me

me

Broken Heart TV

сряда, 22 декември 2010 г.

THX

През 2010-та преживях радост и тъга, любов и раздяла, имах работа и бях безработен.

През 2010-та за пръв път от 25 години пресмятах парите си - какво мога да платя и докъде ще ми стигнат. Но реших от нищо да не се лишавам. Да не лишавам и Тара от дребните кушечки бисквитки...

Тежка беше 2010-та. И успях да премина през нея благодарение на хората, които ме подкрепяха и която ми даваха сили да продължа и да се надявам, че лошите дни ще свършат и че отново ще има усмивки по лицата ни.

Благодаря им!

Хубави празници и дано наистина 2011-та бъде по-добра от 2010-та!

събота, 11 декември 2010 г.

На 15-12-2010


понеделник, 6 декември 2010 г.

вторник, 16 ноември 2010 г.

За първи път в България

Очаквайте тази Коледа...
За първи път в България -
книга на три различни носителя едновременно:
на хартия, аудио версия на CD и в електронен вариант.
"Broken heart 2010" (Limited Edition).
Тази Коледа...
Заедно с фотоизложбата "7 дена в Барселона без теб".

петък, 12 ноември 2010 г.

L.O.V.E.




Вчера разбрах, че любовта ти към мен не си е отивала.
Вчера намерих писмо, изпратено преди 20 дена.
20 дена, в които можех да бъда до теб, да говоря с теб...
Вчера разбрах, че част от теб все още вдишва от ароматните горски листа на холната масичка вкъщи, отива мълчаливо в кухнята да яде шоколадови бонбони, а нощем гали Тара по главата, докато спи…
Вчера разбрах, че любовта ти към мен не си е отивала.
Днес замина за Лондон. А аз даже не можах да те изпратя на летището.
Надявам се, и ти разбра - аз също никога не съм преставал да те обичам.
Дано знаеш, дано я усещаш – любовта ми ще бъде до теб и на Пикадили съркъс, и когато преминаваш под Биг бен, и когато вечер късно се прибереш в онзи твой дом.
Ще те чакам.
Обичам те!

събота, 6 ноември 2010 г.

вторник, 26 октомври 2010 г.

Letter № 7

събота, 23 октомври 2010 г.

вторник, 19 октомври 2010 г.

петък, 15 октомври 2010 г.

‘Til Death






Каза ми една нощ –
точно когато задрямвах
във скута ти,
че искаш да остарееш
до мен.
И се изплаших,
че след 20 години
ще бъда сбръчкан,
а очите ти –
все така сини.

Каза ми веднъж,
на пейката в парка,
че ще бъдеш винаги до мен –
в добри
и в лоши дни,
че прошарената ми коса
не ме прави стар,
че изгревът,
който се отразява в очите ми,
е по-силен от залеза.

Каза ми една сутрин –
докато целувах клепачите ти,
че ме обичаш.
И го каза толкова тихо,
като шепот,
от страх да не ни чуят
лошите хора,
че едва те разбрах
и попитах: “Какво?”

“Обичам те”,
каза ми ти.
“Обичам те”,
отвърнах и аз.

[Обичам те]
Докато остареем.
[Обичам те]
Докато се сбръчкаме.
[Обичам те]
Докато дишаме,
задушили се
в прегръдките си.
[Обичам те]
Докато смъртта
ни раздели.

Но един ден
взе любовта ми,
просна я
на кухненската маса
и я направи на салата -
гарнира я
с изблик на не-любов
и няколко капки оцет.

Тази сутрин в очите ми
няма нито изгреви,
нито залези,
дърветата в парка окапаха,
а да седя на пейките
е студено.
Намерих в косите ми
още няколко бели косъма.
А по ъгълчетата на очите ми
няма никакви бръчки.

Обичах те...

Обичаше ме...

Все още не сме на 78!

И, за жалост,
няма да остарея до теб.

неделя, 3 октомври 2010 г.

