Актьорът Боян Арсов чете моето стихотворение "Целуна ме през маската"
"Остави на мира сърцето ми!"
неделя, 1 юли 2012 г.
В памет на майка ми (днес се навършват 7 г. от смъртта й)
МОМЧЕТО И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ
Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.
Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.
Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).
* * *
Майка му лежеше по-бледа от Ева, по-тиха от изплашеното Момиче с розова панделка, по-незабележима от не-роденото дете от Мъглявината на бъдещето...
* * *
Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....
Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно.
Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.
Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...
* * *
Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде оползотворен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.
Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.
И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спокойствие на баба си...
* * *
Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...
Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко е наред”.
* * *
Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко е наред”.
И всичко беше наред.
* * *
Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.
Държеше лявата й ръка в своята лява и усещаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...
* * *
Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; беше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...
А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...
* * *
Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.
Лекарят каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.
Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.
Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.
* * *
Още не беше тръгнал на училище.
Беше зима. Играеше си на пода в кухнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.
Играеше си и кашляше.
Тя седеше и плетеше.
Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”
Лекарят откри много тежка бронхопневмония.
После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.
А той беше болнаво дете.
* * *
Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.
Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.
Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...
В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.
* * *
На следващия майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не е оздравял, го изписват от болницата.
Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.
* * *
Сега тя лежеше и не оздравяваше.
* * *
Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...
Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.
Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...
* * *
Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко е наред”.
И наистина всичко беше наред.
* * *
Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...
* * *
- МАМО !
---
От "Момчето с воден пистолет и Мисълта за Смъртта", изд. ателие Аб, 2005 г.
сряда, 20 юни 2012 г.
МореТо
Вълна подир вълната тича.
Пристанище, затворено за мен.
Разтворил книгата, чета и сричам.
И вятърът не може да ме вземе в плен.
От пясъчните локви на морето
извира свежа, ранна синева.
А малко гларусче - неуко, клетото,
се блъсна в мене през нощта.
Не се боя от сочните медузи,
от раците, от залезите стари.
Щом бялата си тениска изхлузих,
морето ме посрещна със фанфари.
Морето ме загърна с балдахин,
погали ме със пръски по лицето.
Не се почувствах като незаконен син -
заспах край моя нов баща - морето.
На сутринта - все още гол и сам,
надигнах се от пясъчните дюни.
От голотата ми не ме е срам.
Морето ме очаква всеки юни.
вторник, 12 юни 2012 г.
След 100 години самота
Ти не знаеш,
че през всичките тези години
няма ден,
в който да не съм мислил за теб.
За езерните ти очи,
за карамеления вкус на устните,
за аромата на шампоан в косите ти,
за теб.
Ти не знаеш
как не вярвах в любовта след раздялата
и че когато четях Маркес,
мислех, че си измисля Анхела и Баярдо Сан Роман.
Че не е възможно да има любов,
без да има двама.
Че раздялата ще ме изпрати
в прегръдките на друга любов.
Ти не знаеш
колко е самотно вечер.
Колко празно е в хола,
докато с кучето гледаме филми.
Tи не знаеш, че сърцето ми спря,
когато те срещнах пред Dominion Theatre,
че ми стана лошо
и щях да припадна насред Лондон.
Ти не знаеш как всеки ден живея
сякаш още си до мен.
И си внушавам, че се обичаме,
но всяка нощ заспивам сам.
"Ти не знаеш, aз също не знам.
Но води ме, води ме натам"...
петък, 8 юни 2012 г.
Ода за сливиците ми
Горят.
Сливиците ми горят.
Горят като пещта на пекарната,
в която в събота сутрин
си купувам закуска.
Горят.
Сливиците ми ухаят
на прясно изпечени кроасани,
на вита баница,
на ябълков щрудел.
Горят.
Сливиците ми горят
като ютията, с която вчера изгладих
седемнадесет ризи.
Горят.
Сливиците ми ухаят
на "Ленор" и други омекотители...
Горят.
Сливиците ми горят като огъня,
който накладох миналото лято,
за да изгоря всички неизпратени до теб писма.
Горят.
Сливиците ми ухаят на бели листа
и на прясно мастило.
Сливиците ме болят толкова силно,
че не ми се говори по телефона.
Може да помълчим на слушалката -
ще ти разбера всичко.
Защо трябваше да се разболея
в най-горещия ден на годината?!
понеделник, 28 май 2012 г.
Why
[Защо ме уби
в онази петъчна безлунна нощ?]
Лежах без дъх в легло от рози,
които бяха се хербаризирали отдавна.
Чаршафите, които бях постлал за нас,
смениха своето небесносиньо с кърваво.
[Защо ме уби в онази
петъчна безлунна нощ?]
Прободе ме в сърцето sms,
изпратен точно докато заспивах.
Над спалнята ми нямаше таван –
на облак седнал, хилеше се ангел.
[Защо ме уби в онази петъчна
безлунна нощ?]
Не можех да дишам, не можех да мисля.
Не бях аз това, което остана след теб.
Не вдигнах ръка, за да спра острието,
не знаех, че утре без мен ще живееш.
[Защо ме уби в онази петъчна безлунна
нощ?]
“Защо” се оказа излишен въпрос,
издъхнах, без да те прегърна.
Не беше нужно да викат полиция –
в леглото няма улики за тебе.
[Защо ме уби в онази петъчна безлунна нощ?]
Сега аз съм призракът, който те търси.
Аз съм духът, дето броди из хола ти.
Аз съм и сянката, затъмнила прозорците.
Аз съм това, в което превърна ме.
Защо?
четвъртък, 24 май 2012 г.
вторник, 22 май 2012 г.
Обичах
Обичах те сред цветните къщи на остров Бурано
и заедно с гълъбите на площад Сан Марко във Венеция.
Обичах те в тълпата на Курфюрстендам в Берлин
и в малките улички до лондонския Тауър Бридж.
Обичах те по поречието на Дунав във Виена.
И после, като влезе в двореца Белведере.
Обичах те, когато се качи за първи път на Лондон Ай
и когато забрави чадъра си в едно кафене на Ковънт Гардън.
Обичах те на водното колело в София
и когато самолетът от Лондон кацна в Бургас.
Обичах те в кухнята, в спалнята, в хола.
Обичах те, когато си взимаше душ.
Обичах те.
Обичах т.
Обичах ..
Обича. ..
Обич.. ..
Оби... ..
Об.... ..
О..... ..
...... ..
Ако искаш,
попълни многоточието.
неделя, 20 май 2012 г.
OMG
Intro
Když tma odejde a přijde ráno, na tváři Země zůstávají hrozné jizvy.
Protože ve tmě se dějí strašné věci.
Příšerně strašné.
Až to není k vyprávění.
Kapitola první
MRAKY NAD SLUNEČNÍM MĚSTEM
........
Okrajová čtvrť Slunečního Města spala klidným spánkem, jen v domě, který se nacházel na úpatí hory, se svítilo.
Černý stín prošel oknem domu. Muž oblečený celý v černém rychle zapisoval něco do svého notýsku. Jackův štěkot ho vylekal, muž rychle schoval notýsek do vnitřní kapsy kabátu, zahalil se do něj jako kouzelník a luskl prsty. Ze tmy v pokoji vyplula truhla, muž nadzvedl víko a nasoukal se do ní, jako by to byla úplné normální věc. Když shon v domě ustal, úplněk osvítil místnost a Petr, který už doběhl k domu, viděl, že je dům úplně prázdný.
Pes kňučel přede dveřmi a jako by čekal, že mu někdo otevře. Petr ho zavolal, obešli spolu dům a chlapec nakoukl i zadním oknem – ale i tento pokoj byl prázdný, tak prázdný, že měsíční svit mu dovoloval vidět pavučiny kolem lampy na stropě.
