На 14 май литературна вечер в Панагюрище

О писменехъ / За буквите

Когато си изгризах ноктите,

изгризах буквите.

И вече не мога да прочета

какво ти бях написал
в тетрадката на спомените:

ОБ..Ч....  ТЕ

Eternity

I saw Eternity last night - 

In front of the door, alone. 

She was lost into the lights.

I was sitting lonely at my home.

She sat in the snow yard

like а homeless guy.

I didn’t sent her kind regards.

I just whispered “Bye-bye”.

I saw Eternity last night...

(I only wanted to see her).

She wasn’t Snow White.

Now or Eternity, would you prefer?

Oh My Dear Lord

На шестия ден Бог създаде човека...

Самотен във дългите нощи

вървя и не мога да видя пътека.

А е понеделник още.

На шестия ден Бог създаде човека...

Сляп съм, наивен... Но мощен, 

понесъл товара на няколко века. 

А е вторник още.

На шестия ден Бог създаде човека...

Забравих дори за обяда,

зачетен в звездната библиотека. 

Но е само сряда. 

На шестия ден Бог създаде човека...

Стоях на стража денонощна

и дишах аз едва, полека.

А е четвъртък още.

На шестия ден Бог създаде човека...

Сърцето ми пресипнал дрозд е,

танцьор в берлинска дискотека.

Но е петък още. 

На шестия ден Бог създаде човека.

На седмия ме дорисува. 

Боже, искаш ли геврек?

Гладен съм? Или сънувам?

Near the spring I die of thirst

Near the spring I die of thirst.

The lemon tree stopped giving fruits.

For fresh apples it was late.

I know - I couldn't get away...

Near the spring I die of thirst.

We are all ashes and dust.

I needed your miraculous water.

But there was a selfish dragon.

Near the spring I die of thirst. 

I coudn't see your face at first.

I tried six days to survive.

In the sixt night I would die.

The water kissed me very gently,

The water pushed me in the deep directly. 

You know the story – boys don't cry...

And then I got into my mind.

This morning I need a cup of coffee…

The dragon knows - I am the trophy.

There was no need to fuel the Evil.

You are my heart, you are my Diva.

You are the blue in my eyes

You are the blue in my eyes – 

А new morning in the sky, 

Love unexpected – 

I was scared of being rejected. 

You are the blue in my eyes – 

A butterfly that needs to fly. 

Crocus unprotected – 

Something that connects us. 

You are the blue in my eyes – 

There's no reason to try. 

Blue color of the days – 

In the darkest night it lays. 

You are the blue in my eyes.

I slept alone, am I unwise?

Blue is just delusion 

In the last confusion. 

You are the blue in my eyes 

Which often saves me of the ice. 

But we are lost in our lies – 

as the blue got lost in my brown eyes.

Не можах да чуя пролетта

Не можах да чуя пролетта - 
вкъщи бе залостила вратите. 
Ти не вярваше във любовта.
Аз не вярвах на лъжите ти. 

Птиците ме питаха защо
продължавам пролет да сънувам.
И полузаспал, с едно око, 
се опитвах цвят да нарисувам. 

Пролетта ме вика всяка нощ
със гласа на люляци измити.
Беше ти невинна, аз бях лош.
Кой в градината покри следите ми? 

Пролетта ме търси всеки ден,
взира се на другите в очите.
Бях като ранен елен - 
горд, безстрашен, беззащитен. 

Не можах да чуя пролетта.
Тя заспа смирено пред вратата -
в полунощ наметнах я с тъга.
Двама ще дочакаме зората. 

Eлегантната дама с ветрило

художник: Boris Wolf

В зала 1 на НДК навалицата бръмчеше, жужеше, смееше се, поздравяваше се, наместваше се, разместваше се, защото новодошлите вдигаха нахалниците, седнали на техните места, очакваше... Само след малко започваше церемонията по раздаването на годишните музикални награди.

На крайния стол на 6-ти ред, 9-ти сектор седеше елегантна дама, облечена в бяла копринена блуза с дантелени ръкавели, пъстро копринено елече, кадифена пола и лачени обувки със заострен връх. Косата й беше вдигната на самодоволен кок и може би щеше да пречи малко на седящите зад нея, но дамата вече беше заела своето място и нямаше намерение да го сменя заради нечий дискомфорт.

Когато светлините угаснаха и на сцената излезе подгряващата денс формация, елегантната дама бръкна дискретно в дамската си чантичка и с елегантен жест извади елегантно ветрило. Разтвори го със замах, повя си няколко секунди, прибра  го и започна да си тактува с него. Видимо беше музикална, защото не изтактува нито една грешна нота, отбеляза възрастен естраден композитор, седнал по диагонал в съседния сектор, след като елегантната дама привлече вниманието му не само с ветрилото, но и с умението да се забавлява и то на денспарче, върху което младите момичета на сцената показваха повече тяло, отколкото танц. 