Писмо на 10 дена (не е любовно)







10 дена пътува едно препоръчано писмо от България за България.
10 дена едно писмо измина 160 км.
3 пъти ходих в пощенската станция (централна пощенска станция в София) да питам дали е дошло. Нямаше го.
Накрая отидох за четвърти път. 17 минути чаках служителката да напише някакви неща в една тетрадка. Накрая написа, каквото имаше да пише, и си излезе от гишето, без да каже нещо.
След още 5 минути служителката на “Български пощи” от съседното гише дойде да ме пита за какво чакам. За какво мога да чакам, като гишето е за получаване на писма?
Нямах получено известие за получаване и затова дадох личната си карта.
Оказа се, че писмото го няма в купчината с писма на бюрото. Жената извика на някого дали има писмо за еди-кой-си. Чу се глас, който каза, че има.
От една врата излезе бавно едра служителка на същите пощи, която ми обясни, че писмото било дошло отдавна и че ми била плащала известия. Е как ще е дошло отдавна, като ходих три пъти да питам за него, а в пощенската ми кутия нямаше нищо.
Тя обаче беше амбициозна жена и ми каза, че сега пак ще ми изпрати известие!!!
За какво да ми праща, попитах аз, нали току-що взех писмото?! Отговор така и не получих - жената се мушна пак през вратата в тайното си пощенско укритие.
Така на осмия ден най-после си взех препоръчаното писмо, което чаках.
На 10-ия обаче получих известие за получаване на писмо, което вече бях получил! Пощенското клеймо на него е от деня, след като взех писмото от пощенския клон.
За какво им е да пращат ненужни хартийки? И то, знаейки, че това същото писмо е получено от въпросния получател, т.е. от мен.
Добре работят “Български пощи”, а?
Честито на тези, които си мислят, че живеем в Европейския съюз!

събота, 25 септември 2010 г.

Letter from Barcelona

















Много исках да отида там със теб,
да вървя по улиците със усмивката ти,
да откривам зад всеки ъгъл, че те обичам.

Исках да споделя с теб красотата на Барселона,
да седим на пейките в парка Гюел прегърнати,
да пием сангрия всяка вечер на пристанището.

Много го исках, но не стана така.
Отидох в Барселона сам и бях ограбен.
Отидох тъжен в един дъждовен ден в Гюел.

Искам да си идат бързо онези дни,
в които бях зарязан на езерото с лодките,
когато любовта ти свърши на първия светофар.

Искам да си идат седмиците и месеците,
когато вечер гледах към вратата дали ще се отвори
и дали кучето ще изтича да те посрещне.

Бяха хубави онези дни, не го отричам –
дните на любов и дните с болката по теб.
Защото те обичах и след езерото с лодките.

Сега седя сам на площад Каталуния
и гледам право в есенното испанско слънце,
но знам, че няма да дойдеш с линия L3 на метрото.

Джебчиите ми взеха портфейла, а ти – любовта.
Без парите мога да преживея няколко дни в Барселона,
без любовта ти не знаех как ще се справя.

Как много исках да отида там със теб,
но ти не пожела да си до мене...
А Барселона превърна любовта в спомени.

Седях онзи ден самотен на площад Каталуния
и се опитвах да забравя как се диша...
P.S. Обичам те. Но повече няма да ти пиша.








четвъртък, 12 август 2010 г.

Broken Heart 2010 (Limited Edition)




I. Wind named Love


Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я вятърът.
Той нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Този вятър
предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза “Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
един и същи вятър?

Той си тръгна -
като всеки друг вятър.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше вятър,
наречен Любов.




II. Pure Love


Хавлията ти хвана паяжини в банята,
чехлите в антрето са покрити с прах.
Тениската на отчаянието
съхне балкона ми вече месец.

Лявата половина на леглото е празна нощем.
Втората възглавница мирише на теб.
Не съм я сменял още.
А и не искам да я сменям.

Парфюмът ти е все така полепнал по врата ми.
А моят парфюм изветря самотен.
Не искам повече sms-и, не искам драми.
Не искам звезден прах и люлякови нощи.

Искам хавлията да бъде мокра вечер.
Искам чехлите да помнят стъпалата ти.
Искам другата възглавница да не стои далече,
а да прилепва до бузата ми.

