Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"

"Остави на мира сърцето ми!"

понеделник, 8 април 2013 г.

Майката, която приспа детето си в трамвая


художник: Boris Wolf 















Трамвай №20 беше доста пълен, въпреки късния час. Нямаше блъсканица, но нямаше и свободни седалки. Мъже и жени, затворени във връхните си дрехи, седяха безмълвно. Най-отзад петима младежи весело обсъждаха снощния конкурс за Мис България – момичетата го бяха гледали с интерес, момчетата - заради момичетата, после преминаха в разговор за купона у Симо, където Филип така се беше напил, че след това Виктория реши винаги да носи в чантата си достатъчно торбички за повръщане, та да не се излагат в такситата на връщане...
Пътниците в трамвай №20 седяха удобно на местата си – кой с празни ръце, жените с дамските си чантички, някои с една-две пазарски торби. Най-отпред седеше жена, която държеше на ръце сина си – момчето беше поне на 10-11 години, главата му висеше на една страна и слаби тикове понякога сменяха разположението й, лявата му ръка висеше безжизнено, краката сочеха към пода също толкова безжизнено. Жената с момчето седеше на седалката отпред, която поставяше пътника, настанил се на нея, пред погледите на всички останали пътници навътре в мотрисата. Хората от задните седалки виждаха тила на седящия пред тях и... майката с момчето. Всички гледаха в нея, тя гледаше в детето си.
Момчето отметна главата си за пореден път и се опита да каже нещо, което за околните прозвуча като безсмислено гъргорене, само майката го разбра и му отвърна: “След седем спирки слизаме”.
Ватманът беше младок и на завоя при Английската гимназия трамваят се усука, пътниците залитнаха надясно и майката с детето едва се закрепи в досегашната си позиция, помогна й тийнейджър, преметнал раница на Рepe Jeans. Момчето, което се беше родило обречено да е получовек, пак изхриптя нещо нечленоразделно за останалите пътници и пак само майка му го разбра и го успокои: “Всичко е наред!”
Някои от пътниците на задните седалки бяха разкопчали връхните си дрехи, сякаш усетили върху себе си напрежението на майката. В главите на различните хора минаваха различни мисли за страданието на тази жена, за всекидневните й грижи и усилия, за начина, по който обичаше недъгавия си син, защото той за нея си беше роден син, макар и негоден за нищо, за силата да тръгне с него сама на път, макар и в града, за вечерята, която тепърва щеше да му приготви и за това как щеше да го нахрани, докато слюнката се стича по брадичката му, без намесата на човешката воля, за нежността, с която щеше да го сложи да спи и преди да загаси лампата, как щеше да го целуне по челото.
Жената също си мислеше за разни неща. Опита се да си представи какво ли се случва в главите на хората срещу нея, как я съжаляват, как си представят дните й, как търсят смисъла на всичко това, но нямаше време да мисли за другите хора – грижата за Никола изместваше всяка друга мисъл.
Момичетата от шумната компания отзад, която беше притихнала, си мислеха за страха да станат майки на недъгави деца, момчетата анализираха наум възможността в семенната им
течност да има увредени гени. Тийнейджърът с Рере си спомни за новия торент тракер с европорно, който му показа един съученик, но и на него му мина мисълта какво ли щеше да бъде, ако се беше родил на мястото на това момче...
Майката закопча якето на Никола догоре и за да го разсее още малко, докато стигнеха тяхната спирка, започна да разказва любимата му приказка за момчето-воин, което имало смелостта да се опита да пребори ламята на болестите. Момчето било родено в земя на болка и унижения, помнело мъката на миналото и когато възмъжало, решило да сложи край на човешките страдания. Така поне беше според приказката, в която се заслуша и тийнейджърът с раничката.
Майката разказваше увлекателно, ритъмът на гласа й се сливаше с ритъма на трамвая, въпреки не съвсем гладкото возене на неопитния ватман. Главата на момчето леко клюмна на гърдите на майка му, а тя продължи да разкрива тайната мисия на другото момче, от приказката – момчето-воин с коси черни като абаносово дърво и лице бяло като снега. Когато стигна до драматичната битка с ламята на болестите, майката забърза темпото на разказа, без да си дава сметка дали синът й възприема всичко. Ламята била триглава и трите й глави носели имената: Невяра, Безнадеждност и Омраза... Пенсионерка с раирано палто потръпна, намерила в спомените си безнадеждността на една болест. Продавачка в магазин за бельо се сепна, загледана през прозореца, когато чу думата “омраза”, защото знаеше докъде води тя. Прошарен автор на текстове за любовни песни, който седеше до пенсионерката, се опита да не повярва на тази приказка, но опитът от собственото му детство пазеше белезите на невярата, когато на 6 години не повярва, че един петел е агресивен и петелът го клъвна доста жестоко по крака...
Приказката унесе не само недъгавото момче, въпреки че наближаваше краят й, а крайната спирка на трамвай №20 беше още далече. Храбро и повече от храбро било момчето-воин, но накрая ламята победила. Тежко ранено, момчето паднало под току-що цъфнало ябълково дръвче, погледнало небето, слънцето, кичестите клони, врабците, накацали по дървото... “ И щастливо, навеки заспа...”
Пенсионерката въздъхна, продавачката само преглътна от сухост в гърлото, авторът на текстове тайно изтри една сълза, тийнейджърът преметна раницата на другото рамо.
Пътниците от задните седалки гледаха втренчено към майката с детето. В очите на някои имаше зачатък на ужас, някои си мислеха, че момчето е издъхнало, защото главата му висеше съвсем безжизнено и отдалече не можеха да разберат дали диша. Майката се отърси от собствената си история, изчака трамваят да спре, с видимо усилие вдигна тялото и слезе бавно, бавно и съсредоточено. На тротоара каза нещо на Никола, което хората вътре не чуха, а и не можеха да четат по устни.
Момчето заметна дясната си ръка, прегърна я през врата и унесено в дрямката на един приказен сън се чудеше дали да остане там или да се върне. После отвори очи и хората в трамвая съвсем отчетливо чуха думите “майко” и “у дома”.

