Подаръци за всички...

Някои вече я получиха. Към други още пътува, заради натовареността на празничната поща... Можете да поръчате новата ми книга или на лично съобщение, или на мейл karantina@dir.bg - цена 10.00 лв. Всеки, който направи заявка, ще получи празничен подарък - още една моя книга. Коледа мина, но идва Нова година, а после и цяла поредица празнични имени дни...

🍀💝🥂🎁🎄

ИСТИНИ

Казваш, че обичаш

(но ще разбера).

Днес към мен не тичаш

(но ще разбера).

Криеш си очите

(но ще разбера).

Пренареждаш дните

(но ще разбера).

 

Галиш чувства чужди

(но ще разбера).

Тайните възбуждат

(но ще разбера).

Маските са нови

(но ще разбера).

Сърцето - на олово

(но ще разбера).

 

Гушкаш сенки сиви

(но ще разбера).

Думите - фалшиви

(но ще разбера).

Казваш ми "любими"

(но ще разбера).

Бълнуваш чуждо име.

Но ще разбера.

 

Още днес.

ЛЮБОВТА...

 

И във времена на пандемия и на карантина я има.

Да даваш Любов и да получаваш Любов е Спасение.

Само тя е по-силна от болка, болести и Раздяла...

Имам удоволствието да обява предстоящата поява на една книга, която искам да бъде коледен подарък в дни на изпитания - новата ми стихосбирка "Любов по време на карантината".

Кога и как - ще информирам съвсем скоро.

 

сърцето ти

Чух сърцето ти да бие

във бездънна тишина...

Не вярвам вече във магиите,

но вярвам още в любовта.

И вярвам, че във мрака има

и страх, и нежна светлина.

Рисувам без бои картината,

която бях ти обещал.

Сърцето ти ще ме погали -

ранен, но смел тереадор...

Мечтите ми са портокалите

от твоя коледен декор.

Дочух сърцето ти да бие...

С това сърце живеем ние.

Преди милион години

художник

Boris Wolf

Обичах призори да те прегръщам

в прозрачната ни лятна къща.

Обичах тихичко да те целувам - 

преди към залеза да отпътувам.

Обичах да си спомням за очите ти -

небесни, верни и открити.

Обичах раните ти по коляното,

когато в слънчогледите се крихме двамата.

Обичахме да няма други хора 

и само ние да мълчим с умората.

Обичахме на “Лунната соната”

да газим чисто голи във тревата.  

Ще сложим ли отново коледна украса,

дори когато в кухнята е празна масата?

Навярно този вирус ще отмине...

Но минали са сякаш милион години.

Скръбта е къщичка самотна

 

В нея можеш да се скриеш
от дъжда и любопитни думи.
Помниш ли, че там били сме ние -  
като ни излъга пълнолунието?

Там си насаме със всяка болка,
защитен от четири стени.
Там не съществуват „кой”, кога” и „колко”.
Аз живял съм там, живяла си и ти.

В къщата самотна на тъгата
всяка тухла помни моя вик.
Tи си на скръбта сестрата,
аз – изгубил се егоцентрик.

На самотен хълм самотна къща –
в нея аз скръбта прегръщам. 

 

antiCOVID

Слънце -
в житно зрънце.
Пясък -
като крясък.

Спи врабчето
под небето.
А морето
плаче, клетото.

Тихо лято.
Плахо ято.
Няма хора -
само маски и умора.

Сляпо куче в двора рови.
Времето е antiCOVID.

С ЦЯЛАТА МИ ЛЮБОВ

 

Когато утрото се събуди,

когато влезем заедно в нов ден,

когато върнат се пеперудите,

когато гушне ме вик студен...

Когато маските са за другите,

когато споменът е вцепенен,

когато истина са заблудите,

когато никой не вярва в мен...

Когато паднат черти и граници,

когато полетът е отменен,

когато вече няма празници,

но всеки ден е Ден свещен...

...ще разбереш, че съм синът Христов -

с цялата ми любов.

ЧИЕ ИМЕ ОЧАКВАШ?

