Първият сняг в София

Премиера на "De puta madre" в Москва

Премиерата на "De puta madre" (изд. Ciela) в Москва беше на 23 октомври в Българския културен център там.

Един Европейски съюз за тях, друг - за нас

По стечение на обстоятелствата в деня, в който София се тресеше от взривовете във военния склад в Челопечене, бях в Берлин. Следобед трябваше да летя обратно и рано-рано ми звънна телефона, за да ми каже един приятел, че в българската столица гърми, че жителите на селото са евакуирани и че летището е затворено... През целия ден гледах репортажите по местните телевизии и по българските и все по-настойчиво си задавах въпроса – как е възможно ние, българите, да живеем в един Европейски съюз, а всички останали народи – в друг? Защото явно трябва да застанеш замалко “отвън”, за да видиш, че държавата у нас не е като останалите държави в съюза, че случилото във военния склад и последвалото забавяне в информирането на населението звучи ужасно нелепо и че още по-нелепо е поведението на министри и политици, че взаимните нападки между Емел Етем и Бойко Борисов, кой е трябвало да организира кризисен щаб са абсолютно маловажни за хората, на който взривната вълна изпочупи прозорците, че е трагично да гледаш как министърът на отбраната обяснява какво огромно количество боеприпаси е имало в склада и как никой не си мръднал пръста да предвиди инцидента, че е смешно да дават в новините една селска кметица, която държи в ръце паднала в нивите отломка от снаряд, след като военните цял ден предупреждаваха никой нищо да не пипа и да не си носи вкъщи части от взривените боеприпаси... Това ако се беше случило в друга държава, член на Европейския съюз, със сигурност нямаше да изглежда така.
Защото същия ден буря и наводнения удариха Тюрингия и още няколко германски провинции, но в репортажите видях, че властите са си на мястото, а хората знаят какво да правят без излишна паника. И пак си казах, че явно ние живеем в един ЕС, а всички останали – в друг...
Гледах финала на европейското по футбол между Германия и Испания в малък испански ресторант в Източен Берлин. Сред посетителите имаше и германци, и испанци, и други националности - като нас. Всеки със своите симпатии към един от двата отбора, всеки изразяваше емоции в подкрепа на своите, но никой никого не напсува, никой никого не поля с бира, никой никого не удари. В края на мача всички ръкопляскаха – и на двата отбора.
Десет минути по-късно на Бранденбургската врата, където 500 хил. бяха гледали мача на четирите огромни видео стени, купонът беше в разгара си, въпреки загубата на Германия. Феновете на Испания скандираха “Viva España”, а местните пееха един спонтанен хит, придружен със жестове, родил се по време на европейското – “Германците ходят така, а испанците ходят така...” Но никой никого не наби. Запалянковци и от двата отбора развяваха испански и германски знамена, прегръщаха се и се снимаха заедно. Една българка, която живее в Берлин, вървеше смело напред и викаше “Viva España”. Никой не я наруга, никой не й посегна. Това ако се беше случило в България, щяха да я спукат от бой! А сигурно и да я изнасилят. След мача Германия – Турция 7-8 български младежи, облечени в черни тениски, пукнаха главите на двама турци, който гледали мача пред НДК.
Като вървиш по берлинските улици, още по-осезаемо виждаш в какъв ЕС живеят те, а в какъв – ние. Навсякъде – пред по-малки и по-големи сгради има пожарни кранове, където ако се наложи, огнеборците могат веднага да се вържат и да гасят пожара без да им свършва водата. И е забранено спирането в близост да крановете, за де на затрудняваш достъпа до тях. В България някъде да сте виждали такива кранове? Преди десетина дена трима души изгоряха в центъра на София, включително 9-годишно дете. Очевидци разправяха, че май там имало пожарен кран, но някаква кола била паркирана така, че кранът бил запушен...
Из целия Берлин са очертани велосипедни алеи – върху платното и на тротоарите. В София има една-единствена около НДК и жълтите линии са толкова избледнели, че се налага пешеходци и велосипедисти да спорят това велоалея ли е или не. Навсякъде в Берлин е пълно с мъже в костюми и жени в делови рокли на велосипед. За колоездачите има и специални малки светофари, които регулират трафика на тази група участници в движението. Такива пътеки и такива светофари видях наскоро и в Будапеща. В София няма.
В нито едно заведение в Берлин не ми се наложи да изчакам сервитьорът да довърши особено важния си разговор с колегата, за да дойде да ми вземе поръчката. Не видях нито един неусмихнат сервитьор, нито един с леке на ризата. Да сте виждали такива в София?
На фона на тези “малки” неща от живота още по-абсурдно ми звучат обясненията как Емел Етем е отговорен човек и какво била направила след взривовете в София. Ами тя откъде да знае, че толкова рано нещо ще гръмне? Сигурно по същото време е правела мекици вкъщи. И цял ден ли да стои на местопроизшествието? Нали трябва да се прибере, за да направи салата вечерта.