          ---
           разказът е включен в сборника "De Puta Madre", Ciela, 2008
           и в сборника "Мъжът, който се страхуваше да стане баща", Лексикон, 2017

неделя, 31 март 2013 г.

Защо не съм избягал, защо?!



Преди мнооооооооого години си мислех, че никога не бих живял извън България, че не бих напуснал държавата, която е моя родина.  После преживях много неща тук – радости, разочарования, сбъднати мечти, предателства, искрени усмивки от приятели, още предателства....
Пред октомври 1988 г. бях студент във втори курс, живеех недалече от университет и се прибирах пред Александър Невски и Паметника на Иван Вазов към къщи. Тогава попаднах на хора, които бягаха от конни милиционери. Бях случаен минувач, но и из побягнах. После през годините и други пъти съм бягал – като случаен и неслучаен минувач.... Онези хора бягаха, понеже тогавашната милиция разпръсваше протестиращите българи в градинката пред Кристал.    
На 10 ноември 1989 г. следобед пътувах с мои приятели с влака от София за Видин. Отивахме при наш състудент - на кръщенето на първородния син, който днес е 25-годишен мъж. Във влака нещо се шушукаше, а на гарата във Видин разбрахме, че е свален Тодор Живков. Вечерта гледахме новини по единствения тв канал и се черпихме с домашна ракия. На други ден се снимахме на централния площад във Видин с вестник „Работническо дело” и водещата статия за оттеглянето на Живков .Беше историческа стария. Беше исторически ден. Поне така си мислехме тогава, без да знаем, че след  24 г. ще има други вестници и други статии.
Пред ноември 1989 г. на площада пред „Александър Невски” се проведе първият митинг след т.нар. промяна. Имах един руски фотоапарат, с черно-бяла лента и снимах. Хората. Плакатите. Лицата, Плакатите. На снимките днес не може да се чуе как хората си говорех, че след 4-5 години ще се оправим и България ще стане нормална държава. Пазя тези снимки. И лентите пазя.
През юни 1990 г. бях студент 3-ти курс в Софийския университет. Тогава беше окупацията на  университета. Срещу изборните манипулации.
През февруари 1991 г. на Централна гара в София моя най-добър приятел от ученическите ми години замина за Германия. Без да знае и думичка немски, с един малък разговорник в джоба. Изпратихме го трима души. Той занима. Ние – не. Днес той е инженер в една от най-големите световни автомобилни корпорации в Мюнхен.   
През 1992 г. завърших университета и имах уникалния шанс да сбъдна мечтата си да се занимавам с журналистика. Помогнаха ми хора, които днес, 21 г.  по-късно, ме предадоха. Но аз съм им благодарен, че ми подадоха тогава ръка. Преживях много неща тук – радости, разочарования, сбъднати мечти, предателства, искрени усмивки от приятели, още предателства....
Преди мнооооооооого години си мислех, че никога не бих живял извън България, че не бих напуснал държавата, която е моя родина.
За първи път излязох зад граница, когато бях на 30! И първият град, в окйто отидох, беше Лондон. Сигурно затова и до ден днешен Лондон е в сърцето ми  и когато мога – поне 2-3 пъти годишно, ходя там. После бях къде ли не из Европа, в  бившите републики на СССР - Русия, Армения, Азербайджан, Грузия, в  Израел, Тунис, Либия. За да замина за Либия през 2000-та, трябваше да си сменя паспорта, заради  израелската виза...
Не знам дали си внушавам, но винаги, когато съм в т.нар. чужбина (в Европа), се чувствам като у дома си. Когато вървя по улиците но Лондон, Берлин, Рим, Прага, Будапеща, Венеция или Хелзинки мисля,  че дишам по-свободно...
Прескочих близо две десетилетия от живота ми, леле 20 г. не са никак малко, и след като влязохме в НАТО и ЕС, вече съм в 2013-та година – разочарован от приятели, от политици, от себе си, броящ последните стотинки от последната заплата, правейки си сметка колко много неща има да платя, какво трябва да купя на Тара и колко пари ще останат за мен. Не за да си купя нови дънки  – купих си два чифта от Лондон по ₤7. А за да има какво да ям. От заплата до заплата.  
И ми става тъжно. И безсмислено. Заради онзи влак за Видин, който ни измами в очакванията, заради митингите от 1989-та, на които не си направихме добре сметките какво ни предстои, заради няколкото недопити кафета в двора на Софийския университет през юни 1990-та и заради други безброй неща.    
И сега искам да замина -  за Лондон или за Берлин, или за Рим. Искам да съм сервитьор в малко кафене, където да се усмихвам на гостите и те на мен.
Не се гордея с това, че досега не съм избягал.
Съжалявам, че не съм избягал!



