вторник, 28 февруари 2012 г.
понеделник, 27 февруари 2012 г.
Сбогом
Видях в очите ти, че си тръгваш.
Видях прахта по обувките.
Видях, че е десет без нещо.
Видях как спряхме с преструвките.
Видях по устните, че си тръгваш –
видях, че съхнеха нецелувани.
Видях как тролея изпусна.
Видях колко много ти струва.
Видях по ръцете ти, че си тръгваш –
дланта ти беше потна през зимата.
Видях, че си тръгваш без мене.
Но не видях - на ъгъла бяхме трима.
Видях прахта по обувките.
Видях, че е десет без нещо.
Видях как спряхме с преструвките.
Видях по устните, че си тръгваш –
видях, че съхнеха нецелувани.
Видях как тролея изпусна.
Видях колко много ти струва.
Видях по ръцете ти, че си тръгваш –
дланта ти беше потна през зимата.
Видях, че си тръгваш без мене.
Но не видях - на ъгъла бяхме трима.
петък, 17 февруари 2012 г.
О, мойко моя, родино мила...
В края на тази седмица се навършват 139 години от Смъртта на Апостола. Но представете си следната утопична ситуация ...
Годината е 2012-та.
Спасен с машина на времето от бесилото, Левски седи в кабинета си на Дондуков № 1 и разлиства някакви книжа на бюрото. Мисли си за тая чиста и свата република, за която се бореше. Спомня си, че ако спечели – печелят всички, ако изгуби – губи само себе си. Замисля се за саможертвата и има ли тя почва в 21 век.
Млада секретарка с ноктопластика и блузка с хубаво деколте влиза в кабинета притеснено и казва : Пуснете си телевизора.
Левски щраква с дистанционното и попада на репортаж от пресконференция на директора на НЗОК Нели Нешева, която агресивно и влюбена в самата себе си обяснява какъв голям труд е положила, как цени труда си и затова не е срамно, че си е писала бонус над 12 хил. лв. за 2011-та.
Гледа Левски и не вярва на очите си. Гледа и се чуди – аз ли я сложих тая Нели за шефка на касата?
Вдига Левски телефона, звъни на Нелито и й казва след 2 минути оставката й да бъде на бюрото му.
Бедната Нели в това време седи в кабинета си в касата и шие байрак. Мислела да го развее на поредната си пресконференция и да призове всички да си пишат бонуси.
Но Нелито нямало повече да бъде шефка на касата, защото министър- председателят Васил Левски я уволни преди 1 минута...
Ето такава утопия сънувах миналата нощ и се събудих облян в пот от мисълта, че в реалната България Нели Нешева ще продължава да ръководи НЗОК, без да смятам колко вноски на безработни по 16.80 лв. се побират във въпросния бонус от 12 хил. и нещо лева, без да се чудя как може да няма пари за операции на деца, но да има бонуси.
Но защо ли се чудя. Аз отдавна знам, че живеем в чудна държавичка.
Годината е 2012-та.
Спасен с машина на времето от бесилото, Левски седи в кабинета си на Дондуков № 1 и разлиства някакви книжа на бюрото. Мисли си за тая чиста и свата република, за която се бореше. Спомня си, че ако спечели – печелят всички, ако изгуби – губи само себе си. Замисля се за саможертвата и има ли тя почва в 21 век.
Млада секретарка с ноктопластика и блузка с хубаво деколте влиза в кабинета притеснено и казва : Пуснете си телевизора.
Левски щраква с дистанционното и попада на репортаж от пресконференция на директора на НЗОК Нели Нешева, която агресивно и влюбена в самата себе си обяснява какъв голям труд е положила, как цени труда си и затова не е срамно, че си е писала бонус над 12 хил. лв. за 2011-та.
Гледа Левски и не вярва на очите си. Гледа и се чуди – аз ли я сложих тая Нели за шефка на касата?
Вдига Левски телефона, звъни на Нелито и й казва след 2 минути оставката й да бъде на бюрото му.
Бедната Нели в това време седи в кабинета си в касата и шие байрак. Мислела да го развее на поредната си пресконференция и да призове всички да си пишат бонуси.
