Там - горе - беше различно. Там беше Раят за него...
От короната на дървото можеше да види много повече от света. Седнало на най-високия клон, момчето разговаряше с листата. (Когато те окапеха, говореше си със спомена за тях.) Листата знаеха много. Там - от високото - му показваха такива неща, които не би видяло долу, на земята. Короната на дървото беше за него прозорец. Трябваше да го отвори, за да допусне света при себе си. Такова богатство от багри, звуци и чувства нямаше дори в малката им къщичка, въпреки че доскоро тя беше за него най-уютното място. Докато не откри Дървото...
То поиска да се запознае с него, но момчето, което знаеше, че не бива да говори с непознати, побягна. Дървото можеше да го обвие с клоните си, да го спре, да го плени. Не го направи, защото ценеше свободата - своята и на другите. На следващия ден момчето само се върна. Дървото нищо не каза. Посрещна го като стар приятел.
Момчето се научи да се катери - почти като катерица. Дървото му показа всичките си тайни - всяко листенце, всеки клон, всяка хралупа. Запозна го дори с буболечките, които флиртуваха с кората му.
Момчето също му разказа тайните си.
* * *
Дървото единствено разбра за страховете му, че е подменено дете. Момчето обичаше родителите си. Само че неотдавна една леличка ги срещна тримата - бяха на разходка в същия парк, където растеше дървото - усмихна му се леличката, щипна го по бузата и рече: "Много е следичък! Но май не прилича на никой от вас. А?"
Какво означаваше това? Беше чувало, че децата приличат на родителите си, поне на единия. Дали точно тези хора бяха неговите майка и баща?!
Скоро обаче - като всички деца, забрави тази мисъл отдадено на игрите.
След време преживя ужаса на съмнението отново. На някакво семейно тържество майка му със смях разказа как бебето й било подменено в родилния дом. "Донесоха ми друго дете, но аз веднага разбрах, че не е моето!... Поправиха грешката - върнаха ми теб..."
"Щом веднъж е станала грешка, може да се е повторила! И дали наистина е било грешка?! Ами ако се е заблудила, че точно аз съм нейното бебе?"
И други тайни сподели момчето с дървото, но нали няма да бъдат тайни, ако се появят върху белия лист...
* * *
От всички изкушения , които му предложи Дървото, най-силно го привличаха птиците.
За момчето тя бяха свръхреални създания. Отначало само ги наблюдаваше и се възхищаваше на полета им...
По-късно щеше да си мисли, че това не би могло да се случи. Ако беше с по-
лабилна психика, щеше да повярва, че всичко е било само фантазия. Но не беше. Случи се наистина.
...Седеше както винаги на най-високия клон. Денят беше като предчувствие - необятен. Слънцето се опитваше да прикрие енергийната си криза, облаците се перчеха - бяха младоци! Беше ден, типичен за началото на пролетта. Седеше сред току-що родилите се листа момчето и съзерцаваше. Този път не разглеждаше света наоколо. Наблюдаваше гнездото на синигера. На същото дърво. Новоизлюпилите се птичета пищяха - постоянно гладни - и травмираха баща си, синигера. Горкият, беше за първи път баща! Суетеше се около тях малко безцелно, но нямаше съмнение, че ги обича...
Момчето гладаше с усмивка птичето семейство...
...Гледаше го и другото момче... Това беше най-лошото хлапе в квартала. Държеше прашка.
Синигерът знаеше какво може да причини това привидно простичо приспособление. Птичетата още нищо не знаеха - всичко наоколо им беше забавно. Момчето на дървото знаеше, че няма да успее да спре лошотията с думи. Нямаше време да слезе от клона, а и досега не се беше сбивало... Сега сигурно щеше да го направи - заради синигерите, но... Онзи вече опъваше прашката.
Камъкът полетя. Летеше право към гнездото. Синигерът забрави, че е баща и отлетя. Остана момчето. Някак инстинктивно то закри птичетата с тяло.
Камъкът го улучи в челото. Болката беше миг. После му потече кръв. И синигерчетата се нашариха с червени капки...
Хлапето с прашката видя какво стана и се изплаши. Побягна. Така правят всички деца, които всъщност не са лоши по душа...
Тази история завърши с едно приятелство. Раната на момчето зарасна. Пакостливият малчуган вече не се появи в парка.
Момчето с удоволствие навлезе в птичия свят. Със синигера бяха навсякъде заедно - заедно в клоните на дървото, заедно в тревата, на водното колело в езерото.
Не бяха заедно в небето...
* * *
Момчето искаше да полети! И летеше насън. Но наяве... "Защо не съм като птиците?! Защо не съм птица?!" Синигерът е волно създание и не усети мъката на момчето.
Тайничко, когато хвъркатите ги нямаше, то се качваше на най-високия клон, заставаше изправено и разперваше ръце - готово да полети. Трябваше да направи само една крачка и наистина щеше да полети...