събота, 30 март 2013 г.

След 1001 нощи















След 1001 нощи все още дишам,
въпреки че изобщо не ми се вярваше,
че ще мога да дишам без теб.
Мислех, че сърцето ми ще остане в Нотинг Хил.
Посрещам триножника на утрото
с недописана симфония за пролетни птици.
Откривам в рамката на картината в хола
обгорелия силует на усмивката ти.
Белязвам прозореца с дъха ми
и върху запотеното стъкло рисувам устните ти.
Не мислех, че ще мога да погледна на света
със същите очи, с които гледах теб.
Изминах целия дълъг маршрут
от спалнята до сърцето ти,
но никъде по пътя не срещнах
самолета, с който отлетя от живота ми.
Мислех, че няма да преживея и 7 дни без теб,
но минаха вече 1001.
Все още си мисля, че живея.
Все още знам, че те обичам.

неделя, 17 март 2013 г.

Не съм, не съм, не съм













Не съм спирал да пия вода от поточето -
онова горещо лято искаше да ме пресуши.
Не съм преставал да късам от сочните ябълки
в градината на безвремието.
Не съм знаел, че злата кралица
ги беше омагьосала измамно сочни и вкусни.
Не съм се отказвал да гледам слънцето,
без да ме е страх, че ще ослепея.
Не съм искал да бъда безсмъртен -
като паметниците на вкаменени хора.
Не съм стрелял по утрото с прашка -
хлапакът отдавна си мисли, че е пораснал.
Не съм заспивал седмици наред –
как мога да заспя, когато някой друг не спи.
Не съм се предавал на безнадеждното,
защото знам, че утре ще срещна надеждата.

Не съм спирал, не съм се отказвал,
не съм преставал да те обичам, обич моя.

петък, 15 март 2013 г.

Ти си синьото в очите ми















ти си синьото в очите ми -
утрото на небосклона,
гълъбите любопитни,
дето кацат на балкона ми.

ти си синьото в очите ми - 

крехък пролетен синчец, 
минзухарът беззащитен - 
непредаващ се боец.

ти си синьото в очите ми -
ведростта на езерата,
синева, с която дните
не заспиват през нощта.

