Back to Berlin

Отидох на Биркенщрасе
три дена преди да си отидеш.
Предпочете да живееш
без мен в друг град.
Въпреки многото снимки,
които направих за теб.
Въпреки че тротоарът пред ресторант “Османия”
помни стъпките ти.
Въпреки часовника на Потсдамер платц,
който спря заради нас.

Но аз не намразих Берлин.

Не са ми виновни
липите по Унтер ден Линден,
нито Бранденбургската врата,
нито кулата на Александер платц.
Сам съм си виновен.
Понеже позволих да ме нарани една снимка
от метростанцията на Биркеншрасе.
И то снимка,
на която теб те няма.

Но какъв е смисълът
да се завърна сам в Берлин?

Before The Darkness Falls

OMG [The boy who wanted to kill Death]

Chapter 4
Several exhalations of life


Peter Sunshine was standing before the Spring of life where somebody had placed a plate with his name on it. The Spring was gradually running dry.
The sensation of seeing the inevitability of one’s own death could not be compared with anything else. Except with death itself.
However, since Peter had never died before, he didn’t have a clear idea what exactly death was. Yet, he felt the ghostly embrace of something that resembled a try for an icy kiss – he had experienced a similar sensation during his granny’s funeral – he remembered the open coffin in the church, all the relatives were supposed to walk by the body of the old woman for a final farewell. Peter had cried the previous night, he didn’t cry at the funeral, but his eyes were misty and watery, one could see the grief in his eyes. He saw everybody touching the dead woman’s hand, while walking past the coffin and realized that he was supposed to do the same. “That’s the proper thing to do!” He didn’t have any idea who had made up this rule, he wondered who could determine what was proper and what wasn’t. He took his courage though; he stopped by his granny’s body and touched her dead hand with his little palm. The icy taste of death pierced his body, at first he felt as if the dead woman would grasp him by the hand that very moment, and drag him right into the coffin with her. He instinctively moved back, he almost toppled down the huge vases full of flowers, placed near the coffin.
Afterwards, all night he saw coffins in his dreams; coffins that were opening and closing. All sorts of dead people were laying in them; people with indistinct faces who were calling him, trying to reach him with their hands in the dark. He was pulling himself back so desperately, that at one moment he fell down from his bed.
Peter Sunshine was only ten years old but he realized he was going to die.
His Spring of life was running dry and he had nowhere to get life-giving water to fill the Spring up. He neither had the strength to do it, nor did he know where to find this life-giving water...

* * *

There, at the foot of the Sunnypeak mountain, Tommy Sunshine didn’t know his brother was going to die. He had the feeling though, that Peter was in great danger, and that he had to hurry up and find him before it was too late.
Tommy set off as Peter had directed him in the dream – he had to pass through nine mountains to reach the tenth one – right at the end of the world. Jack, the Dalmatian was dogging his footsteps, so closely tailed after him, that from a distance, the boy and the dog appeared as one whole.
The older of Sunshine brothers had undertaken his journey to save Peter, but he didn’t have any idea what to expect. He didn’t know what obstacles and dangers he was about to go through. He didn’t know that those nine mountains wouldn’t be the greatest hardship at all. On his way to the tenth mountain he was going to come across creatures no one else had ever seen before. No one before had ever dared to go to the Black Castle, where the Black man lived. Moreover, he didn’t know where exactly he was going...

* * *

In the Springs of life Garden, inside the Black Castle, Peter was about to faint once again after he had been ravished by the Black man’s magic chest. He felt his breath was pushing to exhale out of his mouth, never to return again. He rubbed his eyes, which were gradually losing images of the surrounding world and kneeled down by the Spring. He felt dizzy, he could not keep his balance, so he laid down on the stone flooring between the Springs and he seemed to have surrendered. The robin bird in his bosom tried to flutter with its wings, and then it grew quiet.
A beautiful lady dressed in a purple mantle, standing under an arch on the upper floor, was looking down at Peter who was lying there – unconscious and helpless.

* * *

Wandering through the trails of Sunnypeak mountain, Tommy didn’t have time to rejoice at the two newborn foxes, that had slept well the previous night and, now, were playing in the grass. Neither had he time to watch the lonesome doe that had come to the creek, nor to listen to the bird songs. The mother fox took a careful look at the boy from the bushes, she was calm – the boy had not caused any harm to her cubs.
Now, he had to walk all the long way to reach Peter as soon as possible.