Но Нелито нямало повече да бъде шефка на касата, защото министър- председателят Васил Левски я уволни преди 1 минута...
Ето такава утопия сънувах миналата нощ и се събудих облян в пот от мисълта, че в реалната България Нели Нешева ще продължава да ръководи НЗОК, без да смятам колко вноски на безработни по 16.80 лв. се побират във въпросния бонус от 12 хил. и нещо лева, без да се чудя как може да няма пари за операции на деца, но да има бонуси.
Но защо ли се чудя. Аз отдавна знам, че живеем в чудна държавичка.
- - -
Само 1 час след този пост Нели Нешева подаде оставка. Не заради моя коментар де ;)
петък, 10 февруари 2012 г.
неделя, 5 февруари 2012 г.
Когато те харесвам...
Когато те харесвам,
искам да те харесвам
цялата.
Нощем,
докато заспивам във скута ти,
сутрин,
когато целуваш клепачите ми.
Ти знаеш, че те харесвам.
И те харесвам
цялата.
Седнала до мен
на затрупаната със сняг пейка,
прегърнала сърцето ми,
когато заедно слушаме мрака.
Харесвам те
цялата.
Сочните устни,
аромата на кожата,
синевата в очите ти
и вкуса на череши по устните.
Харесвах те цялата.
И никога не спрях
да те харесвам.
Дори когато онази вечер
взе любовта ми,
проста я на кухненската маса
и я направи на салата.
Гарнира и с не-любов
и няколко капки оцет.
Никога не престанах
да те харесвам.
Въпреки че последната Коледа
беше самотна.
И въпреки неизпратените смс-и,
които ти написах наум.
Харесвам те.
Обичам те.
Питам се само
дали и ти ме харесваш,
ако вече не ме обичаш...
И цял живот ли ще бъде така?
----
* текстът участва в любовния конкурс на EasyJet за 14-ти февруари
понеделник, 30 януари 2012 г.
четвъртък, 26 януари 2012 г.
понеделник, 23 януари 2012 г.
петък, 20 януари 2012 г.
Сърдечно благодаря
Сърдечно благодаря на всички, който дойдоха на премиерата на романа ми OMG снощи! Радвам се, че имам толкова много приятели ;)
Благодаря и за поздравленията, които получих:
- от Нова телевизия и г-жа Силва Зурлева
- от директора на Столичната библиотека г-н Михаил Белчев
- от Испанското посолство в София и временно управляващия Н. Пр. Луис Кановас дел Кастильо Муноз
- от министъра на културата г-н Вежди Рашидов
- от министър-председателя г-н Бойко Борисов.
Приятно четене на OMG!
Иво Тодоров
четвъртък, 12 януари 2012 г.
За кучетата, Столична община и хората (от ЕС)
Това е личното мнение на гражданина Иво Тодоров.
Столична община явно не разбира, че гражданите имат не само задължения, а и права.
А пресцентърът на Столична община се скъсва от работа...
Става въпрос за поставянето на чипове на домашните кучета.
И поредната безумна истерия около тази кампания.
Преди 2 години имаше такава истерия с това да се регистрират кучетата в общината.
И понеже гражданинът Иво Тодоров искаше да бъде съвестен граждани, отиде в общината. Влезе в някаква малка стаичка, попадна на човек с протрит пуловер, който ядеше семки. Човекът даже не прегледа паспорта на кучето му, видя само че е кръстоска и го попита не е ли могъл да си вземе по-породисто куче, ами улично.... На гражданина Иво Тодоров му се прииска да го напсува, но не го направи.
Не искаше да му обяснява как е намерил кучето като съвсем малко, как е започнал да се грижи за него, как то е станало част от живота му, как не си е и представял, че може да обича така някое живо същество, което не му е гадже...
И онзи човек с пуловера даде на гражданина Тодоров малко листче - 2 на 2 см от някаква карирана хартия с номер и печат, нито номерът се четеше, нето печатът... И понеже кучето е кастрирано, е освободено е таксата 24 лв. на година.
Това беше преди 2 години.
За това време никой не поиска от гражданина Тодоров да види дали кучето му е регистрирано в Столична община.
Сега Столична община иска от гражданина Тодоров да постави на кучето си чип. Иначе ще го глобят.
Гражданинът Тодоров иска да бъде съвестен гражданин. И да изпълни наредбата на общината. Но се пита защо общината само иска от него и защо трябва да се чувства като престъпник за това, че преди време е прибрал едно улично куче и е започнал да се грижи за него, вместо то да създава проблеми на същата тази Столична община.
И защо като гражданин има само задължения и няма никакви права.
И защо служилите от Столична община и от Инспектора не си вдигнат задниците и да отидат за 1-2 дена във Виена да видят какви специални паркове имат хората, за да си разхождат кучетата им, как пространството е заделено само за кучетата, как е заградено. Как кучетата не пречат на майките и децата и как майките и децата не пречат на кучетата да тичат на воля.
Или да идат тези служители на столична община в Лондон, за да видят как кучетата на английските поданици тичат без проблеми и без намордници и в Сейнт Джеймс парк, на метри от Бъкингамския дворец, и в Хайд парк, на метри от двореца Кенсингтън.
А в София, като искат от нас, защо не вземат и да ни дадат нещо.
Друг въпрос е, че тези дни журналистът Иво Тодоров за пореден път се убеди, че Пресцентърът на Столична община не върши никаква работа.
И че там има хора, която явно по цял ден само ядат тиквени или слънчогледови семки.
И журналистът Иво Тодоров поиска да не бъде лицемер и да не се прави, че нищо не е станало и иска да каже, че има една госпожа – каква се Цвети Кръстева, и е ръководител на този пресцентър, и работи на тази работа от няколко кмета насам.... Ако зависеше от гражданина и журналиста Иво Тодоров, той отдавна щеше да я е уволнил, но в момента не е кмет на София... И си е проблем на кмета на София, че пресцентърът на Столична община не върши никаква работа – нито за да осигурява събеседник за чиповете и кучетата, нито по друга тема.
Да им е честита Новата 2012-та година!
Столична община явно не разбира, че гражданите имат не само задължения, а и права.
А пресцентърът на Столична община се скъсва от работа...
Става въпрос за поставянето на чипове на домашните кучета.
И поредната безумна истерия около тази кампания.
Преди 2 години имаше такава истерия с това да се регистрират кучетата в общината.
И понеже гражданинът Иво Тодоров искаше да бъде съвестен граждани, отиде в общината. Влезе в някаква малка стаичка, попадна на човек с протрит пуловер, който ядеше семки. Човекът даже не прегледа паспорта на кучето му, видя само че е кръстоска и го попита не е ли могъл да си вземе по-породисто куче, ами улично.... На гражданина Иво Тодоров му се прииска да го напсува, но не го направи.
Не искаше да му обяснява как е намерил кучето като съвсем малко, как е започнал да се грижи за него, как то е станало част от живота му, как не си е и представял, че може да обича така някое живо същество, което не му е гадже...
И онзи човек с пуловера даде на гражданина Тодоров малко листче - 2 на 2 см от някаква карирана хартия с номер и печат, нито номерът се четеше, нето печатът... И понеже кучето е кастрирано, е освободено е таксата 24 лв. на година.
Това беше преди 2 години.
За това време никой не поиска от гражданина Тодоров да види дали кучето му е регистрирано в Столична община.
Сега Столична община иска от гражданина Тодоров да постави на кучето си чип. Иначе ще го глобят.
Гражданинът Тодоров иска да бъде съвестен гражданин. И да изпълни наредбата на общината. Но се пита защо общината само иска от него и защо трябва да се чувства като престъпник за това, че преди време е прибрал едно улично куче и е започнал да се грижи за него, вместо то да създава проблеми на същата тази Столична община.
И защо като гражданин има само задължения и няма никакви права.
И защо служилите от Столична община и от Инспектора не си вдигнат задниците и да отидат за 1-2 дена във Виена да видят какви специални паркове имат хората, за да си разхождат кучетата им, как пространството е заделено само за кучетата, как е заградено. Как кучетата не пречат на майките и децата и как майките и децата не пречат на кучетата да тичат на воля.