Petr a Jack se vrátili ke vchodovým dveřím a chlapec se rozhodl pro každý případ zaklepat. Nevěděl, co tady hledá, proč přišel až na okraj města uprostřed noci, nesnažil se pochopit, zda ho sem přivedl pes, anebo zda slyšel nějaký šepot, jako by ho volala sama noc.
Chlapec sebral odvahu a zaklepal na dveře.
Dveře se samy otevřely ještě během prvního zaklepání.
Pes nastražil uši a začal vrčet. Petr se ho pokusil uklidnit, ale nepodařilo se mu to. Jack byl stále nervóznější a jako by na něco v temnotě číhal a chystal se na to vrhnout.
Vevnitř ale nikdo nebyl. Petr se o tom přesvědčil, když překročil práh a udělal rychlou obhlídku pokoje, a pak prohlédl i ostatní dvě místnosti. Ale neměl se proč tak rozhlížet, protože vevnitř opravdu nic nebylo – ani nábytek, ani oblečení, ani seschlý ohryzek jablka na podlaze kuchyně… Nic. Žádné stopy po lidské přítomnosti.
I přes to dalmatin nepřestával vrčet a připravoval se vrhnout na něco neviditelného, co viděl nebo cítil jen on sám, a byl připraven se s tím poprat, ochránit Petra, pokud by to bylo nutné…
Petr se nechystal tuto noc poprat s temnotou domu ani nebyl naladěn na dobrodružství, ale pořád nemohl najít žádné rozumné vysvětlení, co ho sem přivedlo.
V tom uviděl v koutě kuchyně truhlu – jedinou věc v prázdném domě.
Truhla vypadala hodně staře, měla otlučené hrany. Chlapec se přiblížil a chtěl nadzvednout víko. Pes zavrčel tak výhružně, že se Petr zastavil a okřikl ho – co tak strašného může být v nějaké staré truhle… Pes jako by zešílel. Jeho hluboké zavrčení mohlo vylekat kohokoli, ale ne statečného Petra, který sám sobě někdy říkal Petr Pan a snil o bitvách s piráty a o nebezpečných dobrodružstvích.
Petr nadzvedl víko truhly.
Truhla jako by chlapce pohltila – spolkla ho tak rychle, že pes, který byl připraven roztrhat zuby každého nepřítele, se vylekal, zakňučel a utíkal pryč dveřmi – zpátky do klidné letní noci ve Slunečním Městě.
сряда, 16 май 2012 г.
Край извора умирам аз от жажда
Край извора умирам аз от жажда.
Смокинята не искаше да ражда,
за райски ябълки май беше късно,
а нямаше и как да си откъсна...
Край извора умирам аз от жажда.
И там се молих не веднъж и дважди
за глътка от водата чудодейна,
но извора завардил беше змеят.
Край извора умирам аз от жажда.
Водата бе за жадните миража.
Опитвах се шест дни да оцелея.
но снощи бавно-бавно влязох в нея.
Водата ме целуна и завлече,
във водна риза нежно ме облече.
Доплувах до крайизворните храсти...
И после съм изпаднал във несвяст.
За нея важен беше змеят.
За него аз съм бил трофея.
Не беше нужно злото да подклаждам.
Край извора умирах аз от жажда.
неделя, 13 май 2012 г.
Back to Berlin
Отидох на Биркенщрасе
три дена преди да си отидеш.
Предпочете да живееш
без мен в друг град.
Въпреки многото снимки,
които направих за теб.
Въпреки че тротоарът пред ресторант “Османия”
помни стъпките ти.
Въпреки часовника на Потсдамер платц,
който спря заради нас.
Но аз не намразих Берлин.
Не са ми виновни
липите по Унтер ден Линден,
нито Бранденбургската врата,
нито кулата на Александер платц.
Сам съм си виновен.
Понеже позволих да ме нарани една снимка
от метростанцията на Биркеншрасе.
И то снимка,
на която теб те няма.
Но какъв е смисълът
да се завърна сам в Берлин?
Абонамент за:
Публикации (Atom)