ЧЕРешова Задушница

Червеният им сок се стича

в земята черна - прегоряла.

На пътя - слънчево момиче

подрежда цветове по тялото си.

Червеният им вик прескача

мозайката на времето и спомени.

На клоните отсреща спи кълвача - 

безмълвен, дрипав и бездомен.

Момичето череши си откъсна,

а устните й - палаво червени.

Череши ще бере до късно - 

сама, безгрижна. И без мене.

- - -

Черешите свършиха. Спъвам се в празни бутилки.

А ти под масата смиташ костилките.

МАЛЪК ПРИНЦ, ЗАЩО НЕ СПИШ?

Само ако имах мъничка роза

сред милион звезди,

няма на нея никой да може

да й навреди.

Сред полумрака на похлупака

тя тихо ще цъфти.

На друга планета някой ме чака - 

знам, че това си ти.

Всеки ден за нея нежно ще се грижа,

ще я поливам с дъжд.

Когато раздам и последната риза,

ще стане момчето мъж.

Само ако имах мъничка роза...

Любовта не се измерва в дози!

ОбичаМе

По клоните на времето се стичаме

като свещта, изгаряща в безверие.

Ако не се научим да обичаме,

няма как любов да ни намери.

По стъпките на хората пресичаме

и улици, и нови светове.

Ако не знаем с тебе да обичаме,

сърцето още ще делим на две.

По билото на спомена препускаме,

забравили и сенки, и съмнения.

Изпихме обичта си на закуска.

Но за вечерята дали ще бъдеш с мене?

По клоните на времето се стичам...

И бавно-бавно те обичам. 

ПИСЪКА НА ЧАЙКИТЕ

Писъка на чайките не чуваш,
смесен с тишината на дъжда.
Под върбата плачеща танцува
вятърът, прегърнал се с нощта.

Писъка на чайките се стича
по небето, гушнало света.
Лунната пътека е поличбата,
че и в мрака има светлина.

Писъка на чайките не чуваш,
смесен с тишината на дъжда.
Аз мечтаех си да те целувам...
А чайките пищят от самота.

На чайките по полета гадая
докъде простира се безкраят.

благоВещение

 

Благата вест благо се стича по перваза, 
дето са плахи гугутки накацали денем.
Щом зазори, натопи я във слънчева ваза -
празникът е повече от едно благоВещение. 

Чуй пролетта в теменужните залези,
те припознават в гласа ми една мечта. 
Нарциси крехки рисуват в снега белезите
на зачатието, дето ще спаси света.

Благата вест благо се стича по перваза,
само тя ще ни спаси от тази пандемия.
Замени със любов всяко парченце омраза,
безличния цвят на смеха оцвети във зелено.

Благата вест благо се стича по перваза.
А там мързеливо препича се сянка на Аз-а.

keep walking

Става тъмно.

Ще успеем ли да се ориентираме в мрака?

И да намерим път назад.

Или напред.

Вървим...

СЪБОТА

Каква крехка събота!

Обвита в лек воал от пръски дъжд.

Сгушена в краката ми.

СЪРЦЕ

 

Не отнемай сърцето ми.

Позволи му
да пулсира както си иска.
Да знае как да се надсмива
над риска.

Позволи му да сресва
с думи косите ти.
Да те целува с погледи
ненаситни.

Да прегръща гръбнака ти
в мрака.
Да те очаква,
когато никой не те чака.

Позволи му да бъде независимо
от аортата.
Да не слуша
какво му говорят хората.

Да опознае истинския цвят
на кръвта.
Да отхвърли короната,
която спря света.

Защото…

Ако остана без сърце,
няма да има кой да те обича.

- - -

Трева расте. И дъжд вали…
Но няма пак да ме целунеш ти.

 

СЛУЧАЕН МИНУВАЧ

Не тичам по брега,

не пея под дъжда,

на сън прегръщам облаци.

Не търся днес вина,

не искам чудеса.

И двамата сме просяци.

Не нося зимен шал,

не крия в мен печал -

целувам росни люляци.

Не търся любовта.

Едва измих кръвта...

Вървим по празни улици.

Но знам - когато падне здрач,

за тебе съм случаен минувач.

МРАК

В 19.38 влязохме в мрака - 

но нямаше там таласъми дебели.

В 19.45 не видях, че ме чакаш

на спирката на зимното безделие.

В 19.49 се спънах в твоята усмивка - 

беше тъмно и не познах златния зъб.

В 19.52 се прибрах и си напръсках лицето на мивката.

Но в този момент мракът ме повали по гръб.

В 19.53 осъзнах, че съм бил припаднал.

Само лунния лъч ми подаде ръка.

В 19.56 ми стана много гадно,

щом осъзнах, че в мрака изгубил съм любовта.

В 19.57 си пуснах песен на Лейди Гага.

От плитчините тогава ме заболя глава.

19.59 си казах, че днес не ми се налага

да се боря със зъби за всяка мечта.

После часовникът в хола удари 8

и всичко наоколо се разхвърча.

Няма смисъл на мрака да се ядосвам.

Явно... така е трябвало да стане със любовта.