Или да идат тези служители на столична община в Лондон, за да видят как кучетата на английските поданици тичат без проблеми и без намордници и в Сейнт Джеймс парк, на метри от Бъкингамския дворец, и в Хайд парк, на метри от двореца Кенсингтън.
А в София, като искат от нас, защо не вземат и да ни дадат нещо.
Друг въпрос е, че тези дни журналистът Иво Тодоров за пореден път се убеди, че Пресцентърът на Столична община не върши никаква работа.
И че там има хора, която явно по цял ден само ядат тиквени или слънчогледови семки.
И журналистът Иво Тодоров поиска да не бъде лицемер и да не се прави, че нищо не е станало и иска да каже, че има една госпожа – каква се Цвети Кръстева, и е ръководител на този пресцентър, и работи на тази работа от няколко кмета насам.... Ако зависеше от гражданина и журналиста Иво Тодоров, той отдавна щеше да я е уволнил, но в момента не е кмет на София... И си е проблем на кмета на София, че пресцентърът на Столична община не върши никаква работа – нито за да осигурява събеседник за чиповете и кучетата, нито по друга тема.
Да им е честита Новата 2012-та година!
понеделник, 9 януари 2012 г.
сряда, 4 януари 2012 г.
Някои книжарници в София, където може да се намери OMG
Новият ми роман “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” може да бъде намерен в следните книжарници в София:
- Български книжици - ул. "Аксаков" 10
- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59
- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75
и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.
Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.
OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).
Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.
- Български книжици - ул. "Аксаков" 10
- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59
- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75
и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.
Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.
OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).
Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.
събота, 31 декември 2011 г.
THX за 2011-та
И въпреки някои дентални проблеми ;)
И не само заради романа ми ОMG, който току-що излезе...
Най-вечe заради приятелите - от квартала, от работата, приятелите откакто бяхме на 20, приятелите от FB.
Благодаря ви за 2011-та!
Наздраве за 2012-та!
четвъртък, 29 декември 2011 г.
“OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече в книжарниците
Новият ми роман “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]” вече е в книжарниците от днес - само два дена при настъпването на новата 2012-та година. OMG е съкращение от фразата Oh, My God (Господи, Боже мой).
Специално благодаря на хората и компаниите, които ми помогнаха да реализирам този проект:
- Издателска къща "Синева" и Христо Герогиев
- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев
- ЧЕЗ България.
Един ден си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории?” Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша “OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]".
Това е историята на братята Томи и Питър Съншайн, които живеят весело и безгрижно в Слънчевград. Но една нощ тъмни облаци се спускат над къщите и Питър изчезва. Страховит черен човек отвлича малки деца от всички краища на света и ги държи заключени в черния си замък... По-големият брат тръгва да търси Питър, следван от тяхното любимо куче – далматинеца Джак. Двамата преодоляват какви ли не препятствия, преди да стигнат до черния замък, като срещат хищни цветя, отровни гълъби, шептояди, скинуокър, магещици и дори едни наемен убиец... А в замъка им предстои битка на живот и смърт със... самата Смърт.
Романът вече може да бъде намерен на следните места в София:
- Български книжици - ул. "Аксаков" 10
- Книжарница "Нисим"- бул. "Васил Левски" № 59
- Книжарница "Люпен-М" - ул. "Оборище" № 75
и на други места, а както и на едро - на Книжна борса "Болид" - Дружба 1, бул. "Искърско шосе" № 19, на щанда на Жени Хаджииванова.
Книгата може да бъде поръчана и на e-mail: omg@dir.bg.
Весело посрещане на 2012-та!
сряда, 28 декември 2011 г.
Утре излиза романът ми OMG. Благодаря на всички, които ме подкрепиха
Утре, 29 декември, ще вземем от печатницата моя роман OMG. Приказна история за двама братя и за тяхната битка със загадъчен черен човек, който отвлича малки деца от всички краища не света. История за силата на любовта. И за възможния обрат - непредвидим и разтърсващо... тъжен.