ти си синьото в очите ми,
синекрила пеперуда,
изгревите ненаситни,
недоказана заблуда.

ти си синьото в очите ми,
дето често ме спасява.
но защо потъна синьото
във очите ми кафяви?

сряда, 20 февруари 2013 г.

ЛЮБОВТА














фотограф: Василена Гръбчева 

На 19 февруари 2013 г. в Hot Spot Books&Art на ул. "Денкоглу" № 18 в София се състоя литературно четене "ЛЮБОВТА".
Четохме стихове заедно с Маргарита Петкова, Виктория Катранова и Лидия Лечева.
Беше много приятна литературна вечер.
Ще организираме и други такива ;)

сряда, 6 февруари 2013 г.

How can I help myself?















Сред имагинерната същност
на реалния свят
аз се вдигам на пръсти
да погледна назад
Там откривам безсънни,
вкаменени очи.
Там несбъднато утре
героично мълчи.
Недокоснати устни,
глас беззвучно звучащ,
уморено изкуство
недоказано „аз”.
Непризнати любови,
лицемерни лица
позлатени окови,
догорели слънца.
Планина камениста, 
неизгрели луни,
там забравена истина
истерично крещи.
Там се крият неверни 
делници побелели,
там пороят не спира 
даже и през неделите.
 
Там оставих илюзиите
на реалния свят.
После спрях да се спирам
и да гледам назад.

неделя, 27 януари 2013 г.

Фандъкова, върни ни алкохола!














Неделя е. 27 януари 2013 г.
Излизаме с Тара от нашия двор.
От училището отсреща излизат две преведени жени, радостни, че са гласували.
Провежда се някакъв референдум. Първият посттоталитарен, демократичен референдум. Поне така казаха по телевизията.
Питам Тара къв е тоя референдум. Тя мълчи.
Улиците са празнично празни, сякаш е 1-ви януари.
Взимам си кафе, отиваме в парка. Правим няколко кръгчета в студа. Тара тича с снега.
Тръгваме си. Отбивам се в магазина да си купя една бутилка уиски. Но... не мога. На рафтовете с алкохол са разлепени някакви бележки – Столична община ... бла-бла-бла... забранява продажбата на алкохол от 6 до 20 ч. Заради референдума.
Не стига, че ни прецакаха неделята с тоя референдум и трябва да ходим да гласуваме в студа (ще ида, ако искам), но и алкохола ни взеха. 
Фандъкова, върни ни алкохола! C какво ще се почерпим довечера за първия демократичен референдум?!

петък, 25 януари 2013 г.

'Till Death



















художник: Boris Wolf 


Каза ми една нощ –
точно когато задрямвах
във скута ти,
че искаш да остарееш
до мен.
И се изплаших,
че след 20 години
ще бъда сбръчкан,
а очите ти –
все така сини.

Каза ми веднъж,
на пейката в парка,
че ще бъдеш винаги до мен –
в добри
и в лоши дни,
че прошарената ми коса
не ме прави стар,
че изгревът,
който се отразява в очите ми,
е по-силен от залеза.

Каза ми една сутрин –
докато целувах клепачите ти,
че ме обичаш.
И го каза толкова тихо,
като шепот - 
от страх да не ни чуят
лошите хора,
че едва те разбрах
и попитах: “Какво?”

“Обичам те”,
каза ми ти.
“Обичам те”,
отвърнах и аз.

[Обичам те]
Докато остареем.
[Обичам те]
Докато се сбръчкаме.
[Обичам те]
Докато дишаме,
задушили се
в прегръдките си.
[Обичам те]
Докато смъртта
ни раздели.

Но един ден
взе любовта ми,
просна я
на кухненската маса
и я направи на салата -
гарнира я
с изблик на не-любов
и няколко капки оцет.

Тази сутрин в очите ми
няма нито изгреви,
нито залези,
дърветата в парка окапаха,
а да седя на пейките сам
е студено.
Намерих в косите ми
още няколко бели косъма.
Но по ъгълчетата на очите ми
няма никакви бръчки.

Обичах те...
Обичаше ме...
Все още не сме на 88!

И, за жалост,
няма да остарея до теб.


сряда, 23 януари 2013 г.

Таблетът знае













Таблетът знае колко е часът
и какво е времето навън.
Но не знае колко те обичам.

Новата песен на Бойко и Деян Неделчеви по мой текст - "Безпокой"

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG