път

пУсти
плоЩади
пресиЧам.

ЛЮБОВ МОЯ В ЦВЯТ ЗЕЛЕН

Любов моя, в цвят зелен,

мислиш ли си днес за мен?

Кой ще целува очите зелени –

пролетни, необременени?

Къде остана зелената рокля,

която всяка нощ вълните мокреха?

Помниш ли зелените стълби на Маракеш –

там останахме без кредитните карти и без кеш.

Сънуваш ли на Триполи Зеления площад?

Ти си, мила моя, моя рай и моя ад.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си тъмната гора. А аз ранен елен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си равнина, аз - хълмът заскрежен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си цъфналата ябълка, аз - лист употребен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си сянката, аз - двор усамотен.

Любов моя, в цвят зелен,

Ти нощта си, аз съм ден.

В ден зелен -

в калта съм повален.

Любов моя, в цвят зелен - като магия.

Аз съм внукът на Св. Илия.

Август 2.0

Бездиханните летни поля

не предричат вихрушка.
Уморени от думи уста
пият сетна въздишка.

Аз, притиснат от новия ден,
пренареждам нещата.
Бях отчаян и бях уморен.
И проспах самотата...

Август седна да пием кафе,
но кафето изстина.
Беше в джинси от кадифе.
Беше рано да паля камината.

Август иска да спре есента
и да бъде безкраен. 
Всяка битка си има цена.
Август знае каква е.  

Август мина парадния вход
и в антрето се срина.
Бях на себе си аз антипод.
Бях боя от картината.

Той не може да бъде художник,
въпреки цветовете си.

Август е просто един безбожник.
Или е Господ. Или... и двете.

Август помни смеха на утрото
и луната властолюбива.
Помни и мойта брадясала мутра.
Август никога не си отива…

ЛЯТНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Изпей ми всеки удар на сърцето,
извикай всеки дъх, когато плача.
Надскачай изгревите и небето,
щом в житните поля вървят косачитe.

Изпей ми всеки изгрев над морето,
издишай всяка дума, всеки стон.
Не мога да съм рицар на сърцето ти, 

с усмивка - съхнеща на прашния балкон.

Когато свърши лятото – красиво-цветно,
ще надживеем сенки и съмнения.
Изпей ми всеки удар на сърцето,
щом утре няма ти да си до мене.

Изпей ми в ден 

студен.

Изпей ми песента 

за нас. 

Изпей ми всеки дъх, 

изпей ми всеки вик,

изпей ми всеки миг, 

любов. 

Ако

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя.

За да няма съмнения и сенки в очите ти.

За да можеш всеки ден да надскачаш мечтите.

Да не плачеш, когато си тръгва луната.

Да не си броиш стотинките от заплатата.

За да целувам пак медоносните устни.

За да подържим в ръце щастието, преди да го пуснем.

Да не чуваме какво говорят за нас хората.

Да не чувстваме по пътя нагоре умора.

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя...

Няма кой да ме спре да бъда герой.
Знаеш го – аз съм твой.

В КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩАТ МЕЧТИТЕ

Когато я няма във хола луната,

когато не вярвам в разплатата, 

когато от болката нощем не спите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато смехът ми не те излекува,

когато не знам колко струвам,

когато след Коледа вехнат елхите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато умират ранени мечтите,

когато умират след тях и бащите ни,

когато Онази размята косата -

в какво се превръща мечтата?  

Мечтата е утро, което го няма.
Но утрото днес е за двама ни.

Великите личности - извън живота и смъртта

Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са безсмъртни. Герои, пред  чиито дела нашето ежедневие изглежда нищожно.  Личности, пред  чиито паметници можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа, когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно – подобно на светите братя Кирил и Методи.

Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19 февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън живота и смъртта. Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев. Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби – губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.

- - -

текстът е писан за предаването "Плюс - Минус" по NOVA

REVENGE

Предателите спят пред портите на Троя,
доносници и мишки трупат зимнина в душите си.
Раната не заздравява лесно, щом е гнойна.
Когато мечовете легнат във пръстта, ще си простите.

Предателите спят зад портите на Троя,
страхливците обличат ризници от мъст.
Решението да узурпирам утрото е само мое,
не можеш слепите стрелци да сочиш с пръст.

Предателите спят до портите на Троя,
един от тях вратите ще отвори.
Ще бъде ден и ще умрат героите,
когато конят дървен проговори.

Ще бъде той с очите на дете.
Но повече над Троя няма да мълчи небе

СЪН

Не ме целунa пaк зa лекa нощ,
не ме зaви c прегръдките прозрaчни.
Невиннa беше ти, a aз бях лош.
Зaщо ми е зa утрото дa плaчa?!

Не могa в тъмнинaтa дa зacпя,
cънувaм вcякa нощ очите ти.
Cънувaм, че видях еднa лъжa.
Еднa ли е обaче aз не питaм...

Cънувaм, че ми кaзa, че обичaш
ръцете ми и уcтните безcилни.
Cънувaм, че към тебе тичaм...
Но aко пaднa, кой ли ще ми вдигне?!

Не ме целунa пaк зa лекa нощ.
Побързaй, ще изпуcнеш влaкa...
Бях брaтчето нa мaлкия Гaврош -
от утре ще прегръщaм caмо мрaкa.

Чернобил и след това

26 април 1986-та. Три дни след като съм станал на 19. По това време съм войник в малкото шуменско градче Нови пазар. На 26 април 1986-та се взривява реакторът на Чернобилската атомна централа. ЦК на КПСС, КГБ и цялата съветска пропагандна машина крият от света за чудовищната авария. На 1 май 1986-та в София и в цялата страна се провеждат манифестации за празника на труда. Над България вали дъжд. Дъжд, дошъл с радиоактивния облак. Бременни жени са се разхождали по парковете. Деца са тичали из локвите... Говори се, че войниците по онова били пазени - че не сме яли радиактивни салати и т.н. Но беше пролет и имахме занимания по тактика и оперативна подготовка. Бяхме навън, сигуно ни е валял дъждът (вече не помня), сигурно сме лазили по време на учения в калта, обазувала се от този дъжд. Сигурно по лицата ни са се стичали капки от този дъжд. Но никой не е знаел. Никой не ни е казал. 

Смята се, че Горбачов има голям принос за падането на комунизма и на Берлинската стена. Но според мен той е главният виновник за скриването на истината. И не трябва ли виновните за лъжата да понесат отговорност?