Там, под цъфналите вишни

Вишневият цвят живее само седмица.

Видях го как напъпи,

как неясните бели петна

се превърнаха в цвят,

как вишната показа на света

разцъфналите пъпки

и как демонстративно лекото

пролетно ухание на нов живот

напомпа въздуха около дървото

с хиляди очаквания за плод.

Вишната беше красива и горда –

като родилка, 

облечена в булчинска рокля.

Но седмица по-късно
вишната невидимо смени вида си -

като осъден на разстрел,

облечен в бяла риза,

който знае, че само след малко

ризата няма да бъде никога повече

чисто бяла.

Бялото увехна.

Окапа.

Стопи се в едва наболата трева.

Вишната остана гола -

като изнасилена девственица

преди деня на венчавката.

Вишневият цвят живее само седмица.

Аз вехна по него,

сънувам го,

търся го.

Няма ли кой да ми нарисува в хола

цяла градина

с цъфнали

белоцветни вишни?

Requiem For A Lost Hope

Пеят някакви хвъркати...

Кой и как ли ме изпрати

във гората непрогледна,

дето няма лъч надежда?

Там ме чака вълк наточен

покрай плачещо поточе.

Чакаха ме две-три мечки

на потайните пътечки.

А луната милозлива -

като руса самодива

всеотдайно се излива

върху росната коприва.

Бях на вълците обречен -

изтърбушен и невечен.

Жертвата им днешна бях. 

Но защо не ме е страх?

Как можа така, лукави?!

Беззащитен ме остави

[без ревер и без ръкави] -  

гол в окъсаната дреха

[като спомен и утеха]...

Но и нея ми отнеха.