Чие име
очакваш да видиш на екрана,
когато телефонът ти звънне?
Някой, който е бил на дивана ти
или друг, с когото сте пили, докато съмне?

Чие име
очакваш да видиш на екрана,
когато телефонът ти звънне?
Някой, който не знае думите "ние" и "двама"
или друг, взел ти сърцето, без да го върне?

Чие име
очакваш да видиш на екрана,
когато телефонът ти звънне?
Моето име е кардиограмата ми.
Сърцебиенето ми кой ще прегърне?

Не си измисляй име красиво.
Казвам се Иво.

Любовта ми плаче на ръба на пропастта

Любовта ми плаче на ръба на пропастта.
Но любовта ти е самата пропаст...
Опитвам се да разбера това,
докато твоите очи ме гледат кротко.

Любовта ми плаче на ръба на пропастта,
но нямаме спасително въже.
Секундите текат като река...
Вземи дъха ми и го раздели на две.

Любовта ми плаче на ръба на пропастта.
Един вик само - и ще падне.
Защо ли спомням си сега неща,
от които да ми става гадно?!..

Любовта ми плаче на ръба на пропастта.
А любовта ти е сестра на Вечността.

дишай

няма време да косим тревата,
няма вече мостче над реката ти,
нямам 5 секунди разкаяние,
няма ни на селфи двамата.

няма тишина във тази стая,
няма вече сенки от трамваите,
няма термометри и заблуди,
няма ги и маските на другите.

няма вик във празното легло,
няма страх във моето око,
няма кой да ми даде разпятие,
няма смисъл да сме непознати.

но дишай, моя любов,
дишай...

вдишай. издишай.
вдишай... издишай...

ПРЕМИЕРА: "ТАРА & AЗ"

Само този, който е гледал или гледа вкъщи куче или котка, знае как животните стават част от семейството и грижата за тях ни променя, правейки ни по-отговорни и отдадени – и към тях, и към любимите ни хора.

Истории за много радостни моменти и пакости разказвам в новата си книга „ТАРА & АЗ”. Романът, издание на „Лексикон”, излезе само няколко дни преди вирусът да затвори целия свят. Затова отложихме представянето за по-добри времена. И това ще се случи на 7 юли от 18.30 ч. на откритата лятна сцена на театър „София”.

За премиерата съм поканил много мои приятели известни личности, замиващи се с изкуство, които имат домашни любимци.

Казват, че кучето е сърце, обвито в козина. И когато в живота ти влезе едно малко паленце, готово да прави всякакви бели и лудории, за които не си и подозирал, в началото му се ядосваш. После – полагайки ден след ден грижи за отглеждането му, разбираш, че дори когато му се ядосваш, то е защото те е грижа за него. И един ден – най-неочаквано за тебе самия, си даваш сметка, че го обичаш...

Преди една година Тара отиде да тича по небесните поляни, малко преди да завърша книгата.

ТВОИТЕ ОЧИ

Твоите очи
уморени легнаха до мен,
но защо мълчим
като вик на осем разделен.

И защо не спим,
щом корона сложи си света?!
Свят неустоим.
Свят на мрака и на светлина.

Твоите очи
крият се зад маски и лъжи.
Как ще продължим,
без със тебе да се нараним?

В твоите очи
всяка сутрин будят ме звезди.
В твоите очи
скрили сме се само аз и ти.

Накъде вървим,
щом корона сложи си света?!
Свят неустоим.
Свят на Одата на радостта.

Твоите очи
може утре да не са до мен.
Но сега да спим.
Скрих се в тебе като вик смутен.

- - -

Поех дълбоко дъх и съм готов -
дишай и за мен, моя любов.
 

МОЛБА

Когато вятърът забрави песента си,
когато завалят узрели круши,
когато, скрити в чуждото нещастие,
прегръщаме утеха и бездушие...

Когато маските усмивка скрият,
когато за очите няма скришно,
когато варварите днес сме ние,
когато не остане Нищо...