Публиката ръкопляскаше, церемонията продължаваше. Последва награждаването в две от най-важните категории и номинираните фаворити наистина се оказаха фаворити – грабнаха статуетките и обещаха на феновете още такива песни. След тях светлините в залата отново намаляха и мъжката половинка на хитов дует, който само след 12 минути щеше да спечели една от наградите, изникна на сцената в бял костюм с разкопчана риза, която показваше косматия му корем, избръснат преди няколко дена, сега леко обрасъл, а зад пича сценична машинария размахваше чисто бели ангелски крила и създаваше илюзията, че той самият маха с крила. Песента беше балада и елегантната дама веднага намери верния тон с ветрилото – ръкомахането й можеше да мине за прост жест, но не беше. Дъртият композиторът пак й хвърли едно око, а изисканата дама, която седеше до него, забеляза това и го сръга. Явно беше жена му и знаеше коцкарските му номера.

След изпълнението на полуголия младеж публиката избухна в аплодисменти и в общата шумотевица чистосърдечно се включи и елегантната дама, която ръкомахаше с ветрило. Ветрилото така и си остана прибрано, сигурно отново бяха модерни ретро аксесоарите. 

На преобразената сцена излезе рок банда и саундът тотално се смени – яки жици и кожени панталони, прилепнали по тялото и очертаващи малкото дупе на солиста, забеляза елегантната дама. Ветрилото само хвана новия ритъм – отсечени и дръзки движения разтърсиха тялото на дамата, дантелените ръкавели щяха да полудеят от размятане, коприната по дамата трепереше като че ли от страст, а може би от вибрациите на тонколоните отсреща.     

“Много е артистична”, помисли си интелектуалец на средна възраст, седнал близо до композитора, докато наместваше очилата си диоптър и 25. И той, подобно на композитора, фиксира движенията й с ветрилото нагоре-надолу и се усмихна под мустак -  наистина имаше мустак. Композиторът се ядоса, че не я беше срещнал по-рано, можеше да я включи в проекта “Нова българска музика”, можеше да му бъде полезна като корепетитор или буфосинхронист. 

Хитовият дует, който така или иначе трябваше да получи награда, си я получи, мъжът от дуета пак показа леко косматия си корем, жената показа цици – роклята й беше от типа “гол гръб без предница”, усмихваха се видимо престорено, благодариха видимо лицемерно, защото спонсорът на албума им беше спонсор и на церемонията и можеше ли да не спечелят наградата за дует?! Артистичната дама с ветрилото не знаеше това и много се зарадва на наградата, сякаш самата тя беше дует. 

Всъщност тя и ветрилото бяха дует.

Съществуваха в перфектен синхрон, допълваха се взаимно, пасваха си, ритъмът на сърцето й движеше ръката, която движеше ветрилото. Ветрилото, което беше нещо като диригентска палка. 

В 21.14 елегантната дама стана внезапно, взе си чантата, копринения шал, визоненото палто, ветрилото остана в ръката й. Понеже седеше открая, не се наложи да безпокои други хора – изниза се почти неусетно. Интелектуалецът на средна възраст не я видя кога се изнесе, защото забърсваше очилата си, композиторът обаче не изпускаше нищо. Беше понечил да стане и той – сигурно с аргумента, че отива до тоалетната, но изисканата дама от лявата му страна, т.е. жена му, беше строга господарка и нямаше да позволи фриволност. Композиторът въздъхна, отпусна се на стола и се отдаде на ритъма на поредната балада, която измислена бойгрупа лееше по сцената и по първите редове така мазно, че имаше опасност някои зрители от първите редове да повърнат от пресолена сълзливост.  

Беше 21.58. Дежурната сестра в дома за възрастни хора с леки психически отклонения потърси връзката с ключовете от входната врата и отделенията. Ключовете бяха на масата в стаята за отдих заедно в няколко недоядени сандвича, препълнен с фасове пепелник и някаква картичка с палми. 

Дежурната сестра стана с досада, защото точно почваше любимият й сериал за едни хора, който попадат на самотен остров след самолетна катастрофа и се чувстват като изгубени на края на света, преди да срещнат “другите”, тръгна към входната врата и там се сблъска с жена, облякла визонено палто върху бяла копринена риза в дантелени ръкавели. Жената държеше в лявата си ръка старинно ветрило, което никой не знаеше кога щеше да се разпадне. “Айде ма, Кремено, замалко да останеш навън, къде ходиш”. Кремена само присви рамене и продължи към стаята си на втория етаж. 

от сборника "Мъжът, който се страхуваше да стане баща"
изд, Лексикон. 2017

Обещание

Христос воскресе 
из мертвих, 
смертию смерт поправ 
и сущим во гробех живот даровав.

Χριστὸς ἀνέστη ἐκ νεκρῶν
θανάτῳ θάνατον πατήσας
καὶ τοῖς ἐν τοῖς μνήμασι
ζωὴν χαρισάμενος.




Обещах да държа ръката ти,

като тръгнеш по лунна пътека.

Обещах да те браня от мрака,

щом останеш без сили, клетатата.