Премиера на "De puta madre" в Берлин

30 юни 2008 г.

Премиера на "De puta madre" в Будапеща

11 юни 2008 г.

“De puta madre” на европейско турне

Новият ми сборник с разкази “De puta madre” ще бъде представен в някои от най-големите европейски столици през това лято. Книгата беше издадена преди два месеца от издателство Ciela и съдържа 30 кратки истории. Европейското “турне” на “De puta madre” започна на 12 юни в Будапеща, а на 30 юни книгата ще има премиера и пред нашите сънародници в Берлин. Събитието се организира със съдействието на българските културни институти в тези столици. Желанието ми е книгата да намери читатели сред българите, които учат и работят в страните членки на Европейския съюз. Следващите европейски столици от “турнето” на “De puta madre” планирам да бъдат Прага, Виена, Брюксел, Париж и Мадрид. Противно на общата представа, че фразата “de puta madre” e псувня, на жаргон репликата означава “суперско”, “готино”, “привлекателно”. Затова доста от историите в книгата са адресирани към по-младата читателска аудитория. Разказите са по истински случаи. “De puta madre” може да бъде намерена и във всички онлайн книжарници.

Бизнесменът, който се запозна с мъжа на любовницата си

фотограф: Ясен Згуровски

Машината преброи 100-те банкноти и спря. Мъжът прибра пачката в куфарчето, набра шифъра на заключващия механизъм и стана от бюрото. На скрийнсейвъра на компютъра му се появиха пъстроцветни рибки.
Мъжът се запъти към асансьора, кимна на охраната на етажа за чао и влезе зад сребристата врата. Асансьорът беше празен. Бавно потегли надолу.
На входа вече го чакаше колата с личния му шофьор. Въпреки горещината отвън в автомобила беше прохладно приятно и мъжът поразхлаби вратовръзката. Беше имал дълъг и напрегнат ден - на ръба на стреса. Един финансист, разбира се, никога не биваше да се поддава на стреса. Павел Трънков знаеше това. Беше го научил още преди 20 години, когато старият Трънков купи контролния пакет акции на печеливша консервна фабрика, но 4 месеца по-късно заводът беше пред фалит. Старият Трънков получи инфаркт и почина, но Павел наследи акциите, изтегли кредит, направи реорганизация в производството, стабилизира търговския баланс и фабриката отново стана печеливша. Днес Павел Трънков управляваше миниимперия от фирми в различни сфери на индустрията.
Беше на 48, носеше очила с рогови рамки, предпочиташе едноредовите костюми, леките мъжки парфюми и марковите химикалки. Ожени се на 21 за голямата си студентска любов. Много се обичаха със Стела, но така и не им се родиха деца. Първо се надяваха, после панически опитваха нонстоп, накрая се примириха. На 14 март 2002 г. Стела загина в автомобилна катастрофа край Мадрид. Павел я беше помолил да преговаря лично с една голяма испанска месопроизводителна компания. Стела замина за Мадрид убедена, че ще сключи сделката. И не се върна. Т.е. върна се в ковчег, който така и не отвориха.
След смъртта на баща си Павел беше преживял много кризи. Преживя и тази. Но понякога нощем - сам с голямата спалня, се упрекваше за гибелта на Стела и при цялото му старание да не проявява слабост очите му понякога се насълзяваха. Иначе, пред подчинените си и бизнес партньорите Павел Трънков беше с железен характер.
Обичта към Стела не намаля, но споменът за нея започна да избледнява с времето.
Това лято, на кратка ваканция в Гърция, Павел срещна една страхотна жена. Красива, стилна, очарователна, сексапилна, изкусителна. С Грета се заговориха на бара край басейна. Беше с приятелки, просто се размотаваше наоколо и имаше на разположение всичкото време на света. Още същата вечер спа с нея.
Грета имаше опит в авантюрите и знаеше, че няма смисъл от лъжи и заблуди. Призна си, че е омъжена, че има три деца, че обича мъжа си, но понякога, само понякога, си позволява да му изневери с непознати. Не искаше тайни връзки, не търсеше обвързващ секс, не възнамеряваше да се развежда. Павел прие аргументите й.
Спа с нея всяка вечер от престоя си в Гърция.
Когато се върнаха в София, според договорката, и двамата продължиха предишния си живот на разделно съществуване.
Павел беше погълнат от бизнеса си - пътуваше често из страната и в чужбина, свикваше заседания на различните управителни съвети всяка седмица и не му оставаше време дори да вечеря понякога с майка си. Старата г-жа Трънкова никога не си позволяваше да го притеснява по телефона през деня. Два-три пъти месечно вечер, след 21.30, му пускаше sms с краткото "kak si, sine" и той пак с sms й отговаряше "dobre sum, maiko".
Този понеделник Павел си тръгна от офиса в приповдигнато настроение, беше придобил мажоритарния дял в още една фирма.
