гасят пожара без да им свършва водата. И е забранено спирането в близост да крановете, за де на затрудняваш достъпа до тях. В България някъде да сте виждали такива кранове? Преди десетина дена трима души изгоряха в центъра на София, включително 9-годишно дете. Очевидци разправяха, че май там имало пожарен кран, но някаква кола била паркирана така, че кранът бил запушен...
Из целия Берлин са очертани велосипедни алеи – върху платното и на тротоарите. В София има една-единствена около НДК и жълтите линии са толкова избледнели, че се налага пешеходци и велосипедисти да спорят това велоалея ли е или не. Навсякъде в Берлин е пълно с мъже в костюми и жени в делови рокли на велосипед. За колоездачите има и специални малки светофари, които регулират трафика на тази група участници в движението. Такива пътеки и такива светофари видях наскоро и в Будапеща. В София няма.
В нито едно заведение в Берлин не ми се наложи да изчакам сервитьорът да довърши особено важния си разговор с колегата, за да дойде да ми вземе поръчката. Не видях нито един неусмихнат сервитьор, нито един с леке на ризата. Да сте виждали такива в София?
На фона на тези “малки” неща от живота още по-абсурдно ми звучат обясненията как Емел Етем е отговорен човек и какво била направила след взривовете в София. Ами тя откъде да знае, че толкова рано нещо ще гръмне? Сигурно по същото време е правела мекици вкъщи. И цял ден ли да стои на местопроизшествието? Нали трябва да се прибере, за да направи салата вечерта.