Родена на улицата, може би съвсем обяснимо, излезем ли навън, Тара проявяваше по-голям интерес към уличните кучета, а не към породистите, с които стопаните им гордо дефилираха наоколо – повече за да ги покажат, отколкото наистина за да разходят животните. И насред Заимов, точно на Ивановден, Тара срещна улично кученце – слабичко, плашливо, с подвита опашка. И му се нахвърли радостно – да си играе с него в снега. Но кученцето се стресна, откъде да знае, че тази лудичката, иска само да играе, можеше да го нападне. И побягна.
Тара, която приемаше все още всичко на игра, хукна след него. Моите викова не я спряха. Моят прегракнал от крещене глас раздра зимната тишина в парка. Но без резултат. Уличното кученце се шмугна между блоковете – в посока на Дарик радио и Тара - след него.
Тичах след тях и виках. И тогава за първи път изпитах страх, че ще изчезне от живота ми. Не знам дали по онова време вече се бях привързал към нея или беше някакъв първичен страх, но се притесних. Двете кучета изчезнаха от погледа ми.
Понеже от първите дни, откакто с Тара деляхме хола вкъщи, й бях дал свободата да тича без каишка в парка, тя се беше научила за кратко време – каквото и да прави, където и да ходи, да се връща там, където ме е оставила, тръгвайки да изучава околните полянки. Сядах на пейка и я чаках. И тя винаги се връщаше. В онези дни не се замислях дали и тя ме обича и това любов ли е. Едва след няколко години осъзнах, че за нея съм много повече от баща и майка. И че това не са голи думи...
Когато Тара побягна след уличното куче, изпаднах в паника. Тичах из парка и виках името й, надявайки се, че тя – дори изгубила се, ще ме чуе и ще ме намери. Беше студено и нямаше много хора. Но срещнах двама–трима и задъхано ги попитах дали са виждали една малко кафеникаво тичащо кученце. Един от тях ми каза: да, видял го – тичало към моста “Чавдар”. Чак към моста?! Изплаших се още повече, тя нямаше усет за колите и за опасностите на пътя. И от това ме беше най-много страх. Че може да я блъсне автомобил. Не се страхувах, че няма да се върне, страхувах се, че може да загине в този безумен бяг на игра след едно улично куче, което даже не й е роднина...
После се сетих, че се връща там, където съм я пуснал от каишката и набързо се озовах отново на алеята, на която срещнахме плашливото улично кученце. Оглеждах се във всички посоки и я зовях по име. Но Тара не се появяваше...
- - -
откъс от ръкописа "Тара и аз - историята на едно кученце, което промени живота ми"