Save Me

  

Спаси ме,

завий ме с топлото одеало на зимата.

Спаси ме,

скриий ме в килера на твоите спомени.

Спаси ме,

нарисувай ми утро, което не свършва.

Спаси ме.

Само ти можеш да ме спасиш,

когато вятърът почука на вратата.

Не му казвай кой съм,

не казвай къде съм.

Не споменавай нищо

за белезите от теб по слепоочието ми.

Спаси ме. 

Превърни ме снежинка,

която никога няма да докосне земята.

Но внимавай –

когато накрая отвориш вратата,

вятърът ще ме отвее.

Запази ме.

Спаси ме. 

CЪПАСИ Сѧ САМ.

* "Dooset Daram" is "I Love You" In Farsi.

Season Greetings

Jealousy

Видях светлина в небето
и си помислих, че е падаща звезда.
Пожелах си любовта ти 
да се върне при мен.

Видях светлина в небето.
Но не беше падаща звезда,
а преминаващ 
самолет.

Помислих, че ти си в него 
и пристигаш при мен - 
от далечната страна на миналото,
през океаните на мъката
и континентите на болката,
през спомена за любовта ти - 
въпреки белезите от нея върху кожата ми.

Видях светлина в небето,
но не беше и самолет.
Някаква оптическа измама
в уморените очи
ми даде напразни надежди.

Видях снощи,
че прозорецът ти свети.
Вътре имаше двама.
Вторият не бях аз. 

Новият ми сборник с разкази

Новият ми сборник с разкази "Мъжът, който се страхуваше да стане баща" излезе от печат (издателство Лексикон). Книгата вече може да бъде поръчана онлайн на сайта www.bard.bg, от понеделник (11.12.2017) е в книжарниците, а от вторник - на Коледния панаир на книгата в НДК. Там можете да ме намерите на 14-ти от 18.00 ч. и на 16-ти от 14.00 ч. Това са дните, в които можете да си вземете автограф. ;) 

Среща със Сфинкса

           

Детето лежеше загледано в мрака. Черната снага на нощта се виеше около леглото - майчински нежна. Нямаше луна, нито една улична лампа не светеше.

Но наоколо ходеха сенки...

Белите чаршафи простенаха. Детето седна в леглото и удари челото си в мрака. Болката беше сладостна. Протегна ръце напред и опипа тъмнината - лепкава като смола.

Сънят се сгъстяваше в очите му, умората го притискаше с тялото си - искаше да направи него, седемгодишния, свой любовник. Перверзната тръпка разтърси детското тяло и то беше готово да се отдаде.

Тогава разумът се взриви. Нежната нощ стана враг. Желанието за сън изтече на пода и образува подобие на локва. Възглавницата повече не можеше да бъде прикритие.

Вратата и прозорецът се разтвориха с трясък - безшумен, но доловим. Стори му се, че в стаята влетя нощна птица... И видя, че не е сам. На леглото беше приседнала Мисълта за Смъртта.

 *   *   *

 До тази сутрин детето знаеше съвсем малко за Живота, но нищо не знаеше за Смъртта. То бе убедено, че Живот има, а днес бе разбрало, че има и Смърт. И че Тя седи на ръба на леглото ни и чака...  Дни. Месеци. Години.

Чака.

 *   *   *

 Детският разум още не беше научил какво е Не-Битие, но чувстваше, че това е нещо лошо. Иначе щяха ли да плачат хората, когато погребват мъртвите?

Детето не знаеше какво е "мъртъв". Беше попитало. И му казаха: "Смъртта е раздяла". А то рече: "Преди две години мама напусна дома ни, но после се върна. През това време мъртва ли е била?”

Детето пак попита: "Какво е смъртта?"... Отговориха му: "Спасение!"... То погледна малката си сестричка, която тази пролет лекарите едва спасиха от тежка болест. Тя си играеше с куклата и беше щастлива. "Значи Ани е мъртва!..."

Детето отново попита и чу, че Смъртта е Не-Съществуване. "Боби казва, че Бог не съществува. Сигурно е умрял..."

Искаше за четвърти път да попита, защото не му стана ясно какво точно е Смъртта, но баща му донесе шоколад и малкият забрави въпроса си.

 *   *   *

Сега вече знаеше: Смъртта е Страх.

*   *   *

Пътят минаваше през Пустинята. Детето стъпваше бавно - върху крехките си рамене носеше жегата. В колана на късите панталони то беше затъкнало воден пистолет. Но не можеше да убие никого - беше изпило водата.

Пътят доведе пред него една колесница. В нея седеше млад мъж. Беше баща - личеше по кафeвите му очи. Детето усети, че това е то след петнадесет години. Не можа да се познае, почувства го с настръхналата си кожа. Мъжът го повика при себе си. То насочи пистолета срещу него...

В цевта беше останала една капка. Детето стисна пистолета и я изстреля. Докато стигне до мъжа, капката се изпари. Погледнаха се. Мъжът избърса усмивката си и го взе на ръце. "Ела с мен. Трябва да ми помогнеш!"…

Колесницата спря пред пясъчен хълм. Мъжът и момчето тръгнаха към върха. Там седеше Сфинксa. "Ако успееш да отговориш на гатанката, ще те отведа при твоята истинска майка", каза мъжът.  "Не искам никаква майка!" - проплака детето.

Сфинксa разтвори грозната си паст и избълва: "Какво е Смъртта?" "Смъртта - това си ти!", извика детето и потъна в търбуха на чудовището.

