художник: Boris Wolf
В хола на чичо Ангел беше прохладно, окаченият на тавана вентилатор, донесен от Мароко, си вършеше работата. На масата имаше няколко бутилки – ликьор, уиски и още нещо. Бонбониерата преливаше от сладости, увити в шарени хартийки, миришеше едновременно на кафе и на парфюма на жената на Ангел, като миризмата на кафето се опитваше да надделее над уханието на „Бич може“, с който повечето майки се снабдяваха от полякините на плажовете по морето, но Ангелина (жената на Ангел) беше максималистка по отношение на парфюмите. И защо не – Ангел ѝ ги носеше директно от Запад.
Хари седеше кротко и гледаше в картината на стената само за да не гледа в бонбониерата. Късите му панталонки изглеждаха малко нелепо на фона на позлатената статуетка на Буда, плетения стол, заметнат с индийски плат, и механичната чучулига с ключе под дясното крило, купена от Иркутск. Без съмнение, би лапнал няколко бонбона, даже още няколко би мушнал в джобовете си за после, но не смееше да посегне към масата.
Мъжете си говореха нещо в коридора и по едно време се чу сочна псувня, но веднага последва едно „шшшт“, което не търпеше такива приказки. Леля Ангелина беше много възпитана жена – беше завършила оперно пеене в Милано и свиреше на пиано, пианола и клавесин. Ако холът беше достатъчно голям, Ангел сигурно щеше да ѝ купи и орган.
Та леля Ангелина изшътка на мъжете да не говорят нецензурни неща и повече не се чуха псувни. Хари беше чувал и друг път такива приказки - и вкъщи, и в градинката, и в училищния двор, където учеше приятелят му Любчо, когато учителят по физическо си говореше с учителката по рисуване... В хола настана тишина, жените разглеждаха китайски картички, на които разни жени ти намигат, като ги наклониш леко, а мъжете влязоха, овладели словесния нагон, и си сипаха по едно. Тогава добрата леля Ангелина отвори бонбониерата и с едно усмихнато „Заповядайте!“ им поднесе шарените хартийки, по които Хари беше похабил вече доста слюнка. Вкусни бяха тези бонбони, купени във Виена.
Жените минаха на ликьор и Ангелина веднага извади някакви дребни сладки, приличащи на охлювчета. Хари пиеше лимонада и отпиваше на малки глътки, защото ако лимонадата свършеше, какво щеше да прави?! Не му се зяпаше пак в картината на някаква полугола жена, за която момчето още не знаеше, че е Венера.
Пиеше лимонадата бавно-бавно и си мислеше за разни момчешки неща – включително за това колко мравки могат да се поберат в една кибритена кутия.
Възрастните бяха ангажирани с техния си лаф и затова Хари се престраши и посегна отново към бонбониерата изкусителка. Ако беше лапнал бонбон, щеше да му заседне в гърлото, защото това „Не!“ прозвуча толкова стряскащо осъдително. Чичо Ангел размахваше пръст, за да усили ефекта на „Не“-то. Шофьорът имаше дълбок и стържещ глас и звучеше, меко казано, страшно. Освен че го спря да опита още една вкуснотия с ягодов пълнеж, мустакатият Ангел с едри, космати ръце му каза, че ако не слуша, ако не е добро дете, ще се вкамени като статуята на Буда. Хари така си глътна езика, че нямаше сили да попита тоя Буда непослушно дете ли е бил и какво точно е направил, та са го вкаменили.
Докато пътуваха към къщи, Хари седеше така тихо на задната седалка, че в полумрака можеше да мине за вкаменено малко момче с къси панталонки.
Няколко дни по-късно Хари и майка му минаха край Центъра по заразни и паразитни болести. Връщаха се от магазина за обувки, откъдето тя му купи нови сандали. Хари беше радостен и беше поискал да обуе сандалите веднага. Сега пристъпваше гордо с новите си кожени придобивки, които с наслада нахлузи на бос крак – вървеше щастлив, от време на време подтичваше доволен и се надяваше, че повече хора ще забележат новите му сандали. Щастието обаче никога не трае дълго.
Докато минаваха край Центъра по заразни и паразитни болести, майка му се зазяпа по полата на жената отпред – колко добре ѝ стоеше и с каква модна кройка беше! Хари обаче спря да подскача и забрави за радостта си – в градинката пред центъра някой беше вкаменил майка с трите ѝ деца. Бяха вкаменени в крачка, децата се бяха хванали за майката може би с последна надежда. Хари се изплаши много, но все пак си даде сметка, че вкаменяването сигурно е станало отдавна – майката и децата бяха боси, явно са били бедни и не са имали пари за нови сандали.
Стресът от четворното вкаменяване, което видя, го държа до събота, когато дядо му го заведе на цирк и там Хари бързо забрави за вкамененото семейство.
