Ако

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя.

За да няма съмнения и сенки в очите ти.

За да можеш всеки ден да надскачаш мечтите.

Да не плачеш, когато си тръгва луната.

Да не си броиш стотинките от заплатата.

За да целувам пак медоносните устни.

За да подържим в ръце щастието, преди да го пуснем.

Да не чуваме какво говорят за нас хората.

Да не чувстваме по пътя нагоре умора.

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя...

Няма кой да ме спре да бъда герой.
Знаеш го – аз съм твой.

В КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩАТ МЕЧТИТЕ

Когато я няма във хола луната,

когато не вярвам в разплатата, 

когато от болката нощем не спите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато смехът ми не те излекува,

когато не знам колко струвам,

когато след Коледа вехнат елхите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато умират ранени мечтите,

когато умират след тях и бащите ни,

когато Онази размята косата -

в какво се превръща мечтата?  

Мечтата е утро, което го няма.
Но утрото днес е за двама ни.

Великите личности - извън живота и смъртта

Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са безсмъртни. Герои, пред  чиито дела нашето ежедневие изглежда нищожно.  Личности, пред  чиито паметници можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа, когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно – подобно на светите братя Кирил и Методи.

Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19 февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън живота и смъртта. Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев. Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби – губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.

- - -

текстът е писан за предаването "Плюс - Минус" по NOVA