На път към дома си, докато зяпаше през прозореца на колата вървящите по тротоара хора, Павел се сепна. Една жена в червено кожено манто страшно му заприлича на Грета. Не беше сигурен дали е тя, но това припознаване го накара да бръкне във вътрешния джоб на сакото, да извади gsm-a и да напише набързо следния sms: Nadqvam se, 4e se dose6ta6 koi ti pi6e! Nadqvam se, 4e skoro pak 6te moga da te vidq. Преди да натисне send се поколеба, но го прати.
Преди да стигне вкъщи, получи отговор: Znam koi si. Ne iskah az da sum 1-va, 4akah tvoeto re6enie. Dobre, 4e mi prati sms. Mnogo, mnogo iskam da se vidim!
Павел се усмихна и отключи входната врата.
Докато вечеряше, с Грета си размениха още няколко sms-a. Първите кратки съобщения бяха сравнително прилични, после започнаха с шеги и закачки и стигнаха до откровено еротични намеци. Павел и за секунда не се замисли за семейството на Грета, не се поколеба да й предложи среща утре вечер. Изобщо не го интересуваше на какво се дължи тази промяна у Грета, какво беше отключило нейната палавост отново, след като в Гърция го заричаше, че каквото е било там, там ще си остане...
Още със ставането на другата сутрин Павел й прати sms, с който се нтересуваше как е малката Грета. Тя му отвърна, че е тръпнеща в очакване, и от своя страна се поинтересува как е малкият Павел. Отговорът му беше кратък: Ve4e e gotov!
През целият ден си разменяха възбуждащи sms-и.
В ранния следобед Павел едва издържаше...
В 18.35 шофьорът го чакаше пред офиса. Павел се качи с gsm в ръка, готов за поредната sms атака и веднага прати "RU ready baby?"
В 18.36 gsm-ът звънна. На екрана се изписа Greta GR. Павел се усмихна. Беше спечелил и това своеобразно надиграване - Грета не можа да остане на ниво sms-и и се обади първа... Със същата самодоволна усмивка на лицето Павел натисна зеления бутон на телефона.
Очакваше да чуе звънкия глас на Грета. Чу дрезгав мъжки глас:
- Е, айде стига де! Не мислиш ли, че малко прекаляваш?
Нямаше нужда от никакви обяснения. Обаждаше се мъжът на Грета. Павел се стресна. Млъкна. Свали телефона от ухото си. Искаше да затвори. Изпоти се. Забърса с длан челото си. После врата. Но не затвори. Преглътна и отново доближи телефона до ухото си.
- Какво имате предвид?
- И питаш? Да не би аз да пращам sms-и цял ден на жена ми?!
- Съжалявам, сигурно е станала грешка!
Мъжът отсреща се изсмя искрено.
- Странно. Как може да е грешка, след като телефонът й изписва подателя на sms-ите. Съвсем ясно си пише Pavel GR. Няма никакво съмнение, че се познавате. Явно от Гърция.
- От Гърция? Не помня.
- Виж какво, пич, няма смисъл да се правиш на луд. Ясно ми е какво става. Но най-добре ми кажи ти! Или да питам Грета?
- Не, Грета няма никаква вина - окопити се Павел и веднага зае позицията на джентълмена, защитаващ честта на уличена в прелюбодеяние дама. - Аз започнах да й пращам съобщения. Тя сигурно ми отвръща от добро възпитание.
Мъжът на Грета се изсмя стряскащо за пореден път. Наистина, беше глупаво Павел да се опитва така да замаже нещата. Sms-ът, с който Грета му обещаваше страхотна свирка, едва ли беше пратен просто от добро възпитание... Все още се потеше и затова от време на време забърсваше челото си. За първи път го хващаха в крачка и не беше убеден кой е правилният ход.
- Рано сутринта Грета замина със самолет за Варна, снощи се обадиха, че майка й е в болница с инсулт. Грета бързаше и забрави телефона си вкъщи - поясни мъжът с дрезгавия глас отсреща.
Павел изтръпна. Ако sms-ите, които го възбудиха до пръсване, не са били от Грета, от кого са били все пак?
Мъжът с извратеното чувство за хумор продължаваше да го тормози с този безсмислено конфузен разговор.
- Не знам колко ти е голям и лесно ли ти става, но защо мислиш, че това засяга жена ми?
- Съжалявам! Грета няма никаква вина.
Павел се беше препотил 100 пъти и 100 пъти се наруга в мислите си за лекомислената издънка.
- Между другото, казвам се Петър! - представи се съпругът на Грета. Доколкото знаеше, май бачкаше нещо към Външно.
- Приятно ми е, Павел!
- Да, знам вече.
- Вижте какво, във всичко това няма никакъв смисъл! Освен това нямам никакво намерение да продължавам да си разменям sms-и с Грета. Беше просто игра.
- Игра? Що за игра е това? Играеш си с жена ми? Изчука я, нали?
- Съжалявам, така се случва понякога. Тъпо е да ви обещавам, че няма да се повтори...
- И защо? Защо да не се повтори? Ще обидиш Грета, ако спреш да й пращаш sms-и. Честно казано, аз нямам нищо против, стига да знам.
- Да знаете?
- Мда. Искам просто да знам. А ако няма да е проблем, бих искал някой път да гледам...
Павел вече не се потеше. Течеше.
- Какво искате да гледате? Как й пращам sms? Това е абсурдно.
- Глупости! Бих искал да гледам как го правите. Понякога с Грета играем на тази игра. Обичаме да има трети.

