Не мога да гледам
как умираш -
на ъгъла на зимата,
на покрива на света,
в края на улица без изход,
зад контейнера за боклук,
препълен със сдъвкани надежди -
преди да дойде първа пролет,
преди да целуна клепачите,
сънуващи моя смях,
преди да минат момчетата от “Чистота”
и да откарат към сметището
стария куфар на Мери Попинз,
преди зората да прогони сенките
на дребни гризачи и подлеци -
защото само ти подаряваш ми утро,
дори и когато го няма,
защото ветропоказателят на спомените
не помни как плакахме прегърнати
за придошлата река на забравата
и за мекиците, които обичаш без пудра захар -
понеже няма вечно “утре”,
понеже ако те прегърна – ще избягаш,
понеже всяка дума на разкаяние
обезсмисля празника на прошката –
затова сега не говоря,
затова не плача и не ридая,
затова пренареждам обедното меню,
с което ще гостя опевачките
опечалени.
Не мога да гледам
как умираш.
Но защо нищо не направих,
за да те спася?...
- - -
Страхливец!
Накъде си тръгнал с тази кошница
сливи
червиви?
червиви?
