Goodbye September

September
смени своя тембър.
Отказва да ми говори.
Но утре започва Октомври.

Кестените падат

Кестените падат,

когато сутрешното ми кафе изстине,

когато си броя стотинките за баничка,

когато вчерашната ми риза съхне на простора, 

когато си мия зъбите с паста от илюзии,

когато ютията стане тостер,

когато Тара не иска да се прибере вкъщи,

когато есента почука у съседите,

когато вечерните новини свършат. 

Кестените падат,

когато любовта ти падна в шахтата 

на една телекомуникационна компания.  

Сега е цялата в гипс,

а аз не мога да преценя кестените 

          или любовта ти ми липсват.

На кратера на вулкана

Бяло и синьо,

черни маслини.

Под снежния бюст на Артемида

препрочитам мита за Атлантида.

На кратера на вулкана –

незараснала рана

                               на коляното.

Изгревите пъстрокрили,

накацали по крайбрежните вили.

Залезите непокорни,

напук на ангината и на умората.

Изскърцаха небесните двери -

насред калдерата.

                                              

Слънцето се пробва да ме заговори.

Пият бира някакви хора...

Лодките отплаваха за Иа – 

направих си селфи насред една магия.

Нощите са все така горещи.

Нямаме нито кибрит, нито свещи.

И.. вече няма маслини.

Остана само споменът за Санторини.

Дупка ли е СУ? Дупката е много по-голяма.

Докато си чешаме езиците дупка ли е СУ или не, хора загиват на пътя ден след ден. По различни причини. Вчера беше ден на траур заради катастрофата край Своге. А днес два влака ударили автомобил на прелез (!) Шофьорът загинал. Разбира се, той пресичал прелеза неправилно и бил ударен от единия влак,а после от втория, който се движил няколко минути по-късно. Добре, че не са се ударили двата влака. А ако те се бяха преобърнали? 
И не това е най-бруталното.  Пътници от влака Бургас - София пуснаха постове за катастрофата и че влакът е спрял насред нищото и не се знае кога ще тръгне. И пак не това е най-гадното - във влака има всякакви пътници - възрастни, хора с увееждания, майки, деца. И седят в полето без храна и вода, понеже няма кой да се сети. 

Ами може да обявяваме дни на траур всеки ден - нищо няма да се промени, докато ние не се променим. Като участници в пътното движение, като хора с осъзната отговорност.  

Дупката май е много по-голяма от един факултет или университет...

Кон до коня

Още ли тичат, мила моя майко,

кон до коня, юнак до юнака?

Ослепяха гарваните, оглушаха чайките.

Кой финалната им битка ще дочака?

Гледам вече, мила моя майко,

зората се е зазорила.

В боя паднаха и точките, и запетайките -

безглаголни варвари летят към нас със страшна сила.

Докога ще гинем млади, мила моя майко?

Един остана - да носи байрака.

Един - и прост селяк, и многознайко.

Един остана - да викне: "В атака!"

Вече няма други. Аз се бия сам.

Бях сред войните на цар Иван Шишман.

Само ти

Само ти можеш да ме накараш да плача –

за изтичащи реки,

за недоносени изгреви,

за сънливи лалета,

за изпрани с дънките 20 лева,

за Великата красота на Сорентино,

за Изгубения град на спомените,

за диагностицирани шизофреници,

за блатото, в което изпуснах лицата ни,

за лятото, когато срещнахме в гората девствеността ни,

за прегорелите тиквени семки на верандата,

за клепоухата котка от Овча купел,

за лястовиците лековерни,

за изплакнатите с роса гроздови устни,

за клепачите зад слънчевите очила,

за зимата на 1996-та,

за Алисия Викандер.

Само ти можеш да ме накараш да плача.

Само ти.
И любовта ти.

Save me from the dark

Не се срамувай да заплачеш,

когато в облаче далечно

видиш моето отсъствие.

Не се страхувай да извикаш,

щом усетиш, че забравяш

очертанията на моята сянка.

Викът ти ще я спре, ще я обича,

когато зимата на твоята самота

превърне в ледени висулки моя смях.

Не се отказвай да прегръщаш

възглавницата недоспала,

защото само тя помни нашите сънища.

- - -

Не се срамувай да признаеш

че любовта ти е невечна.  

Когато видиш облаче далечно,
че съм се скрил на него ти ще знаеш.

Дъждовното лято на 2018-та

Тогава дойде чумата по овцете,

а Пенка избяга зад граница.

Дъждът не успя да измие кръвта по ръцете ни.

Свърши се сиренето за баница.

Тогава не остана време за плаж –

риби изплуваха като удваници.

Дъждът беше просто безличен пейзаж,

страхът и смехът станаха навици.

Тогава те срещнах, не можех да дишам –

дъждът задушаваше многознайната ми уста.

Facebook-ът затъна във кишата...

Тогава започнаха първите 100 години на самота.

Тогава във локвите шарени се изгубих –

не различавах повече деня от нощта.

Настина, нямам предства за другите,

но аз се опитах на повърхността 

          да се задържа.

Тогава изгледах лятото как си отива,

загърното в моето старо сако от велур.

Не оказах на бурите никаква съпротива,

защото лятото беше един... каламбур.

ти не дойде

ти не дойде -
угасна свещта,
ти не дойде
и аз си легнах със нощта.

ти не дойде -
луната заспа,
ти не дойде
не мога, но ще замълча...

ти не дойде -
живеем в лъжа,
мракът ме спря
да сторя грях на сутринта. 

ти не дойде.
с новата зора
ти не дойде,
но чаках, чакам досега.

ти не дойде -
чаках в нощта.
ти не дойде, 
напразно чаках любовта. 

ЛЯСТОВИЦА

Пита ме много дни

и нощи - 

какви са на цвят 

очите ми.

Нямаше как 

да ти отговоря,

защото никога 

не бях виждал огледало.

Попита ме 

миналото лято

колко години

ще те обичам.

Нямаше как 

да ти отговоря,

понеже ден година храни.

А ние стояхме все гладни за любов.

Попита ме,

преди да заминеш за Рим,

как да запазим 

Великата красота на Сорентино.

Нямаше как 

да ти отговоря,

защото побелялата ми брада

мълчеше многозначително. 

Попита ме една сутрин –

още преди да изгрее слънцето,

какво е сексът 

за мен.

Отговорих ти: “Лястовица”. 

Защото има поверие,

че да развалиш лястовиче гнездо

е грях.

Аз не бих сторил такъв грях.

Никога не бих разрушил гнездо.

Просто бих се скрил в него, 

моя любов.