---

разказът е публикуван в брой 24/2008 на "Капитал Light". Виж текста и на www.capital.bg

Спящата красавица, която се убоде

худ. Лиляна Дворянова

Тази вечер заваля първият сняг. Белите заскрежени водни капки толкова много искаха да се докоснат до земята, сякаш нямаха търпение да станат на кал и киша.
Тази вечер малката Лили за първи път разбра какво е да си жена.
Снегът изпревари цикъла на Лили, но червените петна по гащичките й бяха много по-трайни от снежинките.

* * *

Новата година настъпваше след четири дена. Трескавата подготовка за празника беше изнервила майка й от безкрайното пазаруване, баща й беше под пара за финализирането на някаква важна сделка преди почивните дни, а брат й така се кефеше на новата аудиоуредба, че апартаментът направо вибрираше от хевиметъл.
Лили седеше в нейната стая и рисуваше. Преди Коледа учителят от школата по рисуване им даде задача да си изберат един приказен герой и на 2 януари да донесат в клас няколко негови портрета, нарисувани без значение с какво - с водни или темперни бои, с черен молив или с цветни моливи. Повечето момичета избраха Червената шапчица. Три си заплюха Малката кибритопродавачка, две - Палечка, а Лили обяви, че ще нарисува Спящата красавица.
При момчетата най-предпочитани бяха Храбрият оловен войник и Малкият Мук.
Лили обичаше да рисува. Целите й ръце постоянно бяха в бои и само като я видеше, майка й тутакси я пращаше в банята. Лили старателно се измиваше, но следите от боята оставаха. На нея това не й пречеше, боята не беше като калта - черно-кафеникава и неприятно лепкава. Боите имаха цвят. Боите имаха живот. Калта убиваше снежинките, които не смогваха да й надделеят тази вечер.
Лили разтвори любимата си книжка. Не искаше просто да прерисува картинките със Спящата красавица, искаше да направи свои. Това беше любимата й история още от времето, когато като много малко момиченце заспиваше с гласа на баба си. Баба й знаеше много приказки, никога не ги четеше - разказваше ги сякаш самата тя е била там, сякаш всичко е видяла лично, сякаш е чула какво са си казали кралят и кралицата, сякаш покрай нея са минали орисниците... Баба й почина, когато беше на 9 - известно време Лили се чудеше дали не се е преселила в някоя приказка, но после разбра, че приказките са едно, а животът - друго.
Въпреки това прозрение, което преобърна доскоро крехкия й детски свят, Лили не можеше да се откъсне от приказките. По тийнейджърски романтична тя още мислеше, че е възможно да се прояви Принцът на белия кон. Разбира се, в образа на принца най-често виждаше Джъстин Тимбърлейк и по-рядко Чад Майкъл Мъри. Едната стена в стаята й беше облепена с плакати на Джъстин, другата - с постери на One Tree Hill.
Лили погледна през прозореца, смрачаването отвън нахлу в личното й пространство, тя се опита да забави момента на прехода между деня и нощта, но накрая включи лампата. Рисуваше внимателно. Не бързаше, не искаше да прецака рисунката. Спящата красавица от книжката удивително приличаше на Лили! Или обратното. Спящата красавица, която Лили рисуваше, приличаше на Ема - най-добрата й приятелка от 49-и блок.
В 19.55 на вратата почука майка й с новината, че вечерята е сервирана. На Лили още не й се ядеше, но семейната традиция изискваше четиримата да сядат на масата заедно.
Докато ровеше в чинията с мусака, Лили си мислеше за прокобата на злата орисница: "Навърши ли 15 години, царската дъщеря ще се убоде на едно вретено и ще умре!" Чудеше се как ли се рисува вретено.