Защото те обичам – и месец по-късно.
Защото не съм изхвърлил дрехите и вещите ти.
Защото сърцето ми вчера щеше да се пръсне,
докато гледах снимките ти във Facebook.

Казват, че това е любовта – болката отляво.
Казват, че когато спре да те боли, си мъртъв.
Да си порежа ли пръста тогава?
Или да умра, за да те сънувам?




III. Bеcause the night


Нощта ражда
от далака
на мрака
страха,
че съм сам.

Не искам
да чакам,
искам
да бъда обичан
и да обичам.

Черните сенки
развалят декорацията
на тапетите
в спалнята.
Сенки
от спомени
или улични лампи?

Едната сянка
я бях обичал,
струва ми се.
Другата прилича
на сянката,
дето срещнах
в супермаркета
оня ден.

Нощта ли ме прави
сантиментален
или съм си лигльо?
Хайде, стига съм чакал!
Време е вече
да стана
господаря на нощта.
И да подредя любовта си
на нощното шкафче -
до кутийката с презервативи
и книгата,
в която е твоята снимка.

Защото нощта
ми напомня,
че те обичам
всеки път,
щом стане
00:00 часа.

Преди да заспя,
поглеждам снимката ти.
Когато заспя,
снимката сигурно хуква нанякъде...
А сутринта
е все така там –
между 23-та и 24-та страница
на книгата,
която написах за теб.

Защото нощта
беше времето,
когато снимката беше
твоето тяло
в леглото ми.

вторник, 6 юли 2010 г.

Буря на име Любов























Когато затвориш вратата,
от едната страна остава любовта,

от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я бурята.
Тя нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Тази буря 
предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза:
“Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец
два пъти да влезе
една и съща буря?

Но си тръгна -
като всяка друга буря.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше буря
на име Любов.

неделя, 27 юни 2010 г.

събота, 26 юни 2010 г.

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Как не намериха Веско във Фейсбук

122 049 души се включиха във фейсбук групата „Издирва се”, създадена след изчезването на 7-годишния Веско.
122 049 души просто са кликнали върху бутона „присъединявам се”, предполагам.
122 049 души са „търсили” Веско. Само че във фейсбук няма как да бъде намерен.
Днес си говорихме с приятели, че ако 122 049 души бяха излезли навън и бяха тръгнали да търсят Веско – в събота и неделя, напр., може би щяха да го намерят.
7-годишния Веселин Димитров Игнатов от София, с последен адрес в Нови Искър беше в неизвестност от 11 часа на 27 април. Намериха трупа на момчето в река Искър на 1 юни - ден на детето. След близо 30-дневно издирване. Някои написа в същия този фейсбук, за който стана дума, че полицията може да прави акция, а не може да намери едно изчезнало дете, при това дете със заболяване, дете, което не е хукнало ей така по пътя и не знае как да се крие и как да се пази.... В същото време врачки и детективи взимаха пари за нищо от близките му – предсказанията, че живее с клошарка и до две седмици ще се намери, не се сбъднаха. Частните детективите също търсеха - не знам къде и как. В интернет се изписаха доста статии за това как цяла България била на крак за изчезналото момче. Никъде не видях хора на крак, които да ходят по улици и ливади, по крайречни пътища и мостове – и да търсят. Гледали сме филми, чели сме от чужди медии как издирват по света изчезнали деца, как жива редица от хора тръгва в определен периметър и го претъсва шумка по шумка.
В България 122 049 души се присъединиха към фейсбук групата „Издирва се” и решиха, че така помагат. Може би нямам право да давам оценки – нито се присъединих към групата, нито бях част от търсенето. Но това е българското гражданско общество - виртуално, а не реално. Търсим нещата в интерент, докато тялото на Веско е било 30 дни във водата, поне така казват разследващите. Съвсем встрани остават въпросите как е вървяло момчето само (ако е вървяло само) толкова време, къде е паднало във водата, само ли е паднало и т.н.
Сега има фейсбук група „В памет на 7-годишния Веско”!

понеделник, 24 май 2010 г.

понеделник, 17 май 2010 г.

