СЪРЦЕТО МИ

Сърцето ми застана на ъгъла на "Солунска и "Графа"
и не поиска да продължи напред...
Сърцето ми зад кофа се издрайфа,
защото спомни си, че дадох го на теб.

Беше вечерта на Новата година,
беше среща на дванадесет вселени.
Сърцето ми едва не ме подмина -
раздрипано, безсмъртно и зелено.

Сърцето седна на самотна пейка
и си направи селфи под звездите.
Сърцето ми не е прелюбодеец
и още светят кървави следите му.

Сърцето ми се спря - да ме изчака,
но аз не му говоря трети ден.
Сърцето ми изгуби се във мрак
на новогодишното море.

Къде си, ти, сърце, къде си?
Във малка черна чантичка на млада поетеса...

Сричково стихотворение

на                                                    

да
ла

там                                                 
сам
знам

дама                                                        
няма
двама

пътека                                           
нелека
аптека

желание                                        
страдание
мълчание

реставрация                                
презентация
мастурбация

очарование                                  
себеотрицание                                     
животоописание          

                

Когато след смъртта дойде нов живот

Тази Коледа ще бъде първата без Тарка. Толкова много я обичаме...
Тази Коледа ще бъде първата с Белла. Тя влезе в живота ни, докато бяхме смазани от огромната мъка при смъртта на Тара. Появи се внезапно само три седмици по-късно. Всичките ми приятели искаха да ми подаряват друго куче, но аз не исках. Не исках да преживея нова болка. Но животът е невероятно стечение от обстоятелства. Руми ми изпрати обява във фейсбук за две малки кученца, които си търсят дом. Това отдясно веднага го харесах. Нейната история беше трогателна - намерени изхвърлени на планински път в Родопите. Кални, мръсни, недохранени.
Беше 14 февруари. Не бях сигурен,че ще я взема, но реших да я видя. Бяха двете със сестра й. Беше толкова малка и изплашена. Сгуши се в якето ми. И въпреки голямата мъка по Тара все пак реших да я взема.
Малката мишка стоеше стресната насред хола. Толкова дребна, че не можеше сама да се качи на дивана, та й сложих едно стъпало.
Д-р Иванов каза, че е на около два месеца. И превъртяхме календара два месеца назад - записахме в паспорта й, че е родена на 14 декември.
После бързо се окопити вкъщи. Но от студа, на който е стояла преди това и недохранването, й падна имунитетът. Започна да губи козината си. Излекувахме я. Когато я взех, беше 3 кг, днес е 20. Голяма и смела.
И днес става на 1 година. И е обичана.
Животът е смайваща поредица от събития, които ни разтърсват. И после спасяват. И е вълнуващо в дома ти да влезе нов живот.

ЦЕЛУВКАТА

"Целувката", 

Густав Климт

Когато утрото плачеше на рамото ми,
просто те целунах.

Когато останах без вик и без памет,
просто те целунах.

Когато лебедовото езеро се превърна в гьол,
просто те целунах.

Когато ме остави посред зимата - и сам, и гол,
просто те целунах.

- - -

Изпей ми тази соната лунна
и не мисли за нищо.

Когато ме целуна,
видях бъдеще.

КОЙ Е ТОЙ?

photo 
by Ivan Shishiev 

Кой те целува нощем 

на твоята прашна тераса?
Как ли посрещаш гости,
като е празна масата?

Кой те събужда в зори
в твоето тихо легло?
Кой луната ти подари –
невидима зад потното стъкло?

Кой ли облича моята риза,
щом зимата легне за вечен сън?
Кой ти подрежда капризите,
когато виелици стенат вън?

Кой ли те обича още -
като гледаш с тоя поглед зимен?
Кой е този гостенин среднощен,
дето носи мойто име?

