Keep calm & carry on

Когато падам,

не искам да ме хващат ръцете ти нечисти.

Когато съм на прага на Ада,

не мога да слушам полуистини.

Когато ставам 

след стогодишен зимен сън,

не ми предричай славата,

на катедралния камбанен звън.

Когато страдам,

окачен като ловен трофей в твоята спалня,

не искам друга награда,

а просто да ме пратиш на майната си. 

Когато умирам

пред вратата ти, боядисана в цвят зелен, 

престани да свириш на тая безструнна лира,

и си спомни, че си обичала мен.

Тишина

В събота рано сутринта
на ул. "Жан-Жак Русо" N 11
чух абсолютната тишина.

Пиринска песен

Седнахме във Пирин планина
да вечеряме на хладина.
И внепазно всичко замълча,
щом запя вековната гора.

Ето я, започва песента:
за девойка хубава една,
за юнак, борец за свобода.
Песен за живота и смъртта.

Че ключа към родната земя
вардела триглавата ламя.
Но юнак, със сабя във ръка
победил зловещата ламя. 

И юнакът с румено лице
носел свободата във ръце.
И ранен, със кърваво сърце,
бил готов за нея да умре...

А добрата хубава мома
миела го с утринна роса
и лекувала го с песента
и със нежна пиринска трева.

Седнахме във Пирин планина
да вечеряме на хладина.
Но научихме от песента,
Пирине, че ти си... любовта.

път

пУсти
плоЩади
пресиЧам.

ЛЮБОВ МОЯ В ЦВЯТ ЗЕЛЕН

Любов моя, в цвят зелен,

мислиш ли си днес за мен?

Кой ще целува очите зелени –

пролетни, необременени?

Къде остана зелената рокля,

която всяка нощ вълните мокреха?

Помниш ли зелените стълби на Маракеш –

там останахме без кредитните карти и без кеш.

Сънуваш ли на Триполи Зеления площад?

Ти си, мила моя, моя рай и моя ад.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си тъмната гора. А аз ранен елен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си равнина, аз - хълмът заскрежен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си цъфналата ябълка, аз - лист употребен.

Любов моя, в цвят зелен,

ти си сянката, аз - двор усамотен.

Любов моя, в цвят зелен,

Ти нощта си, аз съм ден.

В ден зелен -

в калта съм повален.

Любов моя, в цвят зелен - като магия.

Аз съм внукът на Св. Илия.

Август 2.0

Бездиханните летни поля

не предричат вихрушка.
Уморени от думи уста
пият сетна въздишка.

Аз, притиснат от новия ден,
пренареждам нещата.
Бях отчаян и бях уморен.
И проспах самотата...

Август седна да пием кафе,
но кафето изстина.
Беше в джинси от кадифе.
Беше рано да паля камината.

Август иска да спре есента
и да бъде безкраен. 
Всяка битка си има цена.
Август знае каква е.  

Август мина парадния вход
и в антрето се срина.
Бях на себе си аз антипод.
Бях боя от картината.

Той не може да бъде художник,
въпреки цветовете си.

Август е просто един безбожник.
Или е Господ. Или... и двете.

Август помни смеха на утрото
и луната властолюбива.
Помни и мойта брадясала мутра.
Август никога не си отива…

ЛЯТНА ПРИСПИВНА ПЕСЕН

Изпей ми всеки удар на сърцето,
извикай всеки дъх, когато плача.
Надскачай изгревите и небето,
щом в житните поля вървят косачитe.

Изпей ми всеки изгрев над морето,
издишай всяка дума, всеки стон.
Не мога да съм рицар на сърцето ти, 

с усмивка - съхнеща на прашния балкон.

Когато свърши лятото – красиво-цветно,
ще надживеем сенки и съмнения.
Изпей ми всеки удар на сърцето,
щом утре няма ти да си до мене.

Изпей ми в ден 

студен.

Изпей ми песента 

за нас. 

Изпей ми всеки дъх, 

изпей ми всеки вик,

изпей ми всеки миг, 

любов. 

Ако

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя.

За да няма съмнения и сенки в очите ти.

За да можеш всеки ден да надскачаш мечтите.

Да не плачеш, когато си тръгва луната.

Да не си броиш стотинките от заплатата.

За да целувам пак медоносните устни.

За да подържим в ръце щастието, преди да го пуснем.

Да не чуваме какво говорят за нас хората.

Да не чувстваме по пътя нагоре умора.

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя...

Няма кой да ме спре да бъда герой.
Знаеш го – аз съм твой.

В КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩАТ МЕЧТИТЕ

Когато я няма във хола луната,

когато не вярвам в разплатата, 

когато от болката нощем не спите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато смехът ми не те излекува,

когато не знам колко струвам,

когато след Коледа вехнат елхите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато умират ранени мечтите,

когато умират след тях и бащите ни,

когато Онази размята косата -

в какво се превръща мечтата?  

Мечтата е утро, което го няма.
Но утрото днес е за двама ни.

Великите личности - извън живота и смъртта

Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са безсмъртни. Герои, пред  чиито дела нашето ежедневие изглежда нищожно.  Личности, пред  чиито паметници можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа, когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно – подобно на светите братя Кирил и Методи.

Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19 февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън живота и смъртта. Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев. Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби – губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.

- - -

текстът е писан за предаването "Плюс - Минус" по NOVA