А Dog's Life























Беше слънчев летен ден. Животът в Слънчевград течеше спокойно, никой за никъде не бързаше, продавачът на сладолед на ъгъла на “Лунна” и “Небесна” беше с изтръпнали пръсти на дясната ръка от постоянното бъркане в ледения контейнер, а клиентите не спираха да се редят на опашка. Павилионът за сода също не пустееше. А в сладкарница “Захарното петле” малчуганите се тълпяха пред неделната кошница с безплатни захарни петлета, от която всеки можеше да се вземе колкото иска – децата тъпчеха сладостите в джобовете си и нехаеха за жегата навън. 
Жителите на съседните градове завиждаха на обитателите на Слънчевград – тук винаги беше слънчево и топло, нямаше никакви облаци по небето, та вечното лято чак доскучаваше понякога на хората, но въпреки това забавленията в града нямаха край. Вчера пристигна прочутият цирк на д-р Йогер и за децата имаше още едно забавление – освен захарните петлета...
В кафенето на г-жа Плюш беше пълно с майки и бащи, които отпиваха от ароматното кафе, докато децата тичаха наоколо. Масите вътре и масите вън бяха пълни, трудно можеше да се намери свободно място.
Циркът на д-р Йогер се разположи в един от крайните квартали – в подножието на планината Слънчевръх. Животните на доктора бяха чудати и чудновати и жителите на града още тази вечер щяха да препълнят шарената шатра, опъната вчера - преди здрачаване, за да ги видят.
Точно когато г-жа Плюш сервираше каничка кафе на младата двойка брюнети, край кафенето мина едно куче. Беше куче като куче, всичко си му беше наред - с щръкнали мустаци на муцуната и демонстративно размахваща се опашка. Рижаво. Клепоухо. Самостоятелно. Наоколо не се виждаше някой, който можеше да му бъде стопанин.
Кучето мина демонстративно край кафенето и го подмина.
На ъгъла на съседната пряка имаше месарски магазин. Пред него - кофа за смет. Кучето се поспря, подуши кофата, найлонови торбички с боклук се въргаляха на земята. Кучето не взе нищо от отпадъците и продължи пътя си - накъде, само то си знаеше. Месарят, г-н Пингер, видя животното и реши, че е поредното улично псе, дето иска да разнесе кокалите из квартала, смили се над него, нали и той имаше вкъщи едно такова – далматинецът Джак, и му подхвърли обрезките от шунката, дето всяка седмица по това време режеше на тънки парчета за г-жа Хербедюкер - тя беше от стария хайлайф на Слънчевград и не можеше да сервира у тях едро нарязана шунка.
Кучето обаче не си и направи труда да помирише парченцата шунка, погледна към г-н Пингер и месарят имаше чувството, че кучето му се присмива, ако това беше възможно, разбира се, но той много добре знаеше, че кучетата не се смеят. Само че досега на беше попадал на псе, което да откаже шунка...
Странно беше това куче, каза си месарят и влезе обратно в магазина.
Кучето огледа наоколо – сякаш целенасочено търсеше нещо, и после внезапно направи обратен завой и тръгна право към кафенето на г-жа Плюш.
Двойката брюнети си беше изпила кафено почти на екс – бързаха да се върнат в хотела и да се позабавляват сред прохладните чаршафи. Така че масата, където се бяха настанили, вече беше свободна. Кучето се приближи смело, оправи с лапа покривката, премести пепелника в отдалечения край и се настани удобно. Сърцето на г-жа Плюш щеше да се пръсне от сърцебиене, но понеже майка й, която беше създала това кафене, я беше учила, че няма нежелан клиент - всеки е добре дошъл, тръгна към кучето с широка усмивка и още преди да е чула поръчката, остави на масата каничка с кафе и друга, по-малка, с мляко. Останалите посетители на кафенето, бяха възпитани граждани на Слънчевград и се правеха, че не забелязват кучето и упорито се опитваха да прикрият изненадата си от тази невероятна гледка - куче пие кафе с мляко.
На псето не му дремеше – отпиваше на малки глътки и даже подухваше в чашата с кафе, за да не му е горещо.
Г-жа Плюш имаше котка - палава, та палава. Щура и игрива. Котката се казваше Анабел и гордо носеше на врата си каишка, на която беше прикрепена голяма изкуствена роза. Розата понякога доста пречеше на животното да беснее наоколо, но г-жа Плюш държеше Анабел да е изискана на външен вид, за да не разваля реномето на кафенето.
