Те
бяха приятели - още преди да се родят.
Момчето
с воден пистолет обожаваше водата, но не умееше да плува. Това не му пречеше да
цамбурка в реката, в езерото, в морето... Обичаше и водното изобилие на дъжда.
Разхождаше се под плача на небето, без да се страхува, че ще се измокри.
Тичаше, прескачаше локвите, пиеше от водата, която се стичаше по лицето му.
Другото
момче беше пристрастено към хладното величие на камъните. Катереше си по
скалите, галеше ги. Пълнеше джобовете си с камъчета, носеше ги вкъщи - направи
си каменна градина.
* * *
Веднъж
заваля дъжд. Водата запълни една доста голяма вдлъбнатина в каменната му
градина и се образува езеро. Подари го на приятеля си - момчето с воден
пистолет.
Двамата
си играеха всеки ден в каменната градина - споделяха си я. Никой не казваше
“това са моите камъни” или “това е моето езеро”! Всичко беше тяхно.
* * *
Беше
осемнадесетият ден на лятото. Слънцето постепенно изпиваше езерото и двете
момчета се захванаха да го спасяват. С кофички за пясък носеха вода от чешмата
и доливаха... Камъните бяха мокри и хлъзгави. Момчето с воден пистолет се
подхлъзна и падна във водата - неговата вода.
Това
езеро нямаше полегати брегове. Беше като яма. А момчето с воден пистолет не
умееше да плува. Но неговият приятел можеше. Спаси го...
После
седяха и двамата мокри в каменната градина и гледаха залязващото вече слънце,
което се беше отказало да изпие тяхното езеро. Езерото, което само за миг беше
поискало да изпие единия от тях.
* * *
През
нощта момчето с воден пистолет за първи път сънува чувството на благодарност. И
се изплаши да не дойде време, когато щеше да хвърля камъни в езерото. Събуди се
обляно във вода, която възрастните наричат пот, и се изплаши за втори път - да
не започне да се дави пак...
Смазано
от толкова емоции, момчето заспа, но чувството за дълг и страхът продължиха да
се борят за място в сърцето му. Във все още неспокойния си сън момчето
потръпваше, когато взимаше превес чувството на благодарност, и стенеше, щом
надделееше страхът.
* * *
Минаха
девет месеца. Беше пролет.
Както
винаги двамата си играеха в каменната градина. Тогава ги сполетя ново нещастие.
Момчето с истински пистолет се спъна, както се гонеха, падна и удари главата си
в камъните. Потече кръв!
Момчето
с воден пистолет се изплаши, но не избяга. Коленичи до приятеля си и видя, че раната
е лоша. Чувството за дълг и страхът пак започнаха да се боксират в сърцето му,
но момчето спря препирнята им - приятелят му умираше...
Само
за миг, за един-единствен миг момчето с воден пистолет успя да отиде през девет
земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне и да напръска с
нея раната...
Малко
по-късно и двамата седяха бледи в каменната градина и гледаха жертвения камък,
кръвта върху който никога нямаше да се отмие...
* * *
Същия
ден на момчето с воден пистолет му се роди сестра.
И
двамата приятели първо страняха от нея. Постепенно момчето с воден пистолет
проумя, че е брат и и` подари собственото си езеро. Това ново чувство не
измести братството му, т.е. приятелството с другото момче.
* * *
Минаха
още много, много дни.
Момчето
с истински пистолет също прие сестрата на другия като своя сестра. Обикна я и
и` подари своята каменна градина. Момичето беше красиво и палаво. То беше
единственото момиче в този затворен свят на двете момчета, камъните и водата...
Доскуча
му на момичето от еднообразието на каменната градина и един ден - беше ранна
есен - хвърли всички камъни в езерото. Те, разбира се, изплискаха водата.
Момчетата
чертаеха върху уличния асфалт карта на звездното небе и видяха езерото да
изтича край тях. Хукнаха към градината, но нея вече я нямаше. Момичето точно
хвърляше последния камък в доскорошното езеро.
Първо
се ядосаха. После и` простиха: момчето с воден пистолет от братска обич,
момчето с истински пистолет - от любов.
Двамата
приятели си останаха приятели, въпреки че техният свят беше разрушен.
* * *
За
Коледа момчето с воден пистолет подари на сестра си пълнолуние. Другото момче
поиска да й` подари сърцето си, а тя му отказа с аргумента: “Как ще живееш без
сърце?!”
Тогава
момчето с истински пистолет призова брат й` на двубой - защото ТЯ беше
отхвърлила неговия дар.
Момчето
с воден пистолет имаше воден пистолет, а момчето с истински пистолет -
истински. Призори, точно в 5 ч. и 13 мин. двамата застанаха един срещу друг.
Между тях беше каменната разруха - единствен спомен за езерото и градината. При
първия слънчев лъч и двамата натиснаха спусъците. Водният пистолет се спука,
истинският - засече.
Двамата
приятели се погледнаха и разбраха, че вече не са приятели, бяха убили
приятелството.
Веригата
на времето се скъса:
...
Момчето с воден пистолет падна в езерото и се удави...
...
Момчето с истински пистолет се спъна и падайки, удари главата си в камъка.
Преди да издъхне, заваля дъжд, който постепенно отми кръвта, обляла жертвения
камък...