Моят личен 10.11.1989

• 
  

Моят личен 10 ноември 1989-та беше във влака от София за Видин. Пътувахме с приятели за кръщенето на първородния син на наш състудент. Във влака се носеше слух, че нещо става. На гарата във Видин ни посрещнаха с новината за свалянето на Живков. Цяла вечер гледахме сръбска телевизия. Оттогава минаха цели 30 години. Извървяхме дълъг път. Много наши мечти се сбъднаха, чудесно е, когато мечтите се сбъдват. Преживяхме и много разочарования - и лични, и обществени. Издигахме се и се приземявахме. Летяхме за Лондон, Берлин и Хелзинки. И се връщахме. Участвахме в надпревари, за които знаехме, че са предрешени. Печелихме слава и тъга. И пак продължаваме да вървим напред.
Днес е 10 ноември 2019-та.

РЕКАТА

Реката на спомените 

ни разделя призори -
нищо не е променено,
но не е и като преди.

Реката на тайните

ни разделя всяка нощ.
Коя си ти - не зная,
но кой съм аз е въпросът.

Реката на времето
ни разделя ден след ден.
На единия бряг съм аз,
на другия ти - далеч от мен.

Реките са просто символ
на една прозаична раздяла.
Приятно ми е, аз съм Иво.
А ти... ти си Началото.

SAY MY NAME

Кажи ми как се казвам,
ако знаеш името ми.

Не ме наричай
с думи ветровити.

Не именувай онова,
което не познаваш.

Не ме посочвай в жестове излишни,
не ме търси сред нищото.

Не споменавай друго, грешно име,
което може някой ден да имам...

Кажи ми как се казвам,
ако знаеш името ми.

Прочетох го в неделя -
татуирано на гърдата ти.

В понеделник разбрах,
че и той носи моето име.

Държавна сигурност е тук - 30 г. по-късно

"Комунизмът си отива,

спете спокойно, деца", пееше навремето Васко Кръпката. Но отишъл ли си е комунизмът? На 10 ноември се навършват 30 години от падането от власт на управлението на БКП. Но явно - както е казано в Библията, трябва и последният роден в робство - т.е. по  времето на комунизма  - да се отиде, за да изчезнат белезите му. А дали и тогава комунизмът ще си отиде?

Това лято в някогашната сграда на Българо-съветската дружба в София се появи... магазин от германската верига LIDL. Изтърбушиха сградата на комунизма, за да я напълнят със стоки на капиталистическа фирма. Дали това е знак, че комунизмът си отива?

В същото време агентите на Държавна сигурност не само са навсякъде около нас, но и са на ръководни позиции 30 години след падането на комунизма. Временно изпълняващият длъжността президент на БФС е агент. Патриархът е агент. Агенти има в управата на СБЖ и на БНР. Агент звучи загадъчно, почти като Агент 007. Но как се е променил животът ни 30 години по-късно? И как българските колеги на Джеймс Бонд са ни спасявали през тези десетилетия? Преди време проверяваха хората на някои ръководни постове дали има принадлежност към ДС, после това отпадна. За да не било дискриминативно. А за тези, които не са били агенти, не е ли дискриминативно, че агентите пълзят към властови позиции и 30 г. по-късно? В Германия залепиха хиляди чували с нарязани през машини досиета, сглобиха парченце по парченце, за да се прочете миналото, да се знае, да се помни. Животът на другите промени хиляди други животи. А ние ръкопляскаме на агенти. И така - докато последният роден в робство - т.е. по времето на комунизма - си отиде. Дали?

От другата страна

Беше пролетта на 1988-ма. Отивах към Софийския университет, бях студент. Вървях по ул. "Будапеща" - преди стълбите, които водят до градината на някогашния царски дворец. Беше слънчев ден. Малко преди да стигна до стълбите, като че ли усетих някакво присъствие от лявата ми страна. Извърнах глава. И видях себе си. Крачех до себе си. Не знам кое беше материалното и кое нематериалното изражение на моето аз, но за 1-2 секунди крачех до себе си. Имаше две мои фигури - напълно идентични. И те се видяха една друга. Беше наистина само за 1-2 секунди.