Този слънчев следобед Анабел беше набара отнякъде едно кълбо с розова прежда и го гонеше на верандата зад кафенето – г-жа и г-н Плюш живееха в същата сграда - на горния етаж. Котката така се беше разиграла, че без да му мисли и без да се усети, се озова отвън, където бяха подредени шестте маси на открито. Заигралата се преждата котка не видя веднага вечния си враг - кучето. В момента, в който усети, че не е на правилното място, Анабел нададе пронизителен писък и инстинктивно подскочи в скука на една клиентка, за да се скрие от кучето.
Кучето обаче изобщо не обърна внимание на котката. Продължи да си пие кафето и даже досипа малко мляко в чашата.
Г-жа Плюш дотича, извини се на клиентката, взе Анабел и бързо-бързо я прибра вътре. Кучето продължи да не реагира на котешкото мяукане. После стана, остани една банкнота на масата и си тръгна бавно от кафенето.
Жегата в Слънчевград беше голяма. Продавачът на сладолед на ъгъла на “Лунна” и “Небесна” правеше добър оборот. Павилионът за сода – също.
Кучето като че ли се въртеше в кръг. Отново се върна при месарския магазин на г-н Пингер, сякаш търсейки нещо изгубено по пътя. Гледаше съсредоточено земята си не виждаше нищо наоколо. Даже не погледна към витрината, на която вкусните суджуци и мезета бяха апетитна примамка за всяко друго куче.
Явно на намери това, което търсеше по паважа и продължи нататък.
Съседният магазин до месарницата на г-н Пингер беше “Плод и зеленчук”. Място, където едно куче изобщо няма работа.
Това куче обаче спря пред витрината, на която бяха подредени какви ли не плодове, помисли за момент и после влезе вътре.
Никой от минувачите по улицата не забеляза как едно куче влезе в зеленчуковия магазин.
Само след минутка кучето излезе с една връзка банани. Спря се на тротоара, откъсна един, обели го и започна да яде с видима наслада. Явно тоя пес обичаше бананите повече от шунката.
Неделната разходка продължи до отсрещния хранителен магазин. Кучето изобщо не погледна към магазина, а се завъртя края телефонната кабина - сякаш чакаше обаждане. Телефонът така и не звънна... Две възрастни дами с пудели вързаха кученцата си пред магазина и влязоха да пазаруват. Пуделите бяха злобари и започнаха да лаят по нашето разхождащо се куче, а то игнорира лая им и тръгна по своя си път.
Поредната му спирка беше цветарският мазани на мадам Ида. Отдалече ухаеше на местни и екзотични цветя. Но вместо миризмата да подразни чувствителния кучешки нос, животното сякаш се омая от нея, наслаждаваше се така, както едно истинска дама се наслаждава на цветята.
Влезе и тук. И скоро се появи на улицата с букет розови лалета. Едрите им цветове приличаха на камбани, която можеше всеки момент да зазвънят... Спря се, помириса ги и някакво щастливо изражение се появи на кучешката муцуна. Ако г-н Пингер беше наоколо, щеше да си помисли, че му се привижда, но.. нямаше съмнение - кучето се усмихваше доволно.
Това куче сякаш нямаше умора да обикаля по магазините в Слънчевград, но като че ли дойде краят на следобедната му обиколка...
Кучето си тръгна с бързи и решителни крачки. Явно знаеше къде и защо отива.
В крайния квартал, в подножието на планината Слънчевръх, шаренееше шатрата на цирка на д-р Йогер. В задния двор, точно до шатрата, беше разположена голяма кучешка колиба - изглеждаше луксозна и добре поддържана.
Кучето се озърна, сякаш се криеше от евентуален преследвач или искаше да се убеди, че никой няма да го види как се прибира, защото се е било измъкнало без разрешение от къщи...
Прекрачи прага на кучешката къщурка и сякаш се завърна у дома... Наистина това беше неговият дом. Къщичката отвън беше като всяка друга кучешка къща, но отвътре – нищо подобно... В помещението имаше маса, диван и телевизор. Наоколо цареше голям безпорядък, разхвърляни празни консервени кутии, кутии от храна и опаковки се въргаляха по пода. На нощното шкафче имаше дамска козметика. Кучето потопи цветята във ваза и включи телевизора. Взе от нощното шкафче парфюм и си пръсна по врата. После се изправя на задните лапи и отдолу – на корема му, се видя нещо като цип. Кучето хвана ципа и започна да го отваря.
Русокоса едрогърда мацка изскочи от кучешкия костюм.

