Вие, които празнувате на небето

Вие, които празнувате на небето

спасението от земните грижи,

пеете ли същите песни, 

които и ние пеем?

Пиете ли от същото червено вино,

което и ние пием?

Или вашите песни са по-весели,

а виното - по-омайно?

Наистина ли не усещате болка,

когато забивайки в стената на спомените пирон,

не улучите с чука пирона,

а палеца си? 

Вярно ли е, че при вас няма ден и нощ

и не се налага да спите, когато не ви се спи? 

Наистина ли закусвате с ангел,

а за следобедния чай сядате между Адам и Ева?

Вярно ли, че отгоре погледнато

небето е много по-синьо и тъжно?

Нистина ли ни виждате – през маранята на времето

и бдите над нас - блудни и грешни?

Вярно ли е, че при вас е постоянно

лятно часово време?   

Вие, които празнувате на небето,

помним ви. И ви обичаме.

И вие ни помнете.

Докато прозвучи познатият рингтон –

камбаните на Парижката Света Богородица.

Хелоуин

Когато паднат маските,

oстава нещастието,

което се крие зад тях.

И страх.

И прах.

Остатъчна пепел, 

изтрила небето -

необятно 

и непохватно,

изчезнало безвъзвратно

видение деликатно.

Какво ли се крие зад тях?

Виновен съм, понеже мълчах.

Просяк

Седнал бе на ъгъла на улиците „Сляпа” и „Нов път”

да изпроси малко щастие.

Беше още рано, дремеше обезверен светът  - 

на небето и земята царстваше двувластие.

[Черен ангел начертаваше съдби,

бял тиранин заличаваше несправедливости, 

трябваше да оцеляваме – и аз, и той, и ти, 

но така е, щом живеем всеки ден по милост.] 

Просякът не искаше пари,

нито баничка или кафенце.

Нощем преброяваше звездите - 

скрит на топло - зад пердето.

Не очакваше големи пачки,

не живеше за три минути слава.
Но се разпознаваше по крачките му –

беше горд. Не беше се самозабравил.

Просякът събира дребни срички – 

неизречени и несънувани.

Сричките на думите „О-би-чам те!”

В тях е цялото човешко съществуване.

МАГИЯ

Aко можех да залича твоята болка,

щях да съм вълшебник.

Но аз съм обикновен клоун

и не мога да правя чудеса.

Мога само да те обичам,

дори когато те боли.

УТРО

В тишината 

чух зората

как отлита

като птица.

Тя не спира  

над баира - 

крехка птица  

гургулица. 

Tя отлита,

Маргарита, 

но къде ще 

пренощува?




Светлината

по стената

oще птици

нарисува.

ВЕЧНОСТТА

Снощи зърнах Вечността - 
под прозореце седеше.
Беше млада. Аз бях стар.
Бях умислен. Тя не беше. 

Беше седнала в снега
като някакъв бездомник.
Аз не я поканих в нас.
После - мисля, че не помня...

Снощи зърнах Вечността.
Исках само да я зърна...
Днес не я намерих там.
И едва ли ще се върне. 

Животът понякога има две лица

Отдавна исках да разкажа тази история. Но или ми ставаше жал. Или нямах достатъчно сили. Защото това не е история за изобличаване, а за оцеляване. Или пък за нещо друго, човек не може да бъде сигурен дали совите са това, което са...

Има една възрастна жена в квартала - и то в доста широки граници - от Подуене до Паметника Левски, която е с леко отнесен вид, леко замята крак като ходи, ръката й трепери. Тази жена обикаля улиците в жега и в студ. И моли, ще използвам глагола "моли", а не "проси" за някоя стотинка. Купувал съм й кафета и вафли близо до парка, вода и сокчета. Ако е гладна и жадна - да й дам това, от което има нужда, а не стотинки, които.... кой знае къде може да идат. И в най-големия студ тя в навън - навлечена с няколко якета и на главата с нещо като "космонавтка"...

Но един летен ден видях тази жена да слиза от автомобил, близо до нас, докато рано сутринта разхождах Тара. Докара я някакво момче и я остави на една пресечка, на метри от супермаркета. Като слизаще, не замяташе и не трепереше. Казаха си нещо - с нормален глас, вече не помня дали чух какво точно. И се зачудих тази жена прави ли се? Онова момче какъв й е, той ли я кара да го прави? Дават ли й хората стотинки или като мен - й купуват закуски. Колко изкарва? И за какво е всичко това?

Животът понякога има две лица. Кое е истинското? Според мен - и двете.

Goodbye September

September
смени своя тембър.
Отказва да ми говори.
Но утре започва Октомври.

Кестените падат

Кестените падат,

когато сутрешното ми кафе изстине,

когато си броя стотинките за баничка,

когато вчерашната ми риза съхне на простора, 

когато си мия зъбите с паста от илюзии,

когато ютията стане тостер,

когато Тара не иска да се прибере вкъщи,

когато есента почука у съседите,

когато вечерните новини свършат. 

Кестените падат,

когато любовта ти падна в шахтата 

на една телекомуникационна компания.  

Сега е цялата в гипс,

а аз не мога да преценя кестените 

          или любовта ти ми липсват.

На кратера на вулкана

Бяло и синьо,

черни маслини.

Под снежния бюст на Артемида

препрочитам мита за Атлантида.

На кратера на вулкана –

незараснала рана

                               на коляното.

Изгревите пъстрокрили,

накацали по крайбрежните вили.

Залезите непокорни,