На другата сутрин подобието на сняг беше спряло, мокрите улици бяха осветени от зимното слънце, което не топлеше, но и не изгаряше. Прозорецът в банята беше украсен със снежни цветя, а отсреща - на черешата с окапали листа, ентусиазирано пееше самотен син синигер. Лили си изми зъбите, усмихна се на самата себе си в огледалото и припряно облече палтото си. Не забрави да вземе папката с листата за рисуване - винаги я носеше със себе си.
Свежият въздух я ощипа по бузите, хладният вятър се заигра с косата й, Лили отметна падналия кичур и се качи в трамвая.
В парка снегът беше разчистен, алеите се очертаваха ясно сред мокрите треви.
Лили седна в любимото се кафене на централната алея. Чакаше Ема и пиеше билков чай. След като допи чашата, извади скицата от снощи. На рисунката Спящата красавица се беше навела над възрастна жена, което предеше с едно вретено. Дясната й ръка не беше довършена, лицето й изразяваше любопитство. Лили се колебаеше дали още в тази поза принцесата да се убоде на вретеното, или само да гледа бабата как преде. Направи няколко щрихи по роклята й и в това време дойде Ема.
Двете отиваха да купят подарък на другата си най-добра приятелка - Светла. Днес тя имаше рожден ден и със сигурност щеше да се зарадва много на новия албум на Джъстин. Лили и Ема се надяваха, че никой друг няма да й купи същия албум.
Пътят към големия музикален магазин минаваше през подлеза, който стоеше недовършен от години. Ламаринената ограда на места беше изкривена или направо липсваше. Отзад се виждаха голи бетонни колони и купища тухли, пластмасови опаковки, кутии от цигари и всякакви други боклуци. На завоя, точно където ламарината внезапно свършваше, Ема забеляза в полумрака на строежа захвърлено червено палто. Изглеждаше ново и беше странно, че някой го е зарязал там. Ема и Лили се спогледаха и прекрачиха металната рамка, която някога е била част от оградата.
Беше прашно, отнякъде капеше. През подлеза не минаваха други хора. Стъпваха внимателно и постоянно се оглеждаха. Беше полумрак.
Лили си спомни от снощните новини за изчезналото преди седмица момиченце. Май че беше носело червено палто и червена плетена шапка. Потръпна и се огледа отново. В тунела на изкопа стана още по-тъмно. Майката на Ема сто пъти й беше казвала да не ходи по такива места, но у един тийнейджър може ли разумът да надделее над любопитството?
Колкото й да беше тъмно, видяха, че е само палто. Нямаше детски труп под него. Или поне в близките десетина метра напред в тунела. Ема потръпна и инстинктивно хвана Лили за ръката. Лили я стисна успокоително, обърна се плавно към Ема и само кимна. Клекна и внимателно отгърна червеното палто. В краката на Ема имаше смачкана цигарена кутия. Лили опипа палтото отвън, после бръкна в двата джоба - нямаше нищо в тях.
За да клекне над палтото, Лили беше стъпила на парче тухла. Тухлата явно беше много стара - изпука, стри се под краката й, Лили залитна и се подпря на земята с дясната си ръка. При залитането в първия момент не усети убождането. Когато се стабилизира на двата си крака и погледна към пода, видя проблясъка на иглата. Точно до палтото имаше 5-6 спринцовки. Занемареният подлез отдавна беше свърталище на наркомани, крадци и джебчии, но Лили и Ема не го знаеха.
Лили, разбира се знаеше, че наркоманите се боцкат и че понякога го правят с една и съща спринцовка. Знаеше колко опасна може да бъде иглата. Знаеше, че убождането с иглата на един венозен наркоман е много по-опасно от убождането на едно вретено. Знаеше, че Спящата красавица е била обречена да спи 100-годишен сън, преди да я целуне Принцът. Знаеше също, че иглата на спринцовката може да ти донесе не просто 100-годишен сън, а сигурна смърт.
Ема не разбра какво е станало.
Лили се изправи бледа в полумрака, взе папката със скиците и двете се върнаха в подлеза. Убоденият показалец леко я болеше.