* * *

There, in Sunnytown, a bitter feeling woke Mrs. Sunshine up. She felt as if something pierced her heart, the same sensation one experiences shortly before he gets stricken by heart attack. Elena had been up almost all night, not only because of the black clouds that were threatening the town; Elena just couldn’t accept the fact that another day had passed and the police could still not detect any traces of Peter. Nobody had called or messaged her with a ransom demand; there was no evidence of a sinister crime in the woods, or in the trunk of a car, abandoned in the fields, for example... There was…nothing. This lack of information, the fact she didn’t know what happened to her child was worse than the waiting itself. Nothing terrified her more than the thought that the worst could have happened to her child... the most frightening thought for a parent…
Elena Sunshine quickly washed her face and went to the kitchen. She hadn’t forgotten her daily duties and care for her husband and Tommy, so she decided to make some crispy little patties for breakfast. Mr. Sunshine always got up early in the morning to go to the confectionary first, he came back home every morning at 7.30 and they always had breakfast together – the four of them.
The three of them now… Elena didn’t know where Peter was, she didn’t have any idea whether he had anything for breakfast at all.
She entered the kitchen and took the large glass bowl to whip the eggs in it. She took the bowl with one hand, then she turned to take the white cotton kitchen towel to mop it and… she dropped the bowl.
The glass bowl fell and broke into dozens of pieces on the floor.
There was a note on the table.
“Mom, I’m going out there to save Peter.Don’t you worry, everything is going to be all right. We’ll be back the moment the Sun rises again above Sunnytown. Wait for us. Tommy”.
Elena Sunshine realized that only two people had remained in the house for breakfast. Eating was the last thing though, that would interest her and Mr. Sunshine - that and the following mornings.
Both their sons had taken the roads of destiny. Nobody knew where these roads would lead them, nobody knew how long one should follow these roads to find salvation. If salvation were to be found at all…

* * *

Peter who had collapsed near the Spring of life, was still lying there lifeless. Being only 10, he was a brave boy. He knew how to fight and not to surrender.
The elegant lady, dressed in a crimson mantle, who had been watching him from the second floor of the castle, pushed a brick in the wall and entered in a dark room which in reality wasn’t so dark. There was no light there at all, but all the objects could be clearly seen, because of the thousands of monitors that made the darkness visible. There, on these huge monitors the woman was watching the life of different people – men, women and children, various people who were at their work place, at their homes, at the supermarket, at the cinema hall, visiting their neighbors’, at the hospital, in the maternity ward, or sitting on a bench at a bus stop...
The woman was examining their lives. Some of the monitors died out occasionally, never to start again...

* * *

Tommy had easily got over Sunnypeak and was climbing up the second mountain now. He wasn’t feeling any fatigue, Jack was full of energy too, which made the boy hurry along. He had no time to waste.
The second mountain was a woody one – three different woods covered its slopes – The Orange wood, the Sheet Iron wood and the Silver wood. These three areas were clearly outlined, as if they had no common ground – they seemed to exist essentially. Tommy wondered for a moment – which of the three was the most frightful one... He didn’t really know what sort of sensation fear was. A coward would not start looking for his brother, who had been kidnapped by a magic black chest. Jack found all of the three forests equally exiting - he would sink into the fallen leaves and play with them, he would find a stick and gnaw it for fun on their way through the forest. The Dalmation didn’t know that tin and silver are no good for gnawing at all. He didn’t have the slightest idea who was lurking behind those trees.

* * *

There, in the Hall of Life, the woman was holding something that looked like a remote control – it was, though, larger and pliable – a sponge-like object. With this remote control the woman managed to control all the cameras that showed the lives of thousands of people. She was able to have a look at all the objects around those people, as well as the other people. She would draw the lens to certain faces so close that you could see the pores of their skins. Then she would blur the images, twisting the cameras, choosing some sudden standpoints towards the Living World.

