Невидимо стихотворение

*за мен е удоволствие да представя първото в света невидимо стихотворение, приятно четене!

S.O.S.

 

Не съм капитан на потъваща шхуна,
нито съм вятъра, дето надува платната.
Не съм този, дето измисля думите,
нито съм сянката – непознатата.

Не съм прабащата на слънцето,
нито съм влажна, уютна утроба.
Не съм черноземната къща на зрънцето,
нито съм кръстния знак върху гроба ти.

Не съм този, дето ще спаси душите ни,
не съм равносметката на вечността.
Нямаше кой да опише дните –
от рождеството – та чак до смъртта.

Нямам нотите на “Лунната соната”.
Затова ли вия пак срещу луната?

ЧЕРешова Задушница

Червеният им сок се стича

в земята черна - прегоряла.

На пътя - слънчево момиче

подрежда цветове по тялото си.

Червеният им вик прескача

мозайката на времето и спомени.

На клоните отсреща спи кълвача - 

безмълвен, дрипав и бездомен.

Момичето череши си откъсна,

а устните й - палаво червени.

Череши ще бере до късно - 

сама, безгрижна. И без мене.

- - -

Черешите свършиха. Спъвам се в празни бутилки.

А ти под масата смиташ костилките.

МАЛЪК ПРИНЦ, ЗАЩО НЕ СПИШ?

Само ако имах мъничка роза

сред милион звезди,

няма на нея никой да може

да й навреди.

Сред полумрака на похлупака

тя тихо ще цъфти.

На друга планета някой ме чака - 

знам, че това си ти.

Всеки ден за нея нежно ще се грижа,

ще я поливам с дъжд.

Когато раздам и последната риза,

ще стане момчето мъж.

Само ако имах мъничка роза...

Любовта не се измерва в дози!

ОбичаМе

По клоните на времето се стичаме

като свещта, изгаряща в безверие.

Ако не се научим да обичаме,

няма как любов да ни намери.

По стъпките на хората пресичаме

и улици, и нови светове.

Ако не знаем с тебе да обичаме,

сърцето още ще делим на две.

По билото на спомена препускаме,

забравили и сенки, и съмнения.

Изпихме обичта си на закуска.

Но за вечерята дали ще бъдеш с мене?

По клоните на времето се стичам...

И бавно-бавно те обичам. 

ПИСЪКА НА ЧАЙКИТЕ

Писъка на чайките не чуваш,
смесен с тишината на дъжда.
Под върбата плачеща танцува
вятърът, прегърнал се с нощта.

Писъка на чайките се стича
по небето, гушнало света.
Лунната пътека е поличбата,
че и в мрака има светлина.

Писъка на чайките не чуваш,
смесен с тишината на дъжда.
Аз мечтаех си да те целувам...
А чайките пищят от самота.

На чайките по полета гадая
докъде простира се безкраят.

благоВещение

 

Благата вест благо се стича по перваза, 
дето са плахи гугутки накацали денем.
Щом зазори, натопи я във слънчева ваза -
празникът е повече от едно благоВещение. 

Чуй пролетта в теменужните залези,
те припознават в гласа ми една мечта. 
Нарциси крехки рисуват в снега белезите
на зачатието, дето ще спаси света.

Благата вест благо се стича по перваза,
само тя ще ни спаси от тази пандемия.
Замени със любов всяко парченце омраза,
безличния цвят на смеха оцвети във зелено.

Благата вест благо се стича по перваза.
А там мързеливо препича се сянка на Аз-а.

keep walking

Става тъмно.

Ще успеем ли да се ориентираме в мрака?

И да намерим път назад.

Или напред.

Вървим...

СЪБОТА

Каква крехка събота!

Обвита в лек воал от пръски дъжд.

Сгушена в краката ми.

СЪРЦЕ

 

Не отнемай сърцето ми.

Позволи му
да пулсира както си иска.
Да знае как да се надсмива
над риска.

Позволи му да сресва
с думи косите ти.
Да те целува с погледи
ненаситни.

Да прегръща гръбнака ти
в мрака.
Да те очаква,
когато никой не те чака.

Позволи му да бъде независимо
от аортата.
Да не слуша
какво му говорят хората.

Да опознае истинския цвят
на кръвта.
Да отхвърли короната,
която спря света.

Защото…

Ако остана без сърце,
няма да има кой да те обича.

- - -

Трева расте. И дъжд вали…
Но няма пак да ме целунеш ти.