- - -

разказът е номиниран в коледния конкурс (2007) на "Капитал Light" за кратка проза с тема "Един подарен ден" и е публикуван в брой 07/2008. Виж текста и на www.capital.bg

Няколко илюстрации от книгата "De puta madre"

художник Boris Wolf ©®

Пичът, който се напуши, за да види къде живеят калинките

Бобо беше пич. Сякаш точно него бяха възпели Ъпсурт в “Колега” - “България не ме обича, но аз съм ебати пича!” Самият той не можеше да каже какво точно му е пичовското, но всички в квартала, приятели, колеги, познати на познати, роднини – близки и далечни, му викаха Бобо Пича. А на него му беше през кура как точно му викат.
Бобо беше завършил право, но работата в адвокатската кантора му беше някак странична – предпочиташе да писателства и само за три години беше издал три книги – криминален роман, сборник с разкази и фентъзи. Въпреки че беше само на 29, не се приемаше за млад-зелен белетрист и имаше самочувствието на творец от ранга на Габриел Гарсия Маркес. Спор няма, книгите му бяха интересни, с динамични истории, със свежа стилистика и готини лафове, който бързо ставаха хит сред столичните литературни среди. Бобо не понасяше гъзетата писатели, които си правеха тематични сбирки с четене на нови текстове, адски се дразнеше от снобарията на множеството т. нар. автори, които се напъваха във всеки брой на разни списания, без да са наясно със собственото си бездарие, и направо му се драйфаше от писателския кръг за бърза литература, обединил 6-7 дупета, създали си сами ореол на Света Троица в новата българска литература. Когато изкрейзеше, Бобо ставаше циник и псуваше псевдоелитарните драскачи, коментираше, че само се правят на интересни пред путките и избиват комплекса на малките си пишки, а приятелския им кръг “бърза литература” сравняваше с бързата чекия.
За да бъде съвсем в традицията на писателите от минали и по-нови времена и да надмине славата на тъпаците от “бързата литература”, Бобо започна порядъчно да порка – каквото му паднеше, а след като в 9 клас за първи път пуши трева и написа съчинение на тема “Човекът на новото време”, с което спечели първо място на градската олимпиада по литература, никога не сядаше да пише – даже и бележка до гаджето си, без да се напуши здравата. Козеше всекидневно и просто нямаше смисъл да го питаш “А ти още пушиш ли козче?” Като се напушеше, сядаше пред компа и щракаше по цели нощи. На сутринта не помнеше какво точно е написал и като го прочетеше, се чудеше ‘къв пич е, ебати, и ‘кви готини неща пише...
Когато беше във втори курс в университета, отиде с приятели на планина, екскурзията беше с изследователска цел – да пробват верно ли ти става готино, като се нагъбиш. Цял ден лазиха по едни склонове и търсеха халюциногенни гъби, намираха гъби, сдъвкваха ги, докато лазеха по тревата, и продължаваха да лазят напред. След 30-тата гъба видя как момичето пред него се превърна в коза и му се прииска да я опъне като в оня порно филм, дето гледаха снощи у Васко, после момичето изведнъж се превърна в кондор и налетя да му изкълве лявото око, ала Бобо се бранеше толкова смело, че орелът се преобрази в калинка и Бобо запя “Калинке–малинке, накъде ще се оженя?”