За трети път ми се случва това - докато довършвах текста на финалната глава и променях съдбите на двете момчета, ми стана лошо. Вероятно заради голямата емоция, която вложих в развръзката. Или заради тази огромна отговорност на автора - да решава съдбите на героите.
Точно преди две години - в навечерието на Нова година, си казах: Само Джоан Роулинг ли може да пише приказни истории? Нима няма други момчета като Хари Потър, които са готови да се изправят в битка срещу Злото? Има, отговорих си. И седнах да пиша OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта].
Утре ще мога да взема книжното тяло в ръце. И читателите също.
И това се случи благодарение на хората и компаниите, които ми помогнаха в този проект:
- Издателска къща "Синева" и Христо Георгиев
- Нова телевизия и Светлана Василева, Силва Зурлева и Николай Андреев
- ЧЕЗ България.
Благодаря и на всички мои приятели, които ме подкрепяха през цялото време!
Пътешествието OMG започва утре.
Отдайте се на историята, без да страхувате!
Иво Тодоров
неделя, 25 декември 2011 г.
Коледа ни учи да не се отказваме от мечтите си
Всяка година се убеждавам, че на Коледа стават чудеса. И че човек трябва да следва мечтите си и да не се отказва от тях, дори когато всичко е срещу теб и сбъдването им изглежда невъзможно... Усилието е голямо, понякога не можеш да спиш, боли те главата, чувстваш се сам и слаб. Но накрая то, чудото, се случва. Мечтите стават реалност. И това е едно от най-хубавите изживявания. Желая на всеки да усети това щастие - на сбъднатата мечта!
четвъртък, 22 декември 2011 г.
"Коледна песен", Чарлз Дикенс
...Нямаше нищо много весело във времето, нито в града, и все пак навън се чувстваше някаква жизнерадостна атмосфера, която и най-чистият леден въздух и най-светлото лятно слънце напразно биха се опитали да разпръснат.
Защото хората, които ринеха снега от покривите, бяха изпълнени с радост и веселие, като се провикваха едни на други от парапетите и от време на време си разменяха шеговито снежни топки — къде по-добронамерени оръжия от много словесни шеги — и се смееха сърдечно, ако топката улучеше, и не по-малко сърдечно, ако не улучеше. Дюкяните за домашни птици все още бяха наполовина отворени, а магазините за плодове сияеха в своето великолепие. Имаше големи, кръгли, шкембести кошници с кестени, на вид като жилетките на весели стари джентълмени, които са се отпуснали на вратите и се катурват на улицата с целия си старчески разкош. Имаше червендалести, кафяволики, пълнокръсти глави испански лук — лъснали в дебелината си като испански кюрета, те напразно намигаха дяволито от полиците си на девойките, които минаваха край магазина и поглеждаха въздържано окачения на вратата имел. (Според един стар английски обичай, ако девойка и момък се озоват на Бъдни вечер под клонче или венец от имел, трябва непременно да се целунат) Имаше круши и ябълки, скупчени във високи, грейнали от свежест пирамиди, имаше чепки грозде, които с присъщата на търговците щедрост бяха окачени да висят от поставени на видни места куки, та при вида им устата на хората да се наливат със сладост гратис, когато минават наблизо, имаше купища едри лешници, мъхести и кафяви, припомнящи с уханието си за отдавнашни разходки в гората и за приятно шумолене на сухи листа, в които краката ти са потънали до глезените, имаше ябълки за печене от Норфък, тантурести и смугли, които правеха жълтия цвят на портокалите и лимоните да изпъква и с насъбраната си тъй накуп сочност настойчиво умоляваха и подканваха хората да ги отнесат у дома в книжни кесии и да ги изядат след вечеря. Рибите, същинско злато и сребро, поставени в стъклен съд сред тези превъзходни плодове, макар и от нечувствителна и студенокръвна раса, сякаш знаеха, че нещо става, и всички до една се движеха задъхани, като обикаляха и обикаляха своя малък свят с ленива и безстрастна възбуда.