Преди да стигна стълбите, ми стана леко замаяно, спрях, опитвайки се да дам рационална обвивка на това, което преживях, но не знаех как. После продължих по пътя си.

Днес си спомних това невероятно явление. То повече не се повтори. Явно е от нещата, които се случват само веднъж. И се питам днес защо другото ми аз вървеше от лявата ми страна? Дали защото това е страната на сърцето? Може да е било малко плашещо, може да съм си помислил дали съм на ръба на разума или вече съм го прекрачил. Може да не съм сигурен в кой свят кое тяло крачи днес... Но през пролетта на 1988-та аз вървях до себе си. Може би за 1-2 секунди бях преминал от Другата страна...

Истината за Андрей и Джок?

Тази вечер в  youtubeот юзър YouTube Channel се появи видео с кадри от охранителни камери, заснети на 28 декември 2007 г. Потребителят в цели 23 мин и 42 сек се опитва да ни представи истината за случилото се онази предновогодишна нощ, когато беше наръган с нож Андрей Монов, а австралиецът Джок Полфрийман лежа 12 г. за това деяние, докато наскоро излезе предсрочно от затвора. Действието се развива в малкото каре между подлеза на Булбанк, днес метростанция Сердика, и светофата на Стамболийски, срещу Хепи. Само на метри от Министерството на здравеопзаването – като че ли по ирония на съдбата. Само на метри от престижния хотел Шератон. Кадрите са отпреди 12 г, не са много ясни, потребителят със стрелки и много текст се опитва да ни разкаже неговата истина – че Джок е бил нападнат от голямата компания на Андрей, че българинът бил с близо 3 промила алкохол в кръвта, а Джок – без. Как компанията на Андрей биела и ритала падналия на земата австралиец, как той бяга после в посока пак на подлеза на Булбанк. Не мога да разбера много ясно от тези кадри какво точно е станало и кой кой е. Но за мен беше шокиращо, гледайки записите, че в това малко каре, с много иснтитуции наоколо, нито охраната на Булбанк, нито охраната на министерството не е реагирала, накрая сигнал е подаден от човек на видеонаблюдението на хотела. И още по-фрапиращо е, че по време на случващото се – с тази все пак голяма група млади хора, на свтофара – и в двете посоки има спрели по няколко автомобила. Никой от хората в тях не реагира. Никой не се притичва на помощ. Никой не подава сигнал. Не знам кой е виновен и кой невинен, но тази история много ми напомня на романа на Маркес “Хроника на една предизвестена смърт” – цялото село знаело, че Сантяго ще бъде убит, но никой не му казал, никой не се намесил, никой не се опитал с спре братята с ножовете, тръгнали да отмъщават за честта на сестра си... Това е историята в романа, който беше и филмиран. А София, през 2007г., само 3 три дни преди Нова година, насред града, въпреки късния час, никой нищо не вижда, никой нищо не прави, за да предотврати една – или потенциално възможни повече смърти. Странно е също така, че записът се появяв 12 г. по-късно. Защо сега? Къде е бил досега? Не бил приложен по делото срещу Полфрийман, пише потребителят, автор на поста. На 7 октомври се очаква ВКС да се произнесе по искането на Главния прокурор срещу освобождаването на астралиеца. Дали не го пускат заради това сега?

И пак си мисля, че не мога да преценя кой е виновен и кой невинен. Но би трябвало да сме повече хора.  

Октомври

Октомври.
Консерви.
Нерви.

Неверни шмекери.
Червени кхмери.

От зализани катакомби
излиза Октомври.

Keep calm & carry on

Когато падам,

не искам да ме хващат ръцете ти нечисти.

Когато съм на прага на Ада,

не мога да слушам полуистини.