Нагъбването го държа до другия ден на обед и Бобо много се изненада, когато Силвана му каза, че бил голям смешник в гората – той имаше само хубави спомени от козата, орела и калинката...
Като се върнаха в София, написа абстрактната история на един кондор, прогонен от бащиното си гнездо в Андите и намерил истинската си любов в Стара планина… Разказът влезе в прословутия сборник с разкази, който цяло лято беше сред най-търсените книги в кварталната книжарница.
Пиян, напушен и нагъбен, Бобо беше необуздан във фантазиите си – историите му за вкаменени конници, перверзни чатъри и математици садисти, бяха наистина интересни. Гаджето му Даниела супер им се кефеше и ги разказваше на приятелките си във фитнеса сутрин, във фризьорския салон по обед и в кафенето на Силвана привечер. Гаджетата много си падат по арогантни пичове белетристи, на който им е през кура дали някой ги чете. За истинския писател от значение беше самата тръпка за писане.
Осем години след първата среща с необятния свят на гъбите, Бобо помнеше онази калинка. Мисълта, че тая буболечка наистина може да му покаже накъде да се ожени и съмнението, че не Даниела е жената за него, го караха да се гмурка още по-целеустремено в образите, породени от тревата и гъбите, и да търси там нова среща с калинката, за да я пита дали всичко това е истина.
Беше ден като всичко останали. Бобо се прибра от кантората. Като влезе в къщи, спомена гъза на клиента, който се пазареше за парите, дето трябваше да им плати, ако свършат работата, съблече се гол до кръста и си отвори една бира от хладилника. После свали и дънките и остана по раирани боксерки. Лаптопът светеше в очакване. Бобо извади тревата, кутийката с хартийки, откъсна малко картонче за “филтър”, сви си една цигара, запази я, дръпна жадно, закашля се, сякаш се смееше глътнато, изхълца “ебати кефа!”, дръпна пак и седна пред компа.
Word-овската страница не беше бяла. От ляво на дясно, от дясно на ляво, от горе на долу и обратно, по диагонал и без посока пълзяха малки... калинки. Червени, на черни точки. Бобо се опита да преброи точките на едната, но не успя, постоянно стигаше до осем и почваше отначало, щото калинката мърдаше и той се объркваше.
Калинките познаваха добре терена – намираха си път през цялата страница и никога не се сблъскваха. Бобо ги заговори съвсем любезно, попита ги как са, къде живеят – наистина ли в камбанките на момината сълза, поинтересува се от бъдещето си, но калинките мълчаха пред цялото време. Бобо пушеше и говореше с буболечките. Тъкмо си мислеше, че няма никакъв смисъл, една калинка литна и кацна на някакво готино гадже, което незнайно откъде се беше появило на дивана зад него...
Щастлива от поредното кафепиене с приятелки, Даниела се прибра с намерението да изведе Бобо на рибен ресторант. Когато влезе в хола, за момент щеше да изпадне в културологичен шок, като видя Бобо да чука надуваемата кукла, която Васко му подари уж на шега за рождения ден. Въпреки стреса и напук на това, че направо й се зави свят и имаше чувството, че ще литне от яд, Даниела забеляза на главата на поклащащата се от тласъците на Бобо кукла някакви калинка, която не беше ясно откъде се е взела, при положение че всички прозорци бяха затворени.

---

от книгата
"De puta madre иоще кратки истории"
скоро и като е-book - за първи път в България