Някой, когото някога си обичала

Аз съм паяжината над картината в хола.

Непокорният слънчев лъч във прозореца. 
Аз съм постелката на кокер шпаньола ти.
Последният оцелял в Памплона бикоборец.

Аз съм мушицата, дето се блъска в стъклата. 
Пожълтелият ученически лексикон.   
Аз съм сянката – непознатата.
Аз съм кръпката на стар балтон.

Аз съм жаждата и водата по пладне. 
Аз съм първообразът на Големия взрив.
Аз съм полетът и фатално пропадане.
Аз съм залезът недоверчив.

Аз съм момче на коляното с рана огромна.
Ти – онова луничаво момиче.
Помниш ли още или не искаш да помниш -
аз съм някой, когото някога си обичала. 

Какво ще се случи на 19 май?

Та така... Финалният, 8-ми сезон върви доста според очакванията на зрителите. A действието е толкова динамично, че предишните сезони, в които се влачеше едва-едва, ни се виждат като безкраен зимен сън. Както на Север е дълга зимата. Кралят на нощта е мъртъв. Уби го Аря с камата от валирианска стомана. Лорд Варис не успя да разкара Денерис, преди тя да полудее от гняв. Денерис го изгори жив с драконовия огън. Същият огън, който няколко минути по-късно изпепели столицата. Джон, т.е. Егон, е законният наследник на трона, както знаехме. Сега вече го знае и цяла София - т.е.Вестерос, почти де... Денерис му е леля. Но това не му пречеше до онзи ден да й казва: "Обичам те". Преди озлобялата леля да изпепели с последния оцелял дракон Кралски чертог. Гадната Церсей и тя май умря заeдно в брат си, влюбен все още в нея, баща на нероденото й  дете. Изобщо много кръвосмешения в тоя сериал...

Сега остана само един епизод. Кралски чертог е в руини. Кой ще седне на Железния трон и изобщо оцелял ли този трон от драконовия огън?

За да бъде ВЕЛИКА, последната серия трябва да ни разкаже завършек, различен от тава, което вече знаем или очакваме. Трябва да има развитие, за което никой от нас не е и подозирал. За да ни изненада, да ни остави без дъх. А не още на другия ден – след финалното излъчване, да забравим за сериала. Какво ли ще се случи на 19 май?       

Дядото, който едва не си изпусна автобуса

Беше септемврийска неделна привечер. Внезапно през деня задуха студен вятър. Хората на автобусната спирка се загръщаха в палтата и якетата и поглеждаха към ъгъла на Ректората – дали най-после не идва автобус 280.

Наистина идваше. Дойде, спря, от вътре слязоха само трима пътника, качиха се 25.  Двама дядовци с бомбета се настаниха на първата седалка и започнаха да си говорят на толкова висок глас, че скоро целият автобус беше в час с техните истории. Приличаха си – не само заради бомбетата. 

“Разбра ли какво стана?”, извика по-възрастният. Викът му стресна студентка в 1 курс Философия. “Какво?”, отвърна с вик другия дядо. “Щях да си изпусна автобуса”. Седял си на спирката и говорел по джиесема с Пепа, “знаеш я Пепа”... и улисан в разговора със старата приятелка замалко да не види, че това е неговият автобус. 

“Добре, че те познах по бомбето, та разбрах,  че това е нашият рейс”, не спираше да вика дядо номер 1. - “Къде се изгуби ти бе?”

Гласовитите дядовци изобщо не се притесняваха от другите пътници и все така крещейки направо първият разказа как жена му цял ден варила боб, оказал се стар и бавно уврял. Ама сега ще сложат и малко ребърца на скарата, та да се облажат...

На следващата спирка слезе изискана дама с визонено палто, която през целия път дотук гледаше възмутено дядовците.  Качи се весела група младежи – явно студенти, които нищо не знаеха за старците. Но скоро щяха да чуят доста за тях.

  

            

Кученцето, което чуваше гласове

Хера тичаше весело по тротоара – бързаше за парка, където щеше да играе с другите кучета чак докато мръкне. Лятната юнска привечер беше приятна. Иван щеше да си вземе бира и цаца и да обсъжда с приятели от парка кой къде планираше да ходи за лятната ваканция. 

Хера беше с неясно родословие – намери я на улицата, когато палето беше едва на два месеца.  Но в нея имаше нещо от гонче, което обясняваше голямата й енергичност – гонеше гълъбите по тротоара, дебнеше котките зад кофите за смет, скачаше и направо се завираше в торбите на хората, амбицирана да разучи какви продукти са напазарували.

Наближиха спирката на 9 и 72 на “Оборище”. “Автобус номер 9 пристига след 4 минути”, прозвуча женски глас.  Хера го чу, опита се да открие с поглед жената, която говори, не можа да идентифицира източника на гласа и се заоглежда леко панически... Иван се усмихна и я подкани да продължат. Хера хукна напред – едва я удържа на светофара.

Малко преди парка "Заимов" минаха край друга спирка. “Автобус номер 213 пристига след 6 минути”. Пак женски глас и пак неясно откъде. Хера отново се стресна, заоглежда се и започна да търси жената, която й говори.

Разбира се, жената от автоматичната система за известяване не говореше на нея, но откъде Хера можеше да го знае. Иван пак се засмя на неориентираността й и я призова: “Хайде към парка!”

Весело и безгрижно кученцето, което чуваше гласове, хукна към голямата поляна в “Заимов”, където се събираха най-много негови приятелчета.