* * *

Tommy and Jack passed the Orange wood and made their way into the Tin wood. The boy told himself he had to look out for dry sticks or weeds that could cut him. The dog sniffed around, and not detecting any tasteful smells, lost interest in the wood and just kept on following Tommy – they were like two silhouettes, merging in one image.
They were approaching the Silver wood.
Tommy had read piles of books and lots of films about vampires. He knew vampires could be killed only by a silver bullet. And in this forest you could find silver for a load of silver bullets! He only hoped he wouldn’t have to use the silver for this purpose. Moreover, vampires ruled at night, and it was a day in the Silver wood.
The farther they walked from Sunnytown, the clearer they could see the black, cloudy shield that was hanging over the town. With each pace it became lighter and sunnier. Oddly, the clouds had seemingly marked the exact borders of the town and looked like an ugly lid. Only, there was no one there to roll this lid out of the town...
The sky was sunny above the Silver wood, the trees reflected the sunny rays like mirrors – now and then, and all that light was dazzling the boy and his loyal friend – the Dalmatian Jack. The rays were tickling the dog’s nose, making him sneeze. The black spots on his fur didn’t look so black under the sunny rays. Those silvery reflections dazzled Tommy as well, he wasn’t quite sure they were walking in the right direction but ever since they had set out, he had the feeling that he didn’t need to think where he was going. Somebody or something was just guiding them. He just had to confide in his feet – they knew where they were going.
The silver arms of the trees resembled frail and fragile icicles. Nevertheless, the wind scampered among them, making a weird whizz that sounded a bit scary, but Tommy had promised himself that he wouldn’t be afraid of anything.
Jack suddenly stopped and started choking.
Tommy turned round, squatted for a moment and patted the dog’s back.
He drew back immediately, as he felt as if an invisible, ice-cold hand was holding the dog’s throat. Jack couldn’t breathe. Then, in the silvery reflections of the nearby trees, he saw clearly the dog’s breath as it was floating out of the dog’s mouth. The dog’s breath curved up in the air like a cuckoo clock spring that was about to break any moment...
Something was sucking the dog’s breath away.
Tommy had no idea what to do. He started waving his hands around to chase away the invisible assailant, but his arms swung around without direction, making him look like a broken windmill.

* * *

There, in the black castle, Peter was still lying near his spring of life, without showing any signs of being here, within these boundaries, without being aware that his brother had already set out from Sunnytown to come here.

* * *

Jack’s breath was coming out of his mouth like a thin thread. Tommy couldn’t believe that the dog’s life depended on this thread. He was careful not to make a sudden move, or else, he thought, the thread would just tear up...
Tommy didn’t know that the Whispereaters lived in the Silver wood. They were distantly related to the Shapeshifters and the vampires. They were invisible creatures, therefore they would easily take their victims by surprise. The Whispereaters served the Black Man. They had voluntarily offered him to attack the people who were passing through the Silver wood and thus they took some new breathless bodies to the Black Castle.
The Whispereaters were invisible. The elderly people told stories about them – the Whispereaters usually walked barefoot and left no traces. The only sign of their presence was the weird whisper that their miserable victims used to hear seconds before being attacked in the woods. The Whispereaters didn’t smother their victims; they usually sucked their breath out. A whisper that ate human breath… It sounded really scary...
But Tommy was unaware of all these things. He was about to learn the truth in a very little while.

to be continued

превод: Гергана Бахчисарайцева

С огромна благодарност!

И.Т.

Април

“Април е най- жестокият месец...” 
Т.С. Елиът

Април е най-жестокият месец.

Aприл ме роди, а после ме смаза.

Пазейки спомен за зимната плесен,

не различавам любов и омраза.

Април е най-жестокият месец.

Когато те срещах, не можех да дишам...

Птиците пеят пролетна песен,

а вътре във мене на зима мирише.

Април е най-жестокият месец -

прекарва ме през сатурнови дупки.

Стоя над душевната урва надвесен

и стискам в ръцете торбите с покупките.

Напазарувах си много лесно

чувства, емоции, портокали...

Април премина като кралска процесия

покрай лалетата недоспали.

Април не знае нищо за зимата,

и не познава  изобщо морето.

Април беше месецът, в който тримата

тръгнахме – аз, ти и сърцето ми.

Април си взе първите цъфнали люляци,

взе си дъжда в непорочната пролет,

поразходи се малко по мокрите улици,

а после задряма - измит и доволен.

Април е най-жестокият месец -

наказва ме всеки ден с любовта.

И горчи като хляб недомесен -

плът от плътта, кръв от кръвта ми.

Страхотен ден

Страхотен ден,
отварям очи
за всичко,
дето ще премълчим.
Страхотен ден -
без маски и страх,
без лицемерие,
без "ох" и "ах".
Страхотен ден!
Поглеждам напред -
в небето розово -
самолет.
Страхотен ден!
На моя таблет
жирафът ближеше...
сладолед.
Страхотен ден
за среща със теб,
но... няма да дойдеш
в без пет.

alone in this bed

Всяка нощ във моето легло
тялото лежи само
и сънува винаги едно -
твоето сърце добро.

Alone In The Dark

Не ми позволявай да остана в мрака.

Извади ме от нощта, 
в която ме дебнат лошите хора. 
Заведи ме в твоята нощ, 
където няма мрак и страх -
eкзистенциалния мрак 
на слепите за любовта ми, 
епикурейския страх 
на лакомите за целувките ми. 
Не го прави. 
Не ми позволявай да остана в мрака. 
Запали – като онази малкa наивница - 
кибритопродавачката - 
последната останала в кутията 
клечка кибрит. 