Обещах да догоня мечтите ти,

да превърна тъмата във ден.

Обещах въобще да не питам

как ще дишаш далече от мен.

Обещах да целувам очите ти,

недокоснати от завистта.

Обещах да не плача скришом,

а да бъда мъж на честта.

Обещах да намирам смисъла

в ново утро и нова зора.

И не вярвам, че си орисана 

все така да летиш без крила.

Обещах ти свят триизмерен,

като сляза от кръста Христов. 

Обещах да ти бъда верен. 

Обещах ти, моя любов.

Обещах ти нощи лилави - 

както пеят птиците в песента.

Обещай, че ще ме забравиш. 

Обещай ми, преди да заспя.

Koгато Тянгун падаше

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна и непреднамерена.

- nonsense story -

Разказват, че имало един човек, който бил умрял в навечерието на III-тата галактическа война и който възкръснал при вида на освободената си родина без да изпита разочарованията на нас, живите, които гледаме, гледаме и не виждаме. И не чуваме. И так до ден-днешен.

Той бил 304-годишният дядо Йоцо.

А аз имах една баба...

Някъде на горния етаж изкукурига петел. Погледнах през прозореца и видях баба ми, която си играеше с наскоро купения й делтапланер. Кръжеше над околните блокове и дори я чувах как си свирка с уста от удоволствие. Беше неделя – денят на нейните прословути демонстрации на самоотбрана с хладно оръжие. Довечера, на поляната под стария дъб, трябваше отново да събира аплодисментите на въодушевената тълпа от бабички, старци и техните невротизирани внучета от цялата махала. Разбирате, че баба ми беше спортна натура.

Пуснах телевизора. Вече доста време той е любимото ми занимание. Винаги, щом имам възможност, зяпам всякакви предавания. И не за друго, а защото страшно искам да стана телевизионен водещ. Отдавна съм запален по тази идея – откакто в 4-ти клас си счупих лявата ръка  Тогава дълго си бях вкъщи и от скука по цял ден гледах телевизия. Много ми допадаше една млада водеща на музикално предаване - всеки път изглеждаше невероятно секси, а аз като бесен пубер, нали се сещате какво ми ставаше...

Страстта по телевизията ми остана и след като се оправих. Но скоро бях лишен от еротичното екранно присъствие на моята любимка – чу се, че се омъжила за някакъв принц от Бруней и заминала да му води там частни програми... И аз започнах да прещракам каналите, за да си намеря друга мадама.

Тази сутрин вървеше рубриката “В света на домакинската мода”. Къдрава червендалеста девойка представяше нов препарат за почистване на чинии, от който порцеланът придобиваше цвят на изкипяло кафе. Изведнъж програмата беше прекъсната и екранът се изпълни с образа на Нина Фаса - популярна звезда от викторината “Обичате ли гъби?” Беше станало традиция тя да се показва в ефир при извънредни ситуации. Както винаги, беше чисто гола, носеше само черен шлифер и докато говореше - държеше с пръстите на дясната си ръка догарящ фас.

- Здравейте, готини! - ухили се насреща ми Нина Фаса. – Sorry, че ви прекъсвам кефа, но май твърде дълго сте си залостили задниците пред телевизора. Що не вземете  да се разкарате?! Тянгун лети към Земята. За мен е чест да обявя края на света! Bye bye, гълъбчета!

- Чао, маце – изпуснах се аз.

        За моя голяма изненада Нина Фаса ме погледна страстно и ми изпрати въздушна целувка, като ми намигна... Жестоко гадже!

          Без да изпадам в паника, пак погледнах през прозореца. Някъде на горния етаж отново изкукурига петел. Баба все още си играеше с делтапланера. Вече не беш сама. Към нея се беше присъединил и дядо Йоцо, който я гледаше с възхищение и, доколкото чух, й говореше за старата железница, дето някога минавала ей зад оня блок. Баба беше толкова щастлива – не знам дали заради литкането с делтапланера или заради флирта с дядо Йоцо.

      Баба се меткаше в междублоковото пространство спокойно и волно, защото знаеше – дядо Йоцо гледа...

        Внезапно, почти като в “Апокалипсис сега”, от хоризонта изпълзя ято хеликоптери на ВВС. Унесена в играта, баба не ги забеляза. А те летяха право към нея. (Дядо ти Йоцо не го знам дали наистина гледаше). Хеликоптерите преследваха падащата китайска станция Тянгун.  

      Опитах се да извикам, но съседката беше включила прахосмукачката - не прахосмукачка, а булдозер, на макс.  Почистваше с нея бълхите на любимия си пес Пепо.

          Виках. Гласът ми проскърца като трамвай, който завива по “Алабин”, и заглъхна. 

        Не знам какво е почувствала баба, но аз усетих удара с цялото си тяло... И ми прилоша. Само не разбрах с кого се сблъска – с хеликоптерите или с Тянгун.

          А накъде на горния етаж - за кой ли път вече, пак изкукурига петел...