Спомняте ли си последния ден в трети клас? Когато от
детските игри, съчетани със старателно изписване на букви, преминахме към света на по-големите? А
последното лято преди да влезем в пубертета? Преди първата нощна еякулация, преди
първия цикъл. Спомняте ли си последния училищен звънец? Когато броим 1,2,3,4...
– радостни, че завършваме даскалото и навлизаме в живота, без да знаем какво ни
готви същият този живот. Че като пълнолетни граждани ще имаме много свободи, но
и много отговорности и ще трябва да носим белезите на всеки направен или
ненаправен избор.
А ние, които сме били войници, спомняме ли си
последния ден в казармата? Когато събличаш зелената лятна и кафяната зимна
униформа, унифициращата те с десетки други като теб – полумомчета, полумъже.
Когато изтърсваш последната кал от дългото пълзене в нивата, тренирайки как
отблъскваш диверсанти, нахлули на родна територия...
Спомняме ли си последния учебен ден в университета,
когато с дипломите в джоба си мислехме, че сме по-умни и по-подготвени за същия
този живот, към който тичахме като обезумели след последния училищен звънец.
Спомняме ли си последната целувка с любим човек,
когато знаем, че всичко вече е свършило, но не смеем да му го кажем, а чакаме
да си тръгнем, за да изпратим смс с краткото: “нека останем само приятели”?
Спомняме ли си последното сбогом до ковчега на близки
и приятели, отшили си внезапно, за секунди. Сбогуваме, което ще ни отрезви и ще
ни накара или да бъдем по отворени в любовта си към околните, или ще ни
травмира трайно, докато стигнем до ръба...
Спомняме ли си всяка изживяна радост, всяка мъка –
споделили живота ни през всичките тези години?
Напоследък човечеството е изправено пред огромното
изпитание да се пребори с един вирус. Епидемия, каквато никога досега не е
разтърсвала удобния, уютен свят, който си бяхме създали. Затворени сред
четирите стени на домовете ни, в изолация – социална и пространстеван, у
мнозина се отприщват депресиращи помисли за последните дни на света. За пагубни
последствия. За много смърт. За безсилие.
Но всеки ден на света е последен от човешката история.
Утре е нов ден. Всяка утрин, когато се будим, ние сме благодарни, че имаме още
един, нов ден на земята. Когато бях дете, се страхувах, че зимата ще продължи
вечно и никога повече няма да има пролет. Че слънцето никога повече няма за
изгрее и ще настане вечна нощ. Страхът е в мислите ни. Психоаналитичната теория
разглежда идеята за Мисълта за Смъртта и за това как всеки ден ние издигаме
стени срещу тази мисъл, за да избягаме от нея, да я отблъснем, ангажирайки ума
си с понякога дребни и незначителни проблеми, които отклоняват
мислите ни в друга посока.
Но и последните дни ще отминат. Защото винаги ще има
утре. И ще продължим напред – както след последния училищен звънец, след
последната раздяла, след последното сбогом... Затова трябва да бъдем отговорни
и да не мрънкаме, че сме си вкъщи. Можем да правим толкова много полезни неща,
докато чакаме карантината да отмине. Можем да четем, да учим езици, да гледаме
любими филми и концерти, да разглеждаме виртуални експозиции на световни музеи.
Но трябва да останем същите оптимисти – като онези деца, бързащи към живота. Този
живот е наш и ние сме отговорни за всеки един ден от него.
