Само ти

Само ти можеш да ме накараш да плача –

за изтичащи реки,

за недоносени изгреви,

за сънливи лалета,

за изпрани с дънките 20 лева,

за Великата красота на Сорентино,

за Изгубения град на спомените,

за диагностицирани шизофреници,

за блатото, в което изпуснах лицата ни,

за лятото, когато срещнахме в гората девствеността ни,

за прегорелите тиквени семки на верандата,

за клепоухата котка от Овча купел,

за лястовиците лековерни,

за изплакнатите с роса гроздови устни,

за клепачите зад слънчевите очила,

за зимата на 1996-та,

за Алисия Викандер.

Само ти можеш да ме накараш да плача.

Само ти.
И любовта ти.