* * *
Наскоро се преместиха в новопостроен жилищен блок. Момчето обичаше малката им къщичка, но сега с радост я изостави. Може би заради висините, които му даде новият дом. Тук гледката беше различна. А желанието за полет още по-силно.
Дървото не му се сърдеше, че сега предпочиташе да стои на балкона. Синигерите долитаха понякога. Вместо да го радва, това дразнеше момчето, провокираше собствената му невъзможност да разпери крила и да хвръкне.
Високо беше на 15-ия етаж. Високо и красиво. Дори да не си, пак можеш да се почувстваш като птица на такава височина. Дали? Момчето знаеше, че не е така. Разбераше, че поривът за полет може да го убие... Затваряше очи и се виждаше да лети - от 15-ия етаж към асфалта пред блока.
Беше странно и хубаво. Във фантазиите си винаги си спестяваше момента на същинското падане. Вероятно защото той беше свързан със Смърт, със сълзи в очите на майка му (на коя майка?), със страха, че е малко неприятно да лежиш в ковчег, а над тебе - горе, на земята - животът да продължава. Все така прекрасен.
* * *
Тази вечер синигерът долетя заедно с малките. Бяха весели, бяха истинско семейство. Странното е, че момчето никога не се запита къде е синигерката. Не усети липсата на майката в птичето семейство.Изглежда и самите синигери не я усещаха...
Птичето семейство си отиде малко преди човешкото семейство да седне да вечеря - там, горе на 15-ия етаж. Почти под звездите.
Ако Господ погледнеше през прозореца, щеше да си каже: "Какво чудесно семейство!" Но Господ не вярва на привидните неща. Господ знае! Знаеха го и те тримата - нямаше обич между тях и изобщо не бяха "чудесно семейство"!
* * *
Вечеряха припряно, за да се пръснат по стаите си по-скоро.
- Може ли да си направя хвърчило?
Момчето взриви напрежението помежду им точно когато дояждаха десерта. Майка му изпусна вилицата. Вилицата падна върху опашката на котката. Котката рипна на балкона. Балконът... Балконът не можа да реагира адекватно. (Балконите са от бетон и нямат нерви!)
Баща му реагира като балкона. Никак. Мълчеше. И даже не гледаше намръщено. А това беше по-страшното. Момчето разбра, че се е провалило. Очакваше го, но трябваше да опита. Много му се искаше да има хвърчило - поне то да може да полети с неговите приятели синигерите.
* * *
Забранените неща са най-сладки, са казали мъдреците. Забранят ли ти нещо, сигурно е, че ще го направиш...
Момчето си направи хвърчило! Скришом.
* * *
Хвърчилото беше готово. Щеше да го пусне следваща нощ. Тогава щеше да е пълнолуние.
* * *
Луната беше уговорена от нейните далечни роднини светулките точно тази нощ да не се скъпи за светлината си. Беше истинска нощ от преддверието на есента - запазила илюзиите на лятото.
За тържественото пускане на хвърчилото дойдоха всички приятели на момчето - синигерите, светулките... Дори дървото от парка изпрати няколко от листата си, които, обзети от празничното настроение, вече танцуваха с леко прохладния вятър.
Хвърчилото изобщо не се поколеба - веднага литна - като че ли право към Луната. Беше младо, темпераментно и безгрижно. Ценеше свободата на полета.
От радост светулките присвяткаха, синигерите огласяха нощта така, че момчето се изплаши да не събудят родителите му... Всички бяха горди с хвърчилото.
После обаче вятърът ли стихна, нещо друго ли стана - хвърчилото започна да пада. Устреми се към земята, но се оплете в антената, поставена на 13-ия етаж. Синигерите веднага литнаха да го спасяват - с човчиците си дърпаха канапа, но не успяваха, беше се оплел в антената. Листата тутакси се върнаха при дървото да му разкажат за тази беда. То протегна клони - колкото можа, протегна и корените си - опитвайки се да достигне до 13-ия етаж. Но не успя.
Момчето не заплака. Знаеше, че сълзите са излишни, беше нужно действие. Застана на парапета, разпери ръце-крила. И литна. Трябваше да спаси хвърчилото. Трябваше да му върне свободата на полета...
Задържа се във въздуха на нивото на 13-ия етаж, освободи оплетената връв. Хвърчилото се усмихна, благодари му. И тогава... двамата паднаха...
Дървото видя, че ще се случи най-лошото. Напрегна последни сили.
Корените му се опънаха до скъсване. Протегна клони, за да хване летящото към асфалта момче, прегърнало хвърчилото... Беше свръхусилие. Още малко и щеше да успее...
* * *
Синоптиците отричаха през нощта над града да е минавал ураган. А и никой нищо не беше усетил. Затова не разбраха как вековното дърво е било изтръгнато от парка заедно с корените си и какво правеше само на два метра от трупа на момчето.
Хвърчилото го нямаше.
Потъналите в скръб синигери разправяха, че го бил отмъкна някакъв малчуган, който странно приличал на онзи, който (някога) стреляше с прашка...