Защото хората, които ринеха снега от покривите, бяха изпълнени с радост и веселие, като се провикваха едни на други от парапетите и от време на време си разменяха шеговито снежни топки — къде по-добронамерени оръжия от много словесни шеги — и се смееха сърдечно, ако топката улучеше, и не по-малко сърдечно, ако не улучеше. Дюкяните за домашни птици все още бяха наполовина отворени, а магазините за плодове сияеха в своето великолепие. Имаше големи, кръгли, шкембести кошници с кестени, на вид като жилетките на весели стари джентълмени, които са се отпуснали на вратите и се катурват на улицата с целия си старчески разкош. Имаше червендалести, кафяволики, пълнокръсти глави испански лук — лъснали в дебелината си като испански кюрета, те напразно намигаха дяволито от полиците си на девойките, които минаваха край магазина и поглеждаха въздържано окачения на вратата имел. (Според един стар английски обичай, ако девойка и момък се озоват на Бъдни вечер под клонче или венец от имел, трябва непременно да се целунат) Имаше круши и ябълки, скупчени във високи, грейнали от свежест пирамиди, имаше чепки грозде, които с присъщата на търговците щедрост бяха окачени да висят от поставени на видни места куки, та при вида им устата на хората да се наливат със сладост гратис, когато минават наблизо, имаше купища едри лешници, мъхести и кафяви, припомнящи с уханието си за отдавнашни разходки в гората и за приятно шумолене на сухи листа, в които краката ти са потънали до глезените, имаше ябълки за печене от Норфък, тантурести и смугли, които правеха жълтия цвят на портокалите и лимоните да изпъква и с насъбраната си тъй накуп сочност настойчиво умоляваха и подканваха хората да ги отнесат у дома в книжни кесии и да ги изядат след вечеря. Рибите, същинско злато и сребро, поставени в стъклен съд сред тези превъзходни плодове, макар и от нечувствителна и студенокръвна раса, сякаш знаеха, че нещо става, и всички до една се движеха задъхани, като обикаляха и обикаляха своя малък свят с ленива и безстрастна възбуда.
Бакалниците! О, бакалниците! Почти затворени, със спуснати може би два кепенка или един, но през тези пролуки какво ли не се виждаше! Не само че блюдата на везните издаваха весел звук, като докосваха тезгяха, или че канапът така бързо се размотаваше от ролката, или че железните кутии за чай тракаха, когато ги вдигаха и сваляха, също както при жонгльорски фокуси, или че дори смесените ухания на чай и кафе бяха тъй приятни за носа, или даже, че стафидите бяха в такова изобилие и тъй превъзходни, бадемите така удивително бели, пръчките канела тъй дълги и прави, другите подправки тъй прелестни, захаросаните плодове така жебирани и поръсени със стопена захар, та караха и най-безстрастните зяпачи да премаляват, а след това да ги заболява жлъчката. И не беше само това, че смокините бяха влажни и месе
сти, или че френските сливи руменееха със своята скромна тръпчивост в така богато украсените си кутии, или всичко беше хубаво за ядене и в коледното си облекло. Но и всички купувачи така бързаха, бяха тъй нетърпеливи при изпълнените с надежди обещания на коледния ден, че се бутаха един друг на вратата, блъскаха грубо кошниците си, оставяха покупките си на тезгяха и се върщаха тичешком да си ги вземат, извършваха стотици подобни грешки във възможно най-добро настроение. А бакалинът и помощниците му бяха тъй щедри и бодри, сякаш лъскавите изкуствени сърца, с които закопчаваха отзад престилките си, можеха да бъдат истинските им, та всички да ги виждат и коледните чавки да ги кълват, ако им хрумне...
сти, или че френските сливи руменееха със своята скромна тръпчивост в така богато украсените си кутии, или всичко беше хубаво за ядене и в коледното си облекло. Но и всички купувачи така бързаха, бяха тъй нетърпеливи при изпълнените с надежди обещания на коледния ден, че се бутаха един друг на вратата, блъскаха грубо кошниците си, оставяха покупките си на тезгяха и се върщаха тичешком да си ги вземат, извършваха стотици подобни грешки във възможно най-добро настроение. А бакалинът и помощниците му бяха тъй щедри и бодри, сякаш лъскавите изкуствени сърца, с които закопчаваха отзад престилките си, можеха да бъдат истинските им, та всички да ги виждат и коледните чавки да ги кълват, ако им хрумне...
