ЛЮБОВТА

фотограф: Василена Гръбчева 

На 19 февруари 2013 г. в Hot Spot Books&Art на ул. "Денкоглу" № 18 в София се състоя литературно четене "ЛЮБОВТА".
Четохме стихове заедно с Маргарита Петкова, Виктория Катранова и Лидия Лечева.
Беше много приятна литературна вечер.
Ще организираме и други такива ;)

How can I help myself?

Сред имагинерната същност

на реалния свят

аз се вдигам на пръсти

да погледна назад

Там откривам безсънни,

вкаменени очи.

Там несбъднато утре

героично мълчи.

Недокоснати устни,

глас беззвучно звучащ,

уморено изкуство

недоказано „аз”.

Непризнати любови,

лицемерни лица

позлатени окови,

догорели слънца.

Планина камениста, 

неизгрели луни,

там забравена истина

истерично крещи.

Там се крият неверни 

делници побелели,

там пороят не спира 

даже и през неделите.

 

Там оставих илюзиите

на реалния свят.

После спрях да се спирам

и да гледам назад.

Фандъкова, върни ни алкохола!

Неделя е. 27 януари 2013 г.
Излизаме с Тара от нашия двор.
От училището отсреща излизат две преведени жени, радостни, че са гласували.
Провежда се някакъв референдум. Първият посттоталитарен, демократичен референдум. Поне така казаха по телевизията.
Питам Тара къв е тоя референдум. Тя мълчи.
Улиците са празнично празни, сякаш е 1-ви януари.
Взимам си кафе, отиваме в парка. Правим няколко кръгчета в студа. Тара тича с снега.
Тръгваме си. Отбивам се в магазина да си купя една бутилка уиски. Но... не мога. На рафтовете с алкохол са разлепени някакви бележки – Столична община ... бла-бла-бла... забранява продажбата на алкохол от 6 до 20 ч. Заради референдума.
Не стига, че ни прецакаха неделята с тоя референдум и трябва да ходим да гласуваме в студа (ще ида, ако искам), но и алкохола ни взеха. 
Фандъкова, върни ни алкохола! C какво ще се почерпим довечера за първия демократичен референдум?!

'Till Death

художник: Boris Wolf 

Каза ми една нощ –

точно когато задрямвах

във скута ти,

че искаш да остарееш

до мен.

И се изплаших,

че след 20 години

ще бъда сбръчкан,

а очите ти –

все така сини.

Каза ми веднъж,

на пейката в парка,

че ще бъдеш винаги до мен –

в добри

и в лоши дни,

че прошарената ми коса

не ме прави стар,

че изгревът,

който се отразява в очите ми,

е по-силен от залеза.

Каза ми една сутрин –

докато целувах клепачите ти,

че ме обичаш.

И го каза толкова тихо,

като шепот - 

от страх да не ни чуят

лошите хора,

че едва те разбрах

и попитах: “Какво?”

“Обичам те”,

каза ми ти.

“Обичам те”,

отвърнах и аз.

[Обичам те]

Докато остареем.

[Обичам те]

Докато се сбръчкаме.

[Обичам те]

Докато дишаме,

задушили се

в прегръдките си.

[Обичам те]

Докато смъртта

ни раздели.

Но един ден

взе любовта ми,

просна я

на кухненската маса

и я направи на салата -

гарнира я

с изблик на не-любов

и няколко капки оцет.

Тази сутрин в очите ми

няма нито изгреви,

нито залези,

дърветата в парка окапаха,

а да седя на пейките сам

е студено.

Намерих в косите ми

още няколко бели косъма.

Но по ъгълчетата на очите ми

няма никакви бръчки.

Обичах те...

Обичаше ме...

Все още не сме на 88!

И, за жалост,

няма да остарея до теб.

Таблетът знае

Таблетът знае колко е часът
и какво е времето навън.
Но не знае колко те обичам.

На балкона...

На балкона

под небето

аз видях морето -

вероломно

и бездомно,

тръпнещо от страх.

А вълните

по скалите

плискаха лицето.

На балкона

под небето

съхне твоят смях.

Ако знаех само...

Ако знаех само,
че е много болен,
ден и нощ за него
Господ щях да моля...
Ако знаех само
колко е часът,
щях ли да остана
в мрака насред път?
Ако знаех само,
че човек умира,
че парите свършват,
че трамваят спира,
че когато падне
крушата от клона,
някой вдига брадва
и отсича клона...
Ако знаех само
нещо за лъжата,
за любов и болка,
за дъжда, за вятъра –
щях ли да поема
Пътя на омразата?

Но не знаех.  А и...
никой не ми каза.

Обещах да те целуна...

Обещах да те целуна
преди да умреш.
Беше зима безлунна,
потънала в скреж.
Беше ден. Беше утро,
когато умря.
Аз не вярвах, не исках,
но помнех съня.
Беше тялото мъртво,
а в очите – живот.
Спря душата – на пътя,
във ръцете й – плод.
Черна ябълка носи -
талисман на смъртта.
А краката й – боси...
Горката душа!

Беше петък безлунен -

денят на греха.

Обещай да ме целунеш
преди да умра!

II. Pure Love

Хавлията ти хвана паяжини в банята,

чехлите в антрето са покрити с прах.

Тениската на отчаянието

съхне балкона ми вече месец.

Лявата половина на леглото е празна нощем.

Втората възглавница мирише на теб.

Не съм я сменял още.

А и не искам да я сменям.

Парфюмът ти е все така полепнал по врата ми.

А моят парфюм изветря самотен.

Не искам повече sms-и, не искам драми.

Не искам звезден прах и люлякови нощи.

Искам хавлията да бъде мокра вечер.

Искам чехлите да помнят стъпалата ти.

Искам другата възглавница да не стои далече,

а да прилепва до бузата ми.

Защото те обичам – и месеци по-късно.

Защото не съм изхвърлил дрехите и вещите ти.

Защото сърцето ми вчера щеше да се пръсне,

докато гледах снимките ти във Facebook.

Казват, че това е любовта – болката отляво.

Казват, че когато спре да те боли, си мъртъв.

Дали да си порежа пръста тогава?

Или да умра, за да те сънувам?

---

откъс от 7-серийната video book "7 Days Without You"

Аз съм наемен убиец

Аз съм убиец.

Аз съм наемен убиец на дните ми.

И като чакам задъхано да стане утре,

убивам днешния ден.

Чакам да дойде пролетта.

Да стане топло.

Да изляза по тениска.

Чакам кафенетата да сложат масите отвън.

Да дойде лятната ваканция.

Да отида на планина, море и в Лондон

(не че не ходя в Лондон и през зимата).

Чакам.

Чакам да стане утре.

Другата седмица.

Другия месец.

И не усещам вкуса на днешния ден.

Кой ще ме научи да живея тук и сега?

И да спра да извършвам убийствата,

които сам си поръчвам.