Залез

Меден залез изтича

от небесния вир.

Тъжен, облакът срича

мелодичен стихир.

Аз от залеза пия,

зажаднял за лъчи.

Търся спомен-стихия,

но душата мълчи.

Слиза лъч да ме сгрее

с топлина като меч.

Страх в душата лудее -

ще започне ли сеч?

Залез с дъх пеперуден

по небето кърви.

В миг на трайна заблуда

все на Изток върви.

Шпага-слънце извадих

за двубой с вечерта.

С нея в сънни ливади

Вечността очертах.

В нощен мрак се обличам –

победен богатир.

Меден залез изтича

от небесния вир...

Сърцето е товарен влак

Сърцето е товарен влак –

натъпкано със спомени на пратки.

То има машинист във своя мрак

и в полусън се чуват тактовете.

Сърцето знае своя релсов път

и няма да пропусне нито гара,

товарейки и чужда скръб,

и чуждите любов и изневяра.

Сърцето е товарен влак –

разнася дерайлирали емоции.

Локомотивът стар изсвирва пак,

превозвайки контейнери с пороци.

Сърцето може дълго да пътува

в околосветската си експедиция.

Сърцето-влак не боледува –

то винаги е във кондиция.  

 

Белязано със кръвен знак

пътува по незнайни коловози.

Сърцето е товарен влак,

то може всичко да превози.

Tara in my life (Happy B-day 2 U)

На 1 юли 2005 г. от този свят си отиде майка ми.

на 15 септември 2005 г. на улицата ме намери една малко кученце, което взех вкъщи. При първият му преглед ветеринарният лекар каза, че е на 40-45 дни. Решихме, че е родено на 1 август. Кръстих го Тара.

В първите дни, заради шока от загубата на майка ми, си мислех, че има някаква връзка между смъртта й и появяването на Тара в живота ми. А чисто психологически, вероятно съм търсим нещо, в което да съсредоточа мислите и грижите си, за да не се фискирам върху мисълта за смъртта. И грижите за Тара ме спасиха от мрачните делници. 

Днес Тара навършва 8 години (ако с доктора правилно сме пресметнали). 8 години, през които аз самият преживях и успехи, и неуспехи, любов и раздяла, приятелства и пак раздяла. И през цялото това време тя беше до мен: в планината - плътно залепена за краката ми, чак пречеща ми да ходя, в хола през зимата - легнала на ръката ми, сгушена в мен.

Това е животът. 

Честит празник на Тара и на всички, които я обичаме!

Робски съвети

Дори и за живееш като куче,

вярвай в дучето.

Поклони се плахо на велможата,

ако искаш да опазиш свойта кожа.

Не търси напразно индулгенция –

тя е за интелигенцията.   

Не вади на господаря нож,

уважавай родния си вожд,

целуни му прашните цървули,

иначе – в затворнически кули.

Ти си внук и син на роби,                               

робството е като хоби.

Щом захвърлиш старите окови -

ще ти сложат нови.

юни 1990 г.

П.С. 

2013-та не е 1990-та, но колко си приличат... 

Има и политици "с топки", но не в България

На вниманието на българските политици, които се страхуват от яйца, домати и други зеленчуци, от магданоз, босилек и други подправки. На вниманието на тези български политици, които ходят с полицейска палка и пистолет, за да се пазят от бездомните кучета около Народното събрание (тук трябва да вметна, че има „Екоравновесие” и столичен кмет).

Тази история обаче не е за тях. Тя е за едни друг политик. Не българин. Той  е от политиците „с топки”.

През 1999-та година в Германия управлява „червено-зелена” коалиция. За пръв път зелен е външен министър – Йошка Фишер. За пръв път след Втората световна война се обсъжда въпросът за изпращането на германски войници зад граница – като омиротворители в Косово. Спорна тема и за обществото, и за партията на Фишер  На извънредния конгрес на "Съюз 90/Зелени" в Билефелд при ожесточени спорове в залата Йошка Фишер беше улучен с торбичка с червена боя в ухото, като ударът беше толкова силен, че му спука тъпанчето. Той обаче не се предаде. Не слезе от сцената. И произнесе със спукано тъпанче такава реч, че преобърна позицията на своята партия. Зелените застанаха зад него, правителствената коалиция беше запазена, а по-късно Бундестагът одобри предложението на Фишер да се изпратят 8500 германски войници омиротворители в Косово. За първи път след Втората световна война Германия изпрати войници на мисии в чужбина (в Босна, Косово, Източен Тимор) именно при отявления пацифист Фишер начело на германската дипломация.

Но българските политици не са такива. Те се страхуват от една детска свирка и от една вувузела.

Като нямат много работа в и без това нищо неработещият парламент, да вземат поне да прочетат историята на Йошка Фишер и случката от 1999-та, когато той беше нападнат на партиен конгрес не от външен враг, а от  симпатизант на зелените и въпреки това запази самообладанието на политик. И победи. 

Тази история ми припомни снощи една моя прителка. И за пореден път си казах, че никога няма да ги стигнем, не само амариканците, и германците. 

А поуките са за тези, които си мислят, че са хванали Бога за шлифера.  

Coming soon

ИК "Синева", 2013
автор на корицата: Давид Манолов
оформление: Огнян Илиев 

Когато агентите поръчаха дъжда

Когато агентите поръчаха дъжда,

хората останаха на улицата.

Когато катеричките, които гризат орехи

(и разни други гризачи)

се скриха зад металните заграждения,

хората пееха „Мила родино, ти си земен рай”.

Когато синът стана гордостта на мама,

млади поети извадиха маскарадните маски

на млади прасета и други от кочината.

Когато безцеремонно наглата столетница

се продаде за едно турско кафе и малко баклава,

народът разбра, че е народ, не мърша.

14 юни 2013 г.
София

!Oстави

Остави на мира сърцето ми -
да пулсира както си иска.
Oстави на воля ръцете  -
да чертаят лицето измислено.
Остави неизречени думите,
със които с мен се прощаваше.
Остави сезоните пълнолунни,
остави незарита жаравата.
Остави изтръпнали устните,
непрехапани, нецелувани.
Остави тези слухове гнусни,
че емоциите на грамаж купувам.
Остави ми самотните нощи,
побелелите делници остави.
Остави ми писмото във пощата
и не чакай сърцето да прокърви.
Остави на мира сърцето ми.
С тези белези под индиго,
пoсиняло е цялото, клетото.
Чуваш ли, остави го!

Разговор с Тара

(нережисиран диалог с моето куче,
с което разговарям всеки ден)


Ти не можеш да ми кажеш, ако нещо те боли.
Аз не мога да ти кажа, ако нещо ме боли.
Ти не можеш да ми направиш салата,
аз не мога да ти дам свободата на улицата.
Ти не можеш да ми отговориш,
aз се опитвам да отговарям на погледа ти.
Ти не можеш да избършеш сълзите ми,
но винаги разбираш, когато плача.

Близваш ръката ми - и вече знам всичко,
което искаш да ми кажеш.

Лице

Пътувах по булевард "Витоша".
Беше пролетен, късен следобед.
В таксито бичеше турбофолк.
Някъде по пътя си бях изгубил лицето.