Беше септемврийска неделна привечер. Внезапно през деня задуха студен вятър. Хората на автобусната спирка се загръщаха в палтата и якетата и поглеждаха към ъгъла на Ректората – дали най-после не идва автобус 280.
Наистина идваше. Дойде, спря, от вътре слязоха само трима пътника, качиха се 25. Двама дядовци с бомбета се настаниха на първата седалка и започнаха да си говорят на толкова висок глас, че скоро целият автобус беше в час с техните истории. Приличаха си – не само заради бомбетата.
“Разбра ли какво стана?”, извика по-възрастният. Викът му стресна студентка в 1 курс Философия. “Какво?”, отвърна с вик другия дядо. “Щях да си изпусна автобуса”. Седял си на спирката и говорел по джиесема с Пепа, “знаеш я Пепа”... и улисан в разговора със старата приятелка замалко да не види, че това е неговият автобус.
“Добре, че те познах по бомбето, та разбрах, че това е нашият рейс”, не спираше да вика дядо номер 1. - “Къде се изгуби ти бе?”
Гласовитите дядовци изобщо не се притесняваха от другите пътници и все така крещейки направо първият разказа как жена му цял ден варила боб, оказал се стар и бавно уврял. Ама сега ще сложат и малко ребърца на скарата, та да се облажат...
На следващата спирка слезе изискана дама с визонено палто, която през целия път дотук гледаше възмутено дядовците. Качи се весела група младежи – явно студенти, които нищо не знаеха за старците. Но скоро щяха да чуят доста за тях.