Когато ставам 

след стогодишен зимен сън,

не ми предричай славата,

на катедралния камбанен звън.

Когато страдам,

окачен като ловен трофей в твоята спалня,

не искам друга награда,

а просто да ме пратиш на майната си. 

Когато умирам

пред вратата ти, боядисана в цвят зелен, 

престани да свириш на тая безструнна лира,

и си спомни, че си обичала мен.

Тишина

В събота рано сутринта
на ул. "Жан-Жак Русо" N 11
чух абсолютната тишина.

Пиринска песен

Седнахме във Пирин планина
да вечеряме на хладина.
И внепазно всичко замълча,
щом запя вековната гора.

Ето я, започва песента:
за девойка хубава една,
за юнак, борец за свобода.
Песен за живота и смъртта.

Че ключа към родната земя
вардела триглавата ламя.
Но юнак, със сабя във ръка
победил зловещата ламя. 

И юнакът с румено лице
носел свободата във ръце.
И ранен, със кърваво сърце,
бил готов за нея да умре...

А добрата хубава мома
миела го с утринна роса
и лекувала го с песента
и със нежна пиринска трева.

Седнахме във Пирин планина
да вечеряме на хладина.
Но научихме от песента,
Пирине, че ти си... любовта.

път

пУсти
плоЩади
пресиЧам.

ЛЮБОВ МОЯ В ЦВЯТ ЗЕЛЕН

Любов моя, в цвят зелен,

мислиш ли си днес за мен?

Кой ще целува очите зелени –

пролетни, необременени?

Къде остана зелената рокля,

която всяка нощ вълните мокреха?

Помниш ли зелените стълби на Маракеш –

там останахме без кредитните карти и без кеш.

Сънуваш ли на Триполи Зеления площад?

Ти си, мила моя, моя рай и моя ад.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си тъмната гора. А аз ранен елен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си равнина, аз - хълмът заскрежен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си цъфналата ябълка, аз - лист употребен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си сянката, аз - двор усамотен.

Любов моя, в цвят зелен,

Ти нощта си, аз съм ден.

В ден зелен -

в калта съм повален.

Любов моя, в цвят зелен - като магия.

Аз съм внукът на Св. Илия.

Август 2.0

Бездиханните летни поля

не предричат вихрушка.
Уморени от думи уста
пият сетна въздишка.

Аз, притиснат от новия ден,
пренареждам нещата.
Бях отчаян и бях уморен.
И проспах самотата...

Август седна да пием кафе,
но кафето изстина.
Беше в джинси от кадифе.
Беше рано да паля камината.

Август иска да спре есента
и да бъде безкраен. 
Всяка битка си има цена.
Август знае каква е.  

Август мина парадния вход
и в антрето се срина.
Бях на себе си аз антипод.
Бях боя от картината.

Той не може да бъде художник,
въпреки цветовете си.

Август е просто един безбожник.
Или е Господ. Или... и двете.

Август помни смеха на утрото
и луната властолюбива.
Помни и мойта брадясала мутра.
Август никога не си отива…

ЛЯТНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Изпей ми всеки удар на сърцето,
извикай всеки дъх, когато плача.
Надскачай изгревите и небето,
щом в житните поля вървят косачитe.

Изпей ми всеки изгрев над морето,
издишай всяка дума, всеки стон.
Не мога да съм рицар на сърцето ти, 

с усмивка - съхнеща на прашния балкон.

Когато свърши лятото – красиво-цветно,
ще надживеем сенки и съмнения.
Изпей ми всеки удар на сърцето,
щом утре няма ти да си до мене.

Изпей ми в ден 

студен.

Изпей ми песента 

за нас. 

Изпей ми всеки дъх, 

изпей ми всеки вик,

изпей ми всеки миг, 

любов. 

Ако

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя.

За да няма съмнения и сенки в очите ти.

За да можеш всеки ден да надскачаш мечтите.