Когато дните изтърколят се в тревата -
в нозете на усмихнато момиче,
тогава идва време за разплатата...
Но моля те само: обичай ме!

Гергьовден 2020

(after lockdown version)

Заблеяло агънце. След него - овцете.

А в този момент Бог си миел ръцете –

изпуснал сапуна, водата разлял

и паднал сапунът му в земната кал…

---

Изплетох венец за гергьовското агне,

наточих си ножа, страха си заклах.

Ламята я няма. Ще чакам до пладне.

Ламя да убиеш нали не е грях?

Поведох към кръчмата цялото стадо,

не исках във храма да сторя курбан.

Овцете заблеяха -  май че от радост,

петлите пропяха: „Горкият Йоан!“

Петлите са прави. И аз за утеха

налях си във чашата божия кръв,

разчувствах се нещо, захвърлих си дрехата

и срязах на утрото пъпната връв.

Изля се над мене небето тогава,

роди младенец със небесни очи.
Пових го в усмивка, предрекох му слава,

за негово здраве после отпих.

Ламята я няма на входа на храма,

измих го със спирт и с ябълков цвят.

Коронавирусът е световна драма…
И кръстих го Георги – на моя брат.

ЦИКЪЛ "КАРАНТИНА"

ЦЕЛУНА МЕ ПРЕЗ МАСКАТА
(Любов по време на коронавируса)

Целуна ме през маската на срам и грях,

когато утринната светлина се стри на прах.

Целуна ме през маската на хорските очи,

когато празнодумието почна да горчи.

Целуна ме през маска на любов и на омраза,

когато свръхзапаси с боб преборваха заразата.

Целуна ме през маската на срам и грях.

Целувай ме. Не можем да живеем като тях.

ПРАЗНИ УЛИЦИ

Празни улици.

Пълна тенекиена кутия с грах.

Празни улици.

Пълна торба с покупки.

Празни улици.

Пълнометражен филм.

Празни улици.

Пълнолуние.

Празни улици.

Пълна лудница.

Празни улици.

Пълни глупости.

Празни улици.

Пълно момче върви по празните улици.

Празно е.

А скоро е празник.





КАРАНТИНА 

слънцето си бърка във носа.

ябълкова клонка се препича.

на балкона ти седиш сама.

аз отсреща ти бера кокичета.

на балкона ти седиш сама.

аз отсреща ти бера кокичета.

дано не ни подмине пролетта,

докато напиша пак "обичам те".

дано не ни подмине пролетта,

докато напиша пак "обичам те".

карантина спря света.

но не спря едно момиче.

карантина спря света.

но не спря едно момиче.

на балкона то сега сади цветя,

за да може утре да обича.

ЛАЗАРОВДЕН 2020
(lockdown version)

В кошницата

с яйцата –

разплата.

На масата

подредена –

мигрена.

В очите
безлични –

птички.

Люлякът

замириса -
без смисъл.

На стената - 

пролетна картина.

Пред вратата - карантина.

Без целувки 

и без ласки.

Само маски. 

Ето Го, идва. 

Преди Голгота.

Да донесе надежда на хората.

Стани, Лазаре!

Пролетта е несретница, 

но утре е Цветница.

КАРАНТИНА
short story

Карантина тихо пристъпи в антрето, което натрапчиво миришеше на дезинфектант. Събувайки се, залитна. Беше имала тежък ден. Беше минала по много улици, огрени от слънцето, но пусти. Беше набрала лалета от парка и никой не я спря...

Карантина Петрова целуна мъжа и седна до него да слуша брифинга на генерала.

Карантина Петрова беше сляпа.

КАРАНТИНА

Карантина тихо пристъпи в антрето, което натрапчиво миришеше на дезинфектант. Събувайки се, залитна. Беше имала тежък ден. Беше минала по много улици, огрени от слънцето, но пусти. Беше набрала лалета от парка и никой не я спря...
Карантина Петрова целуна мъжа и седна до него да слуша брифинга на генерала.
Карантина Петрова беше сляпа.