За мен. 

Ловецът дебне в дъжд предубеден

“Стой! Поспри!..” Юздите дърпам,
тича мисълта в галоп.
Падна гръм. Небето-кърпа
спусна се над мен. Потоп.

Почна буря. Ситна мрежа
дъжд предубеден плете.
Пътят в кал е... По манежа
тича мисълта-дете.
Страх се втурна да я спъне –
стъпка го без жал, не спря.
Аз стоях безмълвно сънен,
но не можех да заспя.
Хищно в лятната стихия
прозвуча ловджийски рог.
Някой стреля. Повали я.
Господи, не съм пророк!...
Викнах. Скочих. И простенах.
В гърлото печал тежи.
Мисълта, едва родена,
мъртва е – до мен лежи...

14.06.1988 – 15.04.2012

Rescue Me

На гълъба Джакомо,
гугутката Бианка и кучето Тара


Опитах се да ви спася -
дадох ви подслон и храна.
И възможността да направите
свободния избор -
дали да си тръгнете
или да останете.

Сега се опитвам да намеря някой,
който да спаси мен.

* * *

Изгубих чувството си за хумор.
Падна в кенефа,
докато драйфах вчерашните илюзии.

Казвам се Иво

Казвам се Иво,
но това няма значение.
Казваш ми "мило"
по задължение.
Казваш ми "скъпи",
но нищо не струвам.
И знам колко пъти
сме се престрували.
Уморих се да бъда "онзи",
уморих се от празнодумие.
Словесните пози
са... за "разумните"...
Не ми звъни.
Не ми пиши.
Не споменавай името ми.
Аз съм безимен за тебе.


Ето и песента, написана по този текст, музика Стефан Димитров

When Dreams Come True

Когато си на 18, мечтаеш света.

Нямаш търпение да преживееш колкото може повече неща.
Да сбъднеш хиляди желания.

Не се страхуваш да мечтаеш и да се опитваш да направиш дори невъзможното.

Защото си само на 18.

Но без да се усетиш, са минали 10, 20, 30 години...

Сбъднал си доста мечти.
Имаш нови.
Преживял си радости и тъга, успехи и провали...
Провалите са те направили по-опитен, по-силен.
Въпреки че са оставили своите белези - по кожата ти и в сърцето.
Не съжаляваш, че не си успял в някои планове.
Доволен си, че си преминал през годините с усмивка и с надежда, че хората, които си обичал, обичат теб.
Направил си толкова много неща, че понякога се чувстваш изморен...
Но някъде там – в сърцето, в ума ти, в черупката на тялото ти - онзи, 18-годишният, все още мечтае света.
Няма търпение да го преживее.
Ти си мислиш, че го познаваш добре и че чудиш дали и той те познава.
Онзи, 18-годишният, никога не престава да мечтае света.
Не го прави и ти.
Не спирай да мечтаеш света.
В противен случай ще го нараниш.
Ще го предадеш.
Не преставай да мечтаеш.
Защото онзи, 18-годишният, го заслужава.

Предпролетно

Дочух птиците да пеят

във непрогледна тишина.
Къде отишъл беше змеят,
с когото снощи бих се аз?

Къде си ти, зеленоока пролет?
Останаха във мен парченца зима.
На долната земя оковите
личаха по краката ми протрити.

Ухаеха нецъфнали цветята
тревата тръпнеше за светлина.

По устните се беше образувал кратер
от разтопения ми смях.

Не търсех ябълките златни,
страхувах се от 100-годишен сън.
Единствената цел – отплатата
все още дремеше отвън.

Погледнах без очи небето
и се оттеглих победен -
на змея вчерашен сърцето
беше трансплантирано във мен.

Monistrol de Montserrat

Националният парк Монсерат е първият природен парк на територията на Испания. Разположен е на 50 км на северозапад от Барселона, в областта Каталуния. Тук е и едноименна планина, чиито заоблени скални блокове отдалеч изглеждат като наредени един до друг– мястото прилича на Белоградчишките скали или Метеора в Гърция.
Манастирът Монсерат е построен през 1025 г., за да увековечи виденията на Дева Мария. Това е най-святото място в цяла Каталуния. Религиозният комплекс се състои от базилика, манастир и постница. Това свято място стои непосредствено в полите на планината Монсерат.
Религиозната общност на Монсерат е основана през 880 г. Около манастира има малки параклиси и отшелнически пещери. И до днес там живеят около от 80 монаха и пилигрими.
Най-голямата светиня зад стените на манастира Монсерат е малката дървена статуя на Черната Богородица, наричана от местните Ла моренета (La Moreneta). Скулптурата е от XII в., а от 1881 г. се счита за покровителка на цялата каталунска област.
Днес манастирът Монсерат е бенедиктски храм, а в него се пази богата и ценна колекция от художествени произведения. Сред експонатите има находки от Древен Египет и Близкия изток. Тук могат да се видят и религиозни шедьоври на Ел Греко и Караваджо, както и ранни разработки на Пикасо.