вторник, 20 декември 2011 г.
OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта]
7 глава
Странни случки в Слънчевград
... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.
* * *
И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...
Странни случки в Слънчевград
... Ако беше погледнал преди това през прозореца, г-н Ото Съншайн щеше да види цяло ято врани, накацали на тротоара – точно пред входа на сладкарница “Захарното петле”. Децата, които отиваха на училище в поредния мрачен ден, след като онези ужасни черни облаци надвиснаха над града, заобикаляха сладкарницата, стреснати от враните, които не просто бяха оцветили тротоара в черно с черните си тела, но се държаха агресивно и тракаха с човките заплашително. Затова малчуганите, свикнали да смучат захарни петлета всяка сутрин, от страх минаваха на отсрещния тротоар, готови да се лишат от сладостите, но да опазят раничките си от войнствените врани.
Вътре Ото Съншайн не чуваше птичата врява, защото разбъркваше с миксера десет яйца и купа с брашно.
Отвън враните тракаха заплашително с човките и към възрастните жители на Слънчевград, които минаваха пред сладкарницата и се опитваха да прогонят птиците, размахвайки ръце или пазарски чанти. Враните не помръдваха. Стояха като стражи на входа. Начело на птичата армия беше застанал Кралят (или Кралицата, не беше ясно) – по-едра от другите врана, която държеше в човката си парченце ябълка.
* * *
И днес, като разбра от Вилма и Арнолд, че враните са окупирали сладкарницата и никой не може да припари до кошницата със сладости, Виле не се притесни особено. От бебе той се страхуваше от враните, защото беше имал малък инцидент с една пакостлива врана, която се беше опитала да му задигне плюшеното мече, а той, едва на 7 месеца, така се беше сбил с нея, че накрая враната си беше тръгнала победена и проскубана. Виле знаеше, че и свраките, и враните са крадливи птици. И за нищо на света не би оставил отново на перваза на отворения прозорец плюшеното си мече. Но от друга страна, ако нямаше да минава край сладкарницата, нямаше защо да се бои от враните. Още повече, че от вчера имаше в джоба си две резервни захарни петлета, които може малко да се бяха поразтопили, но със сигурност бяха все така вкусни и хрупкави.
Момчето извади едно петле, усмихна се доволно, че напук на другите деца, дето все му се присмиваха, сега щеше да услади деня си, а те щяха да останат с пръст в устата, като много знаеха, разви целофанената обвивка и лакомо налапа захарната фигурка.
Изплю я веднага. Изражението на лицето му не можеше да се сбърка с нищо друго - петлето беше толкова отвратително, че чак му се прииска да повърне. Захарната фигурка беше кисела и люта едновременно, но не кисела като лимон, а като вкиснат буркан с белени домати, и не люта като бонбонче лукче, а като люта, много люта чушка...
Виле се изплю с отвращение в тревата на училищния двор и извади второто петле. Към него подходи с предубеждение. Очакваше и то да бъде толкова гадно на вкус и вече съжаляваше, че не ги е изял вчера, а ги е оставил да се развалят, макар че не можеше да проумее от какво може да са се вкиснали и подлютили само за едно денонощие!...
Не успя да опита вкуса на второто петле.
Още щом разви целофана, захарната птица подскочи в ръцете му, падна на тротоара и вместо да се пръсне на малки захарни парченца, се превърна в черна врана, която изтрака с човката заплашително и веднага отлетя.
Враната отлетя в същата посока, в която се намираше сладкарницата на г-н Съншайн.
Виле вдигна стреснато глава към небето и видя десетки други врани да прииждат от всички краища на Слънчевград и да летят в една и съща посока - към сладкарница “Захарното петле”...
--
Официалната премиера на романа OMG [Момчето, което искаше за убие Смъртта] ще бъде през януари 2012 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)