ПОДАРЕТЕ СИ ПОЕЗИЯ ПО ВРЕМЕ НА КАРАНТИНАТА

Тази пролет вирусът ни затвори в домовете ни, радваме се на цъфналите дървета от балконите. Вкъщи можем да правим доста неща, вместо да скучаем или да се предаваме на паниката. 

Ако ви се чете, и то поезия, тази пролет, по време на социалната и пространствената ни изолация, подарявам за четене моята последна стихосбирка - "50 нюанса с Иво" , 2016 г., ИК "Синева".

Можете да изтеглите цялото съдържание като pdf файл от този линк -

https://www.keepandshare.com/doc21/111602/50-s-ivo-forprint-hires-pdf-384k?da=y


Приятно четене и до скорошни срещи, очи в очи.

ЛАЗАРОВДЕН 2020

(lockdown version)

В кошницата

с яйцата –

разплата.

На масата

подредена –

мигрена.

В очите
безлични –

птички.

Люлякът

замириса -
без смисъл.

На стената - 
пролетна картина.
Пред вратата - карантина.

Без целувки 
и без ласки.
Само маски. 

Ето Го, идва. 
Преди Голгота.
Да донесе надежда на хората.

Стани, Лазаре!
Пролетта е несретница, 
но утре е Цветница.

КАРАНТИНА

слънцето си бърка във носа.
ябълкова клонка се препича.
на балкона ти седиш сама.
аз отсреща ти бера кокичета.

на балкона ти седиш сама.
аз отсреща ти бера кокичета.
дано не ни подмине пролетта,
докато напиша пак "обичам те".

дано не ни подмине пролетта,
докато напиша пак "обичам те".
карантина спря света.
но не спря едно момиче.

карантина спря света.
но не спря едно момиче.
на балкона то сега сади цветя,
за да може утре да обича.

ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА СВЕТА

Спомняте ли си последния ден в трети клас? Когато от детските игри, съчетани със старателно изписване на букви,  преминахме към света на по-големите? А последното лято преди да влезем в пубертета? Преди първата нощна еякулация, преди първия цикъл. Спомняте ли си последния училищен звънец? Когато броим 1,2,3,4... – радостни, че завършваме даскалото и навлизаме в живота, без да знаем какво ни готви същият този живот. Че като пълнолетни граждани ще имаме много свободи, но и много отговорности и ще трябва да носим белезите на всеки направен или ненаправен избор.

А ние, които сме били войници, спомняме ли си последния ден в казармата? Когато събличаш зелената лятна и кафяната зимна униформа, унифициращата те с десетки други като теб – полумомчета, полумъже. Когато изтърсваш последната кал от дългото пълзене в нивата, тренирайки как отблъскваш диверсанти, нахлули на родна територия...

Спомняме ли си последния учебен ден в университета, когато с дипломите в джоба си мислехме, че сме по-умни и по-подготвени за същия този живот, към който тичахме като обезумели след последния училищен звънец.

Спомняме ли си последната целувка с любим човек, когато знаем, че всичко вече е свършило, но не смеем да му го кажем, а чакаме да си тръгнем, за да изпратим смс с краткото: “нека останем само приятели”?

Спомняме ли си последното сбогом до ковчега на близки и приятели, отшили си внезапно, за секунди. Сбогуваме, което ще ни отрезви и ще ни накара или да бъдем по отворени в любовта си към околните, или ще ни травмира трайно, докато стигнем до ръба...

Спомняме ли си всяка изживяна радост, всяка мъка – споделили живота ни през всичките тези години?

Напоследък човечеството е изправено пред огромното изпитание да се пребори с един вирус. Епидемия, каквато никога досега не е разтърсвала удобния, уютен свят, който си бяхме създали. Затворени сред четирите стени на домовете ни, в изолация – социална и пространстеван, у мнозина се отприщват депресиращи помисли за последните дни на света. За пагубни последствия. За много смърт. За безсилие.