След като глътна малкия, Сфинксa скочи в бездната.

*разказът е включен в новия ми сборник "Мъжът, който се страхуваше да стане баща", изд. Lexicon

Този декември идва...

Зимен шепот

В преспите порозовели - 
скитам без цел. 

В очите ти снежни  - 
безнадежност. 

На рамото ми заледено - 
егото. 

В отражението на светофора - 
вяра.

Върху покрива на света - 
мечта.

bro

Помниш ли, братле,

деня, в който навършихме 17?

Пролетният дъжд миришеше

на дъвка и снощен коняк.

Тогава мечтаехме света,

но светът не го знаеше още.

Помниш ли, братленце,

утрото, когато с дипломи за висше

в джоба на протритите костюми,

минахме през вратата на живота,

а животът се правеше,

че не ни вижда?

Помниш ли, брато,

как изкачихме всички познати

и непознати върхове -

без кислородни апарати?

Без кеш и без кредитни карти.

Планините на изпитанията

ни направиха мазоли –

най-вече по езиците свободомислещи.

Когато идваше болката,

ние не бягахме.

Бягаме само от дъжда

на злословието.

Помниш ли, брат ми,

как разбрахме, че остаряваме?

Когато в една синекрила утрин

ученици ни отстъпиха местата си в трамвая.

Трамваят се разтресе –

не от неравните релси,

а от равносметката,

че животът ни изтича между релсите.

Помниш ли, бро,

вчерашното парти

в бара на спомените?

Не те познах.

Но ти ме позна.

Ти си онова 17-годишно момче.

Аз съм белобрад очилатко,

който едва си спомня, че е бил на 17,

бро.

Здравей, братле!

Благодаря ти, че през цялото време

беше до мен.

Без тебе, братленце,

нямаше да има планини и върхове.

Нямаше да има спомена

за едно усмихнато момчешко лице,

брат ми.

Нямаше да има мен,
бро.

50 нюанса с Иво

Той
не владее себе си,
но постъпателно завладява ефира,
защото има внезапни концепции
за общество, което не знай, че се срива.
Той
почти не говори,
ала вокруг разбират какво казва -
колегиалната творческа отговорност:
Не потъващ Лъндън, а мисия “Шехеразада”!
Той
не е сив кардинал,
а Юбилей в 50 нюанса сиво.
Огледало е на денонощен чер карнавал
и алюзия за белота - понякога с Иво.
...
Сега е пикник за птички и мравки -
това направиха самотните двама,
дето им бе рандевуто со свалени маски...
Любенето е друго, а не изкуството икебана!

Иван СТАНЧЕВ

П.С. Благодаря сърдечно, Иване!

Невероятната история на Александър/Спас

Невероятната история – като от филм – на интернет измамника Александър Николoв/Спас Василев отново ще ни накара да прегледаме листите с приятелите си в социалните мрежи. Наскоро, по друг повод, писах коментар за филма на Антъни Мингела от 1999 г. “Талантливият мистър Рипли”. Действието се развива през 50-те години на миналия век в Италия. Том Рипли е изкушен да стане Дики и да заживее луксозния му начин на живот. А днес необятният свят на интернет и социалните мрежи предлага много повече изкушения. И не случайно някои потребители взимат чужда самоличност и се представят за друг. За да се опитат да заживеят неговия живот... Но чуждата кожа често се оказва тясна. Според мен живият живот е най-големият сценарист, най-непредвидимият писател. Това, което той може да ни поднесе като история, трудно може да хрумне на никого. Погледнете към приятелите си в интернет. Талантливият мистър Рипли може да дебне зад някоя чаша с уиски.

И точно такъв се оказа случаят с Александър Николов / Спас Василев. Той все още седи в списъка ми с приятели, нарочно не го махнах тези дни, някой го “разприятелиха” или блокираха. А виждам, че с него имаме  96 общи приятели – известни българи.  Сега сигурно ще се появят коментари, че фейсбук е виновен и позволява създаването на фейк профили. Но този профил не е без снимка, сторилайна тече активно, потребителят живее – или е живеел до скоро де – жив живот, пише статии за уважавани сайтове, включва се по медии... Предава от мястото на събитието, коментира... Оставям настрана продажбата на евтини самолетни билети. И никой не се е усъмнил 5 години кой е всъщност този човек!

Допреди няколко години не добавях за приятел във фейсбук някой, чийто очи не съм виждал в реален, жив разговор. После си казах, че трябва да бъда по-доверчив към хората, а и работата ми изисква активна онлайн комуникация. И започнах да приемам по-лесно покани за приятелство. Но все пак гледам снимки, активност, коментари, лични истории в таймлайна. И въпреки това съм приел – не помня кога – Александър Николов за приятел. Профилът му няма никакви индикации за нереалност.

Но не ни е виновен фейсбук. Не може производителите на кухненски ножове да са виновни за убийство с нож, например. Кухненските ножове са, за да режем хляб, месо, зеленчуци. Така и фейсбук не е виновен. Виновни са тези, които злоупотребяват с доверието ни. Сега няма да седна и да трия наред непознати лица в профила ми. Не искам да се вманиачавам.  Но безпрецедентаната за България интернет измама на Александър / Спас показва рисковете на лесното доверяване.

Погледнете към приятелите си във фейсбук. Нищо чудно талантливият мистър Рипли да дебне зад някоя снимка, на която държи чаша с уиски или си прави селфи на екзотичен плаж.