OMG [Момчето, което искаше да убие Смъртта]

intro

Когато мракът си отиде и дойде утрото, по лицето на земята остават ужасни белези. Защото в мрака стават страшни неща. Много страшни.Чак не са за разказване.

1 глава

Облаци над Слънчевград


В планината беше тихо.

Вятърът спеше в Пещерата на спомените и най-после беше оставил дърветата на мира, а двете новородени лисичета спяха под корема на майка си, сънувайки какви по-интересни игри ги очакват утре. Едно семейство катерици подреждаше хралупата си преди сън, самотна сърна оглеждаше дълго последното за деня свое отражение в потока и после отпи вода на големи глътки. Четири червеношийки нарушаваха тишината от време на време, като пееха приспивни песни над гнездата си, докато малките се опитваха да си спестят ранното лягане и цвъртяха недоволно. На моменти беше трудно да се каже кое надделяваше – приспивните песни на майките червеношийки или врявата на малките пилета...

Въпреки птичия шум обаче, в планината беше спокойно – няколко минути преди да се спусне здрачът всички горски обитатели бяха притихнали и нощта не ги изненада – бяха готови да посрещнат летния мрак.

В подножието на планината спеше Слънчевград.

В града също беше тихо и спокойно, уличните лампи хвърляха шарени сенки по централната градска улица, на витрината на сладкарница “Захарното петле” светеше празнична торта с надпис “Честит рожден ден, Томи”, само че свещичките не бяха истински, а електрически и можеха да светят през цялата нощ, без да угаснат, в близкия безистен бездомно куче спеше кротко и примляскваше на сън, но мляскането беше толкова лежерно и лениво, че по никакъв начин не смущаваше нощта.

На оградата на семейство Съншайн топлият летен вятър си играеше със син балон, останал от неделното празненство в двора. В пощенската кутия лежеше забравена поздравителна картичка, изпаднала от големия куп с писма, които пощальонът Дитрих Кренц донесе вчера сутринта за рожденика. Далматинецът Джак зяпаше през прозореца на кухнята право в луната, но никой от семейство Съншайн не беше буден, за да го види и да му направи снимка. Децата обожаваха Джак и още повече обожаваха да щракат около него с фотоапарат – профилите и на двамата във Facebook бяха пълни със снимки на кучето – на двора, в парка, на морето, на планински излети, сам, с тях, с техни приятелчета, с родителите им, с дакела Джери... Децата толкова много обичаха Джак, че един ден г-жа Съншайн се притесни какво ще стане, когато далматинецът остарее и умре и дали Томи и Питър щяха да понесат смъртта му. Г-н Съншайн я успокои, че има много време, докато Джак остарее, но това не беше достатъчно – няколко дена поред Елена Съншайн наблюдаваше как децата играят с кучето и все повече се убеждаваше, че ако с него се случи нещо, това се ги съсипе.

Тази нощ Джак беше неспокоен, въпреки че не скимтеше и не лаеше. Стоеше на прозореца, поглеждаше към луната, завърташе се в кръг и пак се връщаше, опрял муцуна в стъклото, което леко се запотяваше, а после парата изчезваше и навън се откриваше все същата “лунна” гледка. Тази нощ беше пълнолуние.

През четири къщи от тази на семейство Съншайн дакелът Джери също не можеше да заспи и кротко разкъсваше на дивана в хола празна картонена кутия от прясно мляко. Джак и Джери се бяха сприятелили още като бебета. Семейство Съншайн и семейство Фюш бяха приятели и двете кучета се озоваха в домовете им почти по едно и също време. Дъщерята на Фюш - Надин, си беше избрала Джери от големия зоомагазин в центъра, а Томи и Питър, като видяха малкия Джери, който тогова беше само на месец и половина, поискаха от родителите си далматинец – само седмица по-рано бяха гледали по телевизията “101 далматинци”. Купиха Джак от същия магазин.