Но всеки ден на света е последен от човешката история. Утре е нов ден. Всяка утрин, когато се будим, ние сме благодарни, че имаме още един, нов ден на земята. Когато бях дете, се страхувах, че зимата ще продължи вечно и никога повече няма да има пролет. Че слънцето никога повече няма за изгрее и ще настане вечна нощ. Страхът е в мислите ни. Психоаналитичната теория разглежда идеята за Мисълта за Смъртта и за това как всеки ден ние издигаме стени срещу тази мисъл, за да избягаме от нея, да я отблъснем, ангажирайки ума си с понякога  дребни и  незначителни проблеми, които отклоняват мислите ни в друга посока.

Но и последните дни ще отминат. Защото винаги ще има утре. И ще продължим напред – както след последния училищен звънец, след последната раздяла, след последното сбогом... Затова трябва да бъдем отговорни и да не мрънкаме, че сме си вкъщи. Можем да правим толкова много полезни неща, докато чакаме карантината да отмине. Можем да четем, да учим езици, да гледаме любими филми и концерти, да разглеждаме виртуални експозиции на световни музеи. Но трябва да останем същите оптимисти – като онези деца, бързащи към живота. Този живот е наш и ние сме отговорни за всеки един ден от него.  

Празни улици

Празни улици.
Пълна тенекиена кутия с грах.

Празни улици.
Пълна торба с покупки.

Празни улици.
Пълнометражен филм.

Празни улици.
Пълнолуние.

Празни улици.
Пълна лудница.

Празни улици.
Пълни глупости.

Празни улици.
Пълно момче върви по празните улици.

Празно е.
А скоро е празник.

С ЛЮБОВ КЪМ ЖИВОТНИТЕ И ЖИВОТА

Излезе от печат най-после новата ми книга „ТАРА & АЗ”.

Само този, който е гледал или гледа вкъщи куче или котка, знае как животните стават част от семейството и грижата за тях ни променя, правейки ни по-отговорни и отдадени – и към тях, и към любимите ни хора.

Казват, че кучето е сърце, обвито в козина. И когато в живота ти влезе едно малко паленце, готово да прави всякакви бели и лудории, за които не си и подозирал, в началото му се ядосваш. После – полагайки ден след ден грижи за отглеждането му, разбираш, че дори когато ти вдига кръвното, то е защото те е грижа за него. И един ден – най-неочаквано за тебе самия, си даваш сметка, че го обичаш.

Истории за много радостни моменти и пакости ще намерите в новата ми книга „ТАРА & АЗ”. Тара стана много популярна в социалните мрежи, особено след участието и в няколко телевизионни предавания. И започнаха да ни спират и непознати хора по улицата, възкликвайки: „А, това Тара ли е?!”

Но това не е само книга за едно куче. Тези 15 години, които споделихме с Тара, са важна част от моя живот – с много успехи и проблеми, време, когато съм оставал без работа, без пари, когато сядах до кучето и започвах да мисля как ще продължим. Години, в които често съм мислел повече за нея, давал съм всичко за нея, не съм си купувал нови неща, само за да има пари за храната и лекарствата й. С кучето можеш да споделиш всичко, дори неща, които не би казал и на приятелите си. То седи и те слуша. Няма да ти възрази, няма да те разубеждава. Най-много да легне смирено в скута ти или да близне ръката ти в знак на благодарност. Или на разкаяние, когато е било много непослушно…

Преди една година Тара отиде да тича по небесните поляни. Нейната смърт ме съсипа. Бях започнал да пиша книгата много по-рано, но не успях да я довърша, докато беше жива. С много  любов и мъка се надявам историята на Тара да развълнува читателите.

Книгата вече може да бъде поръчана онлайн. Скоро ще я има и в книжарниците. А в близките дни ще обявя и датата и мястото за представянето й в София. 

ЦЕЛУНА МЕ ПРЕЗ МАСКАТА

(Любов по време на коронавируса)


Целуна ме през маската на срам и грях,
когато утринната светлина се стри на прах.

Целуна ме през маската на хорските очи,
когато празнодумието почна да горчи.

Целуна ме през маска на любов и на омраза,
когато свръхзапаси с боб преборваха заразата.

