Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са
безсмъртни. Герои, пред чиито дела
нашето ежедневие изглежда нищожно.
Личности, пред чиито паметници
можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали
в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа,
когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не
чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и
Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно –
подобно на светите братя Кирил и Методи.
Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19
февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва
да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да
празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя
на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън
живота и смъртта.
Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев.
Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една
епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби –
губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.
- - -
текстът е писан за предаването "Плюс - Минус"
по NOVA