Дъщерята на д-р Йогер – красавицата Жизабел-Гретхен обичаше да се забавлява, като се преобразяваше на различни животни от цирка и си правеше разходки из градовете, които циркът посещаваше.


неделя, 9 май 2010 г.

Coming soon


Надявам се, че в скоро време ще бъде готова новата ми книга - стихосбирката "Чай от спомени". Тя ще излезе в поредицата Съврeменна българска поезия на издателство "Захарий Стоянов". Редактор на книгата е поетесата Маргарита Петкова.

вторник, 23 февруари 2010 г.

По пътя...
















Това се случи преди много години...
Заглеждах се във житейските линии
на дланта ми
и виждах бъдеще в контрастни гами.
Понякога си мисля, че съм син на Девата
и ще откупя свойта смърт за 200 лева.
Дали изобщо знам кога съм се родил?
Лице изглежда нямам, само тил.
Като малък се страхувах, че съм подменено дете…
И търсех своите родители, но без да знам кои са те.
Кръщелното ми свидетелство е някъде в Библията…
Душата е една огромна лилия…
Лилия сред тръни.
А може би съм още сънен.
Растях без приятели и почти без ласки.
Сънувах фашисти,
активисти,
трактористи,
свине породисти
и всички – със зелени каски…
Едва си спомням дядо – бил съм двегодишен.
Говоря си наум със него. Той понякога ми пише…
Той е като Господ в моите представи –
в риза от небе, със слънчеви ръкави.
Уморявам се да мисля за Отвъдното
и се боя, че краят ще се сбъдне…
Наричат ме с някакво измислено име,
казват, че съм сукал на вълчица някаква от вимето.
Но аз съм и тревата,
с която
се храни вашият добитък,
и Мойсеевият свитък,
и водата
в езерата
и блатата,
и последните стотинки
от последната заплата.
Блажени са вярващите люде!
Нима ще бъде опростен и Юда?
Ако угасне светилото,
поне да не е на бесило…
Дано се случи лете!
Защото тогава ръцете
предричат поредното прераждане.
Защо съм целият във сажди?
Обикалям отново земята,
раздавам хляб на децата ви,
но никое не взима.
Та как ще изкарате зимата?
Отиват овцете на заколение,
а във очите им виждам.. небе.
А аз отново си мисля за дядо -
и даже забравих обяда.

Това бяха доста бурни години.
Но ги излапа времето - като маслини.
Опитах се да бъда достатъчно смел...
Тогава още не знаех по кой път съм поел. 

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Исках да ти кажа...

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как в очите сини
искам да надничам
и да виждам радост
и любов, и смях...
Исках да потъна
целият във тях.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как дъха ти нощем
пулса ми насича.
Как се задушавам
щом не си до мене,
как за тебе мисля
и нощем, и денем.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
как от всеки допир
ставам романтичен,
как се разтрепервам,
щом гласа ти чуя,
как се изпотявам,
щом без теб се будя.

Исках да ти кажа
колко те обичам,
исках да съм нежен
и дипломатичен,
исках да ти кажа
думите неказани,
исках да си моя
единствен оазис.

Исках да ти кажа...
После те целунах.
И не искам друго –
само да целувам.

P.S. I.L.U.

четвъртък, 21 януари 2010 г.

Snow in Berlin

Ти винаги ще си в ❤️-то ми, мила моя...

"Ти си синьото в очите ми"

двама: True Love

"Father", една съвременна приказка

I Lost My Heart in London

My name is Ivo

A Dog's Heart - movie trailer

Официалният трейлър на романа OMG