Целуна ме през маската на срам и грях.
Целувай ме. Не можем да живеем като тях.

- - -

#Останетевкъщи
Бъдете отговорни към себе си, към своите близки и към околните! 

Coming soon

С много любов и вълнение имам удоволствието да обява, че новата ми книга 
"ТАРА & AЗ" идва скоро. История за една неочаквана среща, споделени радости и беди. И за това как грижата за друго живо същество променя живота ни. 

Лексикон Платформата за българска литература

SEXBOOK

Намери ме и после ме прибра в чекмеджето на спомените.
А там се крият паяци бездомни,
стари дрехи - миризливи
и... сушени сливи.

Намери ме и после ме зави с одеялото на страха -
за да не избягам, да не съгреша.
То топли ме в студени зими,
дори когато няма рими.

Студено днес е, а в костюма летен
къде да ходя, като съм безцветен?
Нe съм избягал, аз съм още тук -
пореден посетител в твоя личен Sexbook.

ТИШИНА

Тя не е разказвана никога,

дори и само на сън.

Тя звучи почти като приказка,

но няма празничен звън.

Тя не е за смели герои,

нито за дръзки мечти.

Тя превзе мислите мои,

после ги пренареди.

Тя се крие нежно във изстрeла,

дето ме заличи.

Тя е предпоследната истина,

която по принцип мълчи.

Тя ще ми затвори очите,

когато свърши накрая.

Тя е календарът на дните ни,

отмерващи времето в рая.

Тя е образа на момента,

нощ, преродена във ден.

Тя хербаризира времето,

когато не съм бил роден.

- - -

Оставих днес отворена вратата.

Чуй моята история във тишината.

Между 10 януари и Брекзит

Беше 10-ти януари 1997-ма.

На 21 декември 1996 г. Жан Виденов беше  подал оставка като председател на Висшият съвет на БСП и като министър-председател след масовите протести в цялата страна предишните няколко месеца. Георги Първанов оглави БСП. На 8 януари БСП номинира за нов министър-председател бившия вътрешен министър в кабинета „Виденов“ Николай Добрев. На 10 януари действащият все още президент Жельо Желев отказа да даде на БСП мандат за съставяне на ново правителство. Петър Стоянов беше избран за президент, но още не беше встъпил в длъжност.
Както доста зими поред, на 10 януари 1997-ма бях с грип и висока температура. Но вреше и кипеше и бях на работа в радио „Експрес”. Понеже бях болен, останах в радиото, бях редактор на предаването, което отразяваше събитията. И народът щурмува Народното събрание.
Няколко седмици по-рано бях поканен от външното министерство на Великобритания на семинар в Лондон. Заминах на 12 януари, болен и незнаещ какво ще се случи в София след щурма… Тогава на летище Хийтроу не можеше да се мине лесно, искаха писмо-покана – къде отиваш, защо, кой те кани, какво ще правиш… И чакахме за паспортния контрол с гражданите на страните от т.нар. Трети свят. Понеже хотелът, в който бяхме настанени, беше много близо до Бъкингамския дворец, още първата нощ отидох до там на разходка и после – по Виктория стрийт, до Уестминстър бридж и Биг бен.  Когато застанах за пръв път под часовниковата кула, имах чувството, че не съм там за пръв път, макар че никога преди това не бях ходил. Оттогава Лондон остана в сърцето ми – по много причини.
Днес отново е 10 януари. Минаха 23 години. В края на месеца се очаква Великобритания да напусне Европейския съюз. А ние се чудим как ще пътуваме за там занапред – ще трябват ли пак писма, да доказваме къде и защо отиваме. А в София днес е много слънчев зимен ден.

МРАК

Ти ми взе мечтите ми -
летя без крила.
Пренареждам дните си
сам в нощта.

Ти ли спря сърцето ми -
умирам в калта.
Няма цвят лицето ми,
само тъмнина.

Ти ми взе чаршафите -
остави ме гол.
Погледите, плахите,
обви в станиол...

Ти ли ме захвърли в мрака?
Но любовта ти там ме чака.