Там, под цъфналите вишни

Вишневият цвят живее само седмица.

Видях го как напъпи,

как неясните бели петна

се превърнаха в цвят,

как вишната показа на света

разцъфналите пъпки

и как демонстративно лекото

пролетно ухание на нов живот

напомпа въздуха около дървото

с хиляди очаквания за плод.

Вишната беше красива и горда –

като родилка, 

облечена в булчинска рокля.

Но седмица по-късно
вишната невидимо смени вида си -

като осъден на разстрел,

облечен в бяла риза,

който знае, че само след малко

ризата няма да бъде никога повече

чисто бяла.

Бялото увехна.

Окапа.

Стопи се в едва наболата трева.

Вишната остана гола -

като изнасилена девственица

преди деня на венчавката.

Вишневият цвят живее само седмица.

Аз вехна по него,

сънувам го,

търся го.

Няма ли кой да ми нарисува в хола

цяла градина

с цъфнали

белоцветни вишни?

Requiem For A Lost Hope

Пеят някакви хвъркати...

Кой и как ли ме изпрати

във гората непрогледна,

дето няма лъч надежда?

Там ме чака вълк наточен

покрай плачещо поточе.

Чакаха ме две-три мечки

на потайните пътечки.

А луната милозлива -

като руса самодива

всеотдайно се излива

върху росната коприва.

Бях на вълците обречен -

изтърбушен и невечен.

Жертвата им днешна бях. 

Но защо не ме е страх?

Как можа така, лукави?!

Беззащитен ме остави

[без ревер и без ръкави] -  

гол в окъсаната дреха

[като спомен и утеха]...

Но и нея ми отнеха.

Chapter III - Because The Night

Нощта ражда

от далака

на мрака

страха,

че съм сам.

Не искам

да чакам,

искам

да бъда обичан

и да обичам.

Черните сенки

развалят декорацията

на тапетите

в спалнята.

Сенки

от спомени

или улични лампи?

Едната сянка

я бях обичал,

струва ми се.

Другата прилича

на сянката,

дето срещнах

в супермаркета

оня ден.

Нощта ли ме прави

сантиментален

или съм си лигльо?

Хайде, стига съм чакал!

Време е вече

да стана

господаря на нощта.

И да подредя любовта си

на нощното шкафче -

до кутийката с презервативи

и книгата,

в която е твоята снимка.

Защото нощта

ми напомня,

че те обичам

всеки път,

щом стане

00:00 часа.

Преди да заспя,

поглеждам снимката ти.

Когато заспя,

снимката сигурно хуква нанякъде...

А сутринта

е все така там –

между 23-та и 24-та страница

на книгата,

която написах за теб.

Защото нощта

беше времето,

когато снимката беше

твоето тяло

в леглото ми.

Там

За път се стягаш. Накъде ли?
Вали дъждът, не спира.
Навярно слънцето обича
да бъде в плач всемира.

Отиваш може би в страната,
където смях царува.
Не слагай в куфара си грижи,
надежда не купувай.

За всеки там е забранено
да стене в скръб безславна.
Желая с тебе да отида,
че бил съм там отдавна.

Прекарвах времето щастливо,
забравих що е болка.
Но доста скъпо ми излезе,
недей ме пита – колко.

Добре поне, че ми остана
един копнеж за спомен.
И взех го с мене за утеха –
че чувствах се бездомен.

И помня нощем, че сънувах
море, с небето слято...
Не взимай зимния пуловер,
че Там е вечно лято.

Задушница

В памет на майка ми

Тя е вече там,
където няма нощи.
Дните там минават
в ходене на гости.
Там не вият бури,
не горчи кафето,
даже смърт там няма.
Вярвате ли в третото?
Всъщност аз не зная
точно как е там –
никой не разказва
спомени оттам.
Никой не се връща.
И какво тогава?
Тя е вече там...
Днес друг ли заминава?

Безимен

re-edit 

Казваш ми „мило“,

но това няма значение.

Казваш „любими“ –

по задължение.

Казваш ми “скъпи”,

но нищо не струвам.

И знам колко пъти

сме се престрували.

Уморих се да бъда “онзи”,

уморих се от празнодумие.

Словесните пози

са... за “разумните”...

Не ми звъни.

Не ми пиши.

Не споменавай името ми.

Аз съм безимен за тебе. 

The Other Side

Бил ли си от другата страна?

Усещал ли си самотата

на разделителната линия?

Виждал ли си несъществуването ти

в хорските очи?

Бил ли си от другата страна?

Липсвал ли си на любим човек

преди изгрев слънце?

Намирал ли си се пред заключена врата,

през която само ти не можеш да минеш?

Бил ли си от другата страна?

От другата страна на пътя –

в запустялата кръчма отсреща.

От другата страна на завесата,

която пада още преди последните аплаузи.

От другата страна на стената,

опазила тайната на двама влюбени.

Бил ли си от другата страна?

Прекрачвал си някога самоуверено

през прага на мрака?

Боляло ли те е ожулено коляното,

падайки във бездната на отчуждението?

Бил ли си от другата страна?

От другата страна на светлината –

замижал с очите срещу слънцето.

От другата страна на пощенската марка, 

където е мокро и лепкаво…

От другата страна на ключалката,

която допуска само един ключ. 

Вървял ли си някога редом

до самия себе си,

виждайки себе си?

Аз съм вървял. 

The Nightwatch

Рембранд ван Рейн, "Нощна стажа"












Мълчанието на нощта
под прозореца ми
марширува.

Благодаря за 2013-та!

Благодаря за 2013-та!

Това беше една от най-динамичните ми години през последното десетилетие. За 12 месеца преживях толкова много неща, които други хора не преживяват и за 12 години. Бях ритнат, беше ми подадена ръка, бях ритнат втори път, стиснах зъби, изправих се, направих няколко крачки, продължих да вървя. Keep walking. И така - до края на 2013-та... 

Благодаря от цялото си сърце на хората, които бяха да мен, които ме обичаха и ме обичат. Обичам ги и аз. 

Само след 48 часа започва 2014-та...

Наздраве за приятелите! 

Never Let Me Go

Не ме оставяй сам – като листо на вятъра.

Не позволявай на мравуняка да се засели вкъщи.

Не пренебрегвай спомените във брадата ми.

Не ме обричай на безплодните полярни нощи.

Не ме оставяй сам – като бездомника на „Графа“.

Не ме проклинай с бъдеще безцветно.

Не подминавай сянката ми, дето все те чака.

Не може ризите във гардероба ми да бъдат само летни.

Не ме оставяй сам - износен и протрит.

Носи ме всеки ден като онази тениска лилава.

Нека наистина бъда последната клечка кибрит.

Моля те, никога не ме изоставяй!