МОМЧЕТО И СИНИГЕРИТЕ

Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.

* * *

Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...

* * *

От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарасна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...

* * *

Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...

* * *

Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.

* * *

Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!

* * *

Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.

* * *

Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.

* * *

Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.


* * *

Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...

* * *

Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка заедно с корените си и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...

най-тъмното утро на света

утре ще целуваш
него вместо мен.
но днес ми кажи,
че аз съм царят на целувките.

утре ще готвиш
на него вместо на мен.
но сега ми направи
бъркани яйца.

утре ще завиваш
него вместо мен.
но я ме завий
за лека нощ.

утре ще намеря
бележка на хладилника.
но това ще се случи утре.
имаме още 8 часа.

утре ще съм твоята
предишна любов.
но утре, чак утре.
лягай. и гаси лампата.

.................................

как ще има утре,
като съм сънувал -
и яйцата, и целувките,
и лампата. и любовта ти.

тъмно е.
тъмно утро.
най-тъмното утро
на света.

Broken Heart Summer Tour продължава

Broken Heart Summer Tour продължава.
Първата българска видео книга “How 2 Break A Heart In 7 Days” 
ще бъде представена на празниците на изкуствата Аполония 2015 в Созопол. Вече прожектирахме много успешно нашия проект в Брюксел и в Лондон това лято. Във видео книгата са събрани 10 клипа, които заснех по мои стихове. 
Един от тях е сниман на созополския плаж миналия август.  

Преставянето на “How 2 Break A Heart In 7 Days” на Аполония ще бъде на 1 септември, от 18.00 ч. в 
Градската галерия на Созопол.
 Ако имате сърце - без значение дали то е било разбито или не, елате да споделим е

на първата БГ видео книга.  

В Созопол ще представим за първи път и чисто новия клип към сихотворението "Двама" -  Тrue Love:  Двама, който е сниман в Брюксел. Брюж и Париж.

На Аполония 2015

За големите "очи" на 4-тата власт и за фройдисткия комплекс

Поздравления за Изпълнителния директор на БНР г-жа Божидарова! Тоя път сравнително бързо смени билборда в двора на радиото. Винила за концерта на Джо Ловано през април стоеше до вчера. Днес има нов билборд - за новото предаване на Радио София. Това е чудесно, понеже инфото за Музикант на годината през 2014-та стоя 1 година, след като събитието беше минало!!!
Странно защо обаче неотдавна г-жа Божидарова беше отказала билборд за 7 г. Радио София, понеже нямало пари. Сега за някакво ново, седмично, едночасово предаване, има пари за принт! Това към кого е жест - към водещата с големи "очи" ( по Георги Мишев) или към директора д-р Димитров?!
Според Фройд, сублимацията е процес на защитен механизъм, при който либидото, сексуалната енергия се пренасочва в творческа. Пак според него, сексулен комплекс за малоценност тласка хората да се себеизявяват чрез големи неща...
Прилагам снимка на билборда. На който е "изрязан" авторът на предаването д-р Димитров. Прилагам и постове от фейсбук с него. И със зловещия черен силует, който странно защо напомня за задкулисието. Прилагам и снимка на водещата с д-р Димитров, защото самата тя го нарича "д-р", както се вижда. Прилагам и снимка от фейсбук с отявлена демонстрация на големите "очи", подходяща повече за един филмов жанр. И за тези "очи" Управвителния съвет на БНР е решил да плати за билборд!!! Поздравления!
П.С. Дипломната ми работа в СУ е върху психоанализата и литературата.

face2face

In Bruges

Отидох в Брюж,

за да се запозная с една плетачка на дантели.

Но врата на магазина беше в паяжини,

дантелите на витрината –  пожълтели,

а в съседната сладкарница

никой не беше чувал за плетачката

от цяло десетилетие.

Нямам представа защо тогава ми беше изпратила писмо по пощата,

с което ме канеше да я посетя в Брюж.

Отидох в Брюж,

за да се запозная с плетачка на дантели.

А срещнах теб на една моторна лодка за панорамна разходка.

Седеше срещу слънцето и косата ти приличаше на златиста дантела,

изплетена от най-изкусната майсторка на дантели в Брюж.

Мощната лодка разплискваше водата в канала

и няколко хладни капки паднаха

на бялата като абанос кожа на ръката ти.

Подадох ти салфетка,  която остана в джоба ми

от едно кафене на площада.

Ти ми благодари, но даже не се усмихна

и продължи да снимаш с телефона си

майката лебед и нейните грозни патета,

които преминаха плавно покрай лодката.

Отидох в Брюж,

за да се запозная с една плетачка на дантели.

Но  намерих сувенирен магазин с огромно подземие,

откъдето си купих 47 бири по 330 мл.

И до ден днешен си пия от тях в хола в София.