Двете кученца заедно опознаваха близките улички, квартала и големия парк в центъра на града. Джак и Джери бяха пълните противоположности като външен вид, но и двамата бяха любвеобилни и имаха добър нрав. Затова Надин и Томи и Питър често спореха кой обича повече своето куче. В интерес на истината, синовете на семейство Съншайн нямаха комплекс за притежание – никой от тях не казваше за Джак “моето куче”, а “нашето”. Двамата никога не бяха спорили кой да си играе с него и нито веднъж някой от тях не беше ревнал пред техните за още едно кутре, за да си има всеки от тях куче.

Тази нощ Джак видя как през луната премина лека, едва доловима сянка. Ако можеше да говори, сигурно щеше да предупреди Томи и Питър, че слънчевите дни свършват за Слънчевград.

В Слънчевград, като можете да се досетите, винаги беше слънчево. Мнозина завиждаха на местните жители за това хубаво време, на което тук се радваха през цялата година. В никакъв случай обаче не беше жега – климатът беше приятно топъл и слънчевите лъчи бяха станали част от живота на хората. Както г-жа Съншайн не можеше да си представи живота на децата си без далматинеца Джери, така и никой местен не можеше да си помисли и за миг дори, че някой ден слънчевите дни ще свършат... Тук никога нямаше бури, дори и да прекапеше лек дъждец, това се случваше без слънцето да се скрие и само след минути улиците на града отново бяха сухи. Приятно беше да се живее в Слънчевград.

Затова постоянно имаше новодошли. Строяха се нови къщи, изникваха цели нови квартали. Имаше достатъчно слънце за всички. Хората бяха усмихнати и приветливи, поздравяваха се по улиците, дори и да не се познават, правеха си малки подаръци, в сладкарница “Захарното петле” винаги имаше цяла кошница с петлета, от които малчуганите можеха да се взимат безплатно и без някой да следи вчера дали си си взел и защо слагаш едно в джоба, като друго вече си налапал... Собственикът на сладкарницата – г-н Съншайн, беше толкова усмихнат мъж, че една съседка се чудеше кога ли си почиват устните му и дали не получават мускулна треска от толкова разтягания в безброй усмивки.

Мината седмица в крайния квартал – в подножието на планината, беше пристигнал мрачен мъж, облечен целият в черно. Ако тази нощ далматинецът Джак се беше измъкнал от къщи и беше изтичал в “Горски кът”, щеше да види, че черният мъж също седеше тихо зад прозореца и гледаше в луната. Ако някой го беше наблюдавал поне десет минути, щеше да забележи, че точно на такъв интервал мъжът откъсваше за момент поглед от луната и с малък молив си записваше нещо в малко тефтерче, която после пъхаше в джоба на палтото – сякаш го къташе до сърцето си. Друг въпрос е защо посред нощ седеше вкъщи с палто и то точно в Слънчевград.

Далматинецът Джак не видя черния мъж как се крие зад прозореца, но усети, че нещо черно пълзи към Слънчевград и точно 30 минути след полунощ започна да вие неудържимо, втренчен в луната, после спря така внезапно, както беше започнал, залепи муцуна в прозореца на кухнята на семейство Съншайн, подуши притеснено наоколо и се скри под голямата дървена маса.

На горния етаж г-н и г-жа Съншайн спяха дълбоко и воят на Джак им прозвуча насън като песен на чучулига - и двамата сънуваха едно и също нещо и то беше толкова хубаво, че нямаха никакво намерение де се откъсват от него заради воя на Джак. Само за няколко секунди г-жа Съншайн потръпна в съня си, усещайки как някаква черна сянка преминава край песента на чучулигата, но бързо се върна към предишното състояние на пълна наслада - плуваше във водите на съня като малка русалка, която не помни, че някога е имала крака, вместо опашка...

Томи и Питър обаче чуха тревожния вой на Джак и се събудиха.

Питър скочи пръв от леглото, спря се за малко, сякаш се спъна в лунния кръг, очертал се на пода на стаята, погледна през прозореца, лунната светлина сякаш проряза очите му, защото момчето се отдръпна рязко, прижумя и после разтърка клепачите си. Томи седеше сънен в леглото си и недоумяваше защо е така напрегнат Питър. Попита го какво става, Питър само доближи десния показалец до устните си и му направи знак да пази тишина. И двамата бяха притихнали в мрака, смесен на места толкова брутално със светлината на пълнолунието, че сякаш стояха на театрална сцена и всеки момент щеше да започне спектакълът, чиито реплики още не бяха наизустили.

После Питър набързо нахлузи късите гащи, които му бяха толкова любими, че чак бяха избледнели от много пране, облече бялата тениска с щампа на кенгуру отпред и хукна към първия етаж.