Да не плачеш, когато си тръгва луната.

Да не си броиш стотинките от заплатата.

За да целувам пак медоносните устни.

За да подържим в ръце щастието, преди да го пуснем.

Да не чуваме какво говорят за нас хората.

Да не чувстваме по пътя нагоре умора.

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя...

Няма кой да ме спре да бъда герой.
Знаеш го – аз съм твой.

В КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩАТ МЕЧТИТЕ

Когато я няма във хола луната,

когато не вярвам в разплатата, 

когато от болката нощем не спите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато смехът ми не те излекува,

когато не знам колко струвам,

когато след Коледа вехнат елхите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато умират ранени мечтите,

когато умират след тях и бащите ни,

когато Онази размята косата -

в какво се превръща мечтата?  

Мечтата е утро, което го няма.
Но утрото днес е за двама ни.

Великите личности - извън живота и смъртта

Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са безсмъртни. Герои, пред  чиито дела нашето ежедневие изглежда нищожно.  Личности, пред  чиито паметници можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа, когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно – подобно на светите братя Кирил и Методи.

Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19 февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън живота и смъртта. Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев. Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби – губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.

- - -

текстът е писан за предаването "Плюс - Минус" по NOVA

REVENGE

Предателите спят пред портите на Троя,
доносници и мишки трупат зимнина в душите си.
Раната не заздравява лесно, щом е гнойна.
Когато мечовете легнат във пръстта, ще си простите.

Предателите спят зад портите на Троя,
страхливците обличат ризници от мъст.
Решението да узурпирам утрото е само мое,
не можеш слепите стрелци да сочиш с пръст.

Предателите спят до портите на Троя,
един от тях вратите ще отвори.
Ще бъде ден и ще умрат героите,
когато конят дървен проговори.

Ще бъде той с очите на дете.
Но повече над Троя няма да мълчи небе

СЪН

Не ме целунa пaк зa лекa нощ,
не ме зaви c прегръдките прозрaчни.
Невиннa беше ти, a aз бях лош.
Зaщо ми е зa утрото дa плaчa?!

Не могa в тъмнинaтa дa зacпя,
cънувaм вcякa нощ очите ти.
Cънувaм, че видях еднa лъжa.
Еднa ли е обaче aз не питaм...

Cънувaм, че ми кaзa, че обичaш
ръцете ми и уcтните безcилни.
Cънувaм, че към тебе тичaм...
Но aко пaднa, кой ли ще ми вдигне?!

Не ме целунa пaк зa лекa нощ.
Побързaй, ще изпуcнеш влaкa...
Бях брaтчето нa мaлкия Гaврош -
от утре ще прегръщaм caмо мрaкa.

Чернобил и след това

26 април 1986-та. Три дни след като съм станал на 19. По това време съм войник в малкото шуменско градче Нови пазар. На 26 април 1986-та се взривява реакторът на Чернобилската атомна централа. ЦК на КПСС, КГБ и цялата съветска пропагандна машина крият от света за чудовищната авария. На 1 май 1986-та в София и в цялата страна се провеждат манифестации за празника на труда. Над България вали дъжд. Дъжд, дошъл с радиоактивния облак. Бременни жени са се разхождали по парковете. Деца са тичали из локвите... Говори се, че войниците по онова били пазени - че не сме яли радиактивни салати и т.н. Но беше пролет и имахме занимания по тактика и оперативна подготовка. Бяхме навън, сигуно ни е валял дъждът (вече не помня), сигурно сме лазили по време на учения в калта, обазувала се от този дъжд. Сигурно по лицата ни са се стичали капки от този дъжд. Но никой не е знаел. Никой не ни е казал. 

Смята се, че Горбачов има голям принос за падането на комунизма и на Берлинската стена. Но според мен той е главният виновник за скриването на истината. И не трябва ли виновните за лъжата да понесат отговорност?