Хера тичаше весело по тротоара – бързаше за парка, където щеше да играе с другите кучета чак докато мръкне. Лятната юнска привечер беше приятна. Иван щеше да си вземе бира и цаца и да обсъжда с приятели от парка кой къде планираше да ходи за лятната ваканция.
Хера беше с неясно родословие – намери я на улицата, когато палето беше едва на два месеца. Но в нея имаше нещо от гонче, което обясняваше голямата й енергичност – гонеше гълъбите по тротоара, дебнеше котките зад кофите за смет, скачаше и направо се завираше в торбите на хората, амбицирана да разучи какви продукти са напазарували.
Наближиха спирката на 9 и 72 на “Оборище”. “Автобус номер 9 пристига след 4 минути”, прозвуча женски глас. Хера го чу, опита се да открие с поглед жената, която говори, не можа да идентифицира източника на гласа и се заоглежда леко панически... Иван се усмихна и я подкани да продължат. Хера хукна напред – едва я удържа на светофара.
Малко преди парка "Заимов" минаха край друга спирка. “Автобус номер 213 пристига след 6 минути”. Пак женски глас и пак неясно откъде. Хера отново се стресна, заоглежда се и започна да търси жената, която й говори.
Разбира се, жената от автоматичната система за известяване не говореше на нея, но откъде Хера можеше да го знае. Иван пак се засмя на неориентираността й и я призова: “Хайде към парка!”
Весело и безгрижно кученцето, което чуваше гласове, хукна към голямата поляна в “Заимов”, където се събираха най-много негови приятелчета.
