Бяло и синьо,
черни маслини.
Под снежния бюст на Артемида
препрочитам мита за Атлантида.
На кратера на вулкана –
незараснала рана
на коляното.
Изгревите пъстрокрили,
накацали по крайбрежните вили.
Залезите непокорни,
напук на ангината и на умората.
Изскърцаха небесните двери -
насред калдерата.
Слънцето се пробва да ме заговори.
Пият бира някакви хора...
Лодките отплаваха за Иа –
направих си селфи насред една магия.
Нощите са все така горещи.
Нямаме нито кибрит, нито свещи.
И.. вече няма маслини.
Остана само споменът за Санторини.