Следващия уикенд времето беше топло, но не чак толкова задушно, подухваше приятен вятър и хората най-после си отдъхнаха от зверската жега, която държеше в пещите си града вече месец.
Майка му и баща му заведоха Хари на разходка в парка. Там, под някои стари дървета, беше страхотна сянка, имаше пейки, където можеха да поседнат с фунийки сметанов сладолед в ръце и да се наслаждават на сладката му прохлада. Беше приятен следобед. Баща му му позволи да отиде да погледа на стрелбищния фургон, а после собственоръчно му отстреля едно плюшено мече. Купи му и нови стъклени топчета, с които още вечерта щеше да се изфука на момчетата в квартала.
Когато си тръгваха, Хари не подозираше откъде ще минат. Иначе нямаше да иска изобщо да минават оттам.
Паметникът насред парка го шокира с масовото вкаменяване на множество мъже, жени и деца. Разбира се, тогава Хари не знаеше какъв е тоя паметник и какво правят тези хора там. Застиналите в различни пози тела изглеждаха зловещо и момчето запристъпва плахо – сякаш минаваха през земите на змея, който вкаменяваше, сякаш десетки юнаци се бяха опитали да спасят принцесата от плен, но змеят беше вкаменил всичките... Смелите мъже носеха пушки, които явно са им били безполезни, жените и децата изглеждаха отчайващо безпомощни, въпреки че лицата им изразяваха някаква вкаменена радост. Нямаше и следа от змея, с изключение на вкаменените хора! Хари стисна още по-силно ръката на майка си и инстинктивно отклони поглед от паметника към все още новите си сандали. Понякога предпочиташе да гледа в земята, за да не вижда някои ужасни неща наоколо.
Следващите няколко месеца донесоха на Хари нови страхове, след като видя в Борисовата градина четири вкаменени жаби в езерото с лилиите, няколко вкаменени мъже, на които от камъните стърчаха само главите им, съвсем малко момче, вкаменено на една чешма, а по време на екскурзията в Копривщица го потресе гледката на вкаменена майка пред една къща. Жената седеше, подпряла глава с лявата си ръка и вероятно беше застинала в очакване на своя син. Вкаменяването беше толкова детайлно, че си личаха гънките на забрадката и бръчките около очите ѝ.
Опасенията, че наистина може да го вкаменят, се засилиха още повече у Хари. Наоколо беше пълно с толкова много вкаменени хора, че сякаш живееха в каменен глад. Хари се страхуваше най-много от мисълта да има каменно сърце и не знаеше, ако го вкаменят, дали ще може пак да си мисли за разни неща, дали ще може да гледа поне момчетата от квартала как ритат топка или играят с пъстроцветните стъклени топчета.
Беше краят на лятото. Хари обожаваше дългите топли и светли вечери, когато до късно можеше да стои навън, да си играе с приятелите, да си говорят, да си разказват страшни истории за Зелената жена, която чука на входната врата, за това как трябва веднага да се скриеш под леглото, за Зелената жена, която се качва по стълбите, Зелената жена, която върви по коридора, Зелената жена, която чука на вратата на стаята ти, Зелената жена, която отваря вратата, влиза и те сграбчва... Хари обичаше тези страшни истории, присвиваше се на пейката пред блока, леко потъркваше с ръце голите си колене, кожата по врата му настръхваше, а очите му преглеждаха отсрещните храсти дали случайно там не се крие някоя Зелена жена.
٭ ٭ ٭
15 години по-късно Хари беше войник на гранична застава. Беше станал висок и строен младеж, лятно време все още обичаше да ходи с къси панталони, разбира се, друг размер. До уволнението от казармата оставаха три месеца и Хари беше решил следващата година да кандидатства в Художествената академия и да учи скулптура.
В 2:47 през нощта на 18 август заставата беше вдигната по тревога. Група нарушители бяха минали границата, бяха въоръжени и много опасни, сочеше оперативната информация. Хари захвърли късите панталони, облече пълната си униформа и заедно с приятеля си Момчил и граничарското куче Балкан веднага потънаха в мрака – в посока към вероятния пробив на нарушителите. В храсталака беше пълна тъмница, клоните всячески се опитваха да ги спрат, сякаш бяха на страната на врага. Балкан излая, отскубна каишката от ръцете на Хари и се втурна в още по-дълбокия мрак. В 2:58 прозвучаха изстрели.
Хари, Момчил и Балкан загинаха на място. Нарушителите бяха хванати само на километър, в западна посока.
٭ ٭٭
През лятото на 1988 в граничната застава беше открит паметник на загиналите от диверсантски огън. Момчил и кучето Балкан изглеждаха малко нелепо. Но Хари беше като жив. Момчето, което някога се страхуваше да не го вкаменят, сега вече знаеше какво е да имаш каменно лице, каменни очи и да не си сигурен сърцето ти каменно ли е, или това е само сън.