За какво отидох всъщност в Брюж?

Losing Myself

Търся се. Не се намирам.

Губя се. Не се изгубвам.

Срещам се. Не се познавам.

Разминавам се с лицето си.

Broken Heart European Summer Tour 2015

Тя е руса. А тя – чернокоса. Той едва крепи в гърдите си... едно разбито сърце.

Любовният триъгълник е визуалната история, която се разгръща  в първата българска видео книга „How 2 Break A Heart In 7 Days” („Как да разбиеш сърце за 7 дни“). С екипа, който стои зад проекта, решихме, че в XXI век поезията може не само да се чете и слуша, но и да се гледа. И както песните имат клипове, така и стиховете също могат да бъдат „филмирани“. В "главните роли" ще видите моите приятели Василена Гръбчева и Даниел Петканов от Нова телевизия и Диана Костова от БНР.

„How 2 Break A Heart In 7 Days” излиза на луксозно DVD, в което има и книжно тяло с всички текстове. Проектът съдържа 7 глави/серии и три бонус трака. Видео книгата е двуезичен проект, като всеки може да избере на какъв език да си я пусне: български или английски.

Премиерата в София беше в навечерието на Първа пролет.

А още през лятото започва "европейското турне" на видео книгата:

- на 11 юни е представянето й в българското посолство в Брюксел

- на 24 юни - в Българския културен институт в Лондон, където е снимана една от сериите.

Преди и след това екипът предвижда прожекции и в много български градове, които съвсем скоро ще бъдат обявени.

Една любов на три езика

Вятър, наречен Любов

Когато затвориш вратата,

от едната страна остава любовта,
от другата – болката.

Важното е дали влизаш
или излизаш...

Не аз затворих вратата,
затръшна я вятърът.
Той нахлу през прозореца
в юлската жега,
разбърка пердетата,
разпръсна по пода листата
с любовните стихове,
захвърли в очите ми песъчинка,
за да си мисля, че плача
заради нея.

Този вятър предизвика хаос
и във стаята,
и в душата ми.

Но ми хареса
как гали бузите,
как докосва
сухите устни
и как ми говори
във здрача.

После се завъртя
няколко пъти из стаята.
И си тръгна.

Не ме прегърна.
Не ме целуна.
Не ми каза:

“Обичам те!”

Случвало ли се е някога
през някой прозорец

два пъти да влезе
един и същи вятър?

Но си тръгна -
като всеки друг вятър.
А аз останах да чакам
във мрака
на юлската нощ.

И се надявам,
че помни
стаята
и пердетата,
и листата по пода,
устните
и сълзите ми...

При мен беше вятър,
наречен Любов.

A Wind Called Love

When you close a door,
Love remains on one side,
Pain – on the other.

It depends on whether
You go in or out…
It wasn’t  I who closed the door,
The wind slammed it.
It rushed through the window
In the heat of July,
Ruffling the curtains,
Scattering the sheets of love poems
Over the floor, throwing a grain of sand
Into my eye
To make me think 
I was crying over her.

The wind
Brought  chaos
To my room
And in my soul.
Yet, I liked the way
It caressed my cheeks,
I liked the way
it touched my dry lips,
I liked the way
It talked to me
In the dusk.

Then, it whirled
A few times in the room
And left.

No embrace.
No goodbye kiss.
No “I love you!”

Has there ever been a case
Where a window
Is entered twice
By the same wind?

So it left,
Just like any other wind,
Leaving me waiting
In the dark
Of that July night.

I still hope
It remembers
The room
And the curtains,
The scattered love-poems,
My lips
And my tears…

I was visited by a wind
Called Love.

translated into English by Zlatna Kostova

Ветер по имени Любовь


Когда закроешь дверь,
снаружи остается любовь,
а внутри – боль.

Главное понять - входишь 
или выходишь...

Не я закрыл дверь,
ее захлопнул ветер.
Он сиганул в окно
в жару июля,
разбросал занавески,
развернул на полу листья
со стихами любви,
забросил в глаз пылинку,
чтобы я подумал, что плачу
ради нее.

Этот ветер
воздвиг хаос
и в комнате,
и у меня в душе.

Но мне понравилось
как он гладит щеки,
целует
губы мои сухие,
и как шепчет мне
в сумерках.

Потом он  
завальсировал
в комнате.
И ушел.

Не обняв меня.
Не поцеловав меня
Не сказав: “Я люблю тебя!”

Бывает ли иногда, что
в окно
два раза влетал
один и тот же ветер?

Он ушел -
как обычный ветер.
А я остался ждать
в сумерка
июльской ночи.

Как мне хочется,
чтобы он запомнил
ту комнату
и занавески,
и листву на полу,
мои губы
и слезы мои...

У меня гостил ветер
по имени Любовь.

перевод на русский Мария Христова