Долу го чакаше Джак – събрал ужасно много информация и за луната, и за черната сянка, която пълзеше към Слънчевград. Близна ръката на Питър, размаха опашка, завъртя се около него и като не можа да му каже какво точно знае, погледна го право в очите. Питър се изненада каква тъга имаше в кучешките очи и го погали по главата. Песът обаче не се успокои, а тръгна към входната врата. Питър го последва.

Когато момчето отвори вратата, кучето направо се гмурна в нощта – точкова бързо изтича навън, че Питър на успя да извика след него. Тревожно се извърна и погледна към празното антре – Томи още се размотаваше горе на леглото си, после хукна в мрака след кучето.

Джак тичаше право към “Горски кът”. Питър тичаше след него.

Крайният квартал на Слънчевград спеше споен сън, само една къща – почти в подножието на планината, светеше.

Черна сянка премина през прозореца на къщата. Мъжът, облечен целият в черно, забързано пак записваше нещо в малкото си тефтерче. Лаят на Джак го стресна, прибра набързо тефтерчето във вътрешния джоб на палтото, загърна се в него като фокусник и щракна с пръсти. От мрака на стаята изплува някакъв сандък, мъжът вдигна капака и се напъха в него сякаш това беше най-нормалното нещо на света. Когато суматохата в къщата замря, пълнолунието отвън освети стаята и Питър, който вече беше дотичал до къщата, видя, че тя е абсолютно празна.

Кучето скимтеше пред вратата и сякаш очакваше някой да му отвори. Питър го извика, заедно заобиколиха къщата и момчето надниква и през задния прозорец – и тази стая беше празна, толкова празна, че лунната светлина му позволяваше да види паяжините около лампата на тавана.

Питър и Джак се върнаха при входната врата и момчето реши за всеки случай да почука. На знаеше какво търси тук, защо е дошло накрая на града посред нощ, не се опитваше да разбере кучето ли го беше довело или беше чуло някакъв шепот в нощта, която сякаш го викаше.

Събра кураж и почука на вратата.

Вратата се отвори сама още при първото почукване.

Кучето наостри уши и започна да ръмжи. Питър се опита да го успокои, но не успя. Джак ставаше все по-изнервен и сякаш дебнеше нещо в мрака на къщата и всеки момент щеше да се нахвърли върху него.

Но вътре нямаше никой. Питър се убеди в това, когато прекрачи прага и направи бърз оглед на помещението, после огледа и останалите две стаи. Но нямаше какво толкова да оглежда, защото вътре наистина нямаше нищо – нито мебели, нито дрехи, нито дори изсъхнала огризка от ябълка на пода на кухнята... Нищо. Никакви следи от човешки престой.

Въпреки това далматинецът не преставаше да ръмжи и да се готви да се нахвърли върху нещо невидимо, което или само той виждаше, или надушваше, и беше готов да се сбие с него, за да защити Питър, ако се наложеше...

Питър нямаше намерение да се бие с мрака на къщата и не беше настроен за приключения точно тази нощ, но все още не можеше да намери разумно обяснение какво го беше довело в тази къща.

Тогава видя сандъка в ъгъла на кухнята – единствената вещ в празната къща.

Сандъкът изглеждаше много стар, с очукани ръбове. Момчето се приближи и понечи да вдигне капака. Кучето изръмжа толкова войнствено, че Питър се спря и му се скара – какво толкова страшно може да има в някакъв стар сандък... Кучето беше като побесняло. Гърленото му ръмжене можеше да изплаши всеки друг, но не и храбрия Питър, който понякога сам се наричаше Питър Пан и си мечтаеше за битки с пирати и за опасни премеждия.

Питър вдигна капака на сандъка.

Сандъкът сякаш засмука момчето – погълна го толкова бързо, че кучето, което беше готово да разкъса със зъби всеки враг, се стресна, изквича и побягна през вратата – обратно към спокойствието на тихата лятна нощ в Слънчевград.

В двора на къщата Джак налетя на сънения Томи, който макар и със закъснение, беше последвал брат си и кучето в крайния квартал. Кучето беше много изплашено - сякаш е видяло призрак, ако кучетата изобщо можеха да виждат призраци...

Страхът у Джак внезапно разсъни Томи и той разбра, че се е случило нещо лошо.

“Джак, къде е Питър?” Момчето питаше и вече знаеше, че отговорът е “Питър го няма”. “Питър!”, извика Томи по посока на тъмната къща. Брат му не му отговори. Томи се затича и едва не се спъна в разхлабения праг. Огледа празната кухня, после и другите две стаи. Вътре нямаше нищо. Нямаше никакви мебели, никакви следи че домът е бил обитаван.

Джак, който го беше последвал, гледаше и сякаш не вярваше на очите си. В къщата нямаше абсолютно нищо. Нямаше никакъв стар сандък с очукани ръбове. Само едно малко паяче пребяга панически по пода, търсейки къде да се скрие. Джак искаше да каже на Томи, че сандъкът, който погълна Питър, преди малко е бил ей там, но нямаше как да го направи. Изскимтя жално, потърка с лапа пода точно където одеве стоеше сандъкът и после легна на същото това място. Кучето се строполи на пода като поразено от мълния. А времето беше ясно, нямаше буря навън, даже облаци нямаше, макар че ако човек се вгледаше в единия край на пълната луна, щеше да забележи някаква съмнителна черна сянка, която бавно пълзеше към светлото и скоро май щеше да завземе целия лунен кръг...

Томи изпадна в паника. Как щеше да се прибере вкъщи и да каже на родителите си, че Питър е изчезнал! Г-н и г-жа Съншайн нямаше да му простят, че беше оставил по-малкия си брат да излезе сам посред нощ. А и на Джак му беше станало нещо – лежеше на пода и не можеше да помръдне. Джак вече беше голямо куче. Въпреки това Питър се наведе, вдиша дълбоко и взе кучето на ръце. Краката му се огънаха, залитна, но успя да са задържи и бавно пое към къщата им на ул. “Слънчев лъч” № 1111, подпрял главата на почти безжизненото куче до сърцето си и докато пристъпваше с видимо усилие, не спираше да си повтаря на ум, че ударите на сърцето му ще дадат нова сила на ударите на сърцето на кучето, което беше на границата между живота и смъртта...

На другия ден Слънчевград осъмна с новината за изчезването на Питър Съншайн. Хората от квартала първи разбраха скоро какво се е случило, след като в два след полунощ пред къщата, на чиято ограда още се полюшваше син балон, пристигнаха с включени сирени и полицейски кола, и линейки, и втора линейка от клиниката Зоо спасение.

Рано сутринта сладкарница “Захарното петле” остана затворена. Децата, които бяха свикнали на път за училище да минават да си взимат по едно-две захарни петлета, постояха, постояха пред заключената врата и се разотидоха. Майката на 6-годишния Михаел каза на майката на Маргьорит, че Питър Съншайн е изчезнал през нощта и мълвата за това само след няколко минути пълзеше из училищния двор, по централната градска улица и из съседните магазинчета, където майките и бабите на повечето ученици започваха деня си, напълвайки солидно торбите с всякакви продукти – нужни и ненужни.

В суматохата и набъбващите клюки за това какво точно се е случило с Питър никой не забеляза, че някъде към 11 ч. слънцето започна да изчезва над Слънчевград. Тъмни облаци пълзяха към града от север, а вятърът в планината вече силно клатеше гнездата на червеношийките, които на знаеха какво е буря и нямаха никаква представа как да се спасят от нея.

to be continued

Next week

Премиера на романа OMG и на сборника с разкази De Puta Madre в Барселона.

17 март, 18.00 ч. - Асоциация „Къща Тракия, България в Каталуния”.

Стая за тъга

Влязох в езерото със акули -
Ъгълът на времето е нулев. 

Разумът подремва под смокиня. 

Нощем слънцето е просякиня. 

Искам да остана сам във стаята, 

Сам и тъжен, за да се покая.
Едичната килия е душата ми - 

По стените й пълзят предатели. 

Рискът да си тръгна е пресметнат – 

Има смисъл от беззъба клетва. 

Моля те, не ми мъти водата - 

Екзистенциално, за отплата. 

Не, не влизай в мойта стая - 

Егоист съм, там съм скрил безкрая.

L.O.V.E.N.D.

Толкова много те обичам,
че не знам какво ще стане,
когато спреш да ме целуваш,
когато ми завехнат раните.

Толкова много те обичам –
направо си нямам понятие
как ще минавам през дните ми,
нарамил чука и разпятието.

Толкова много те обичам,
че не мога да си представя
колко вода ще изплача,
облечен в тениска лилава.

Толкова много те обичам...
Звучеше ми невероятно,
че може любовта да изветрее -
като шише с парфюм познат.

Толкова много те обичам,
че не зная какво ще направя
когато звънна на несъществуващ номер
или някой ме прати по дяволите.

Толкова много те обичам –
и от сърце ти го казвам.
Обичам те до сърцебиене -
и дано да не е напразно.

Толкова много те обичам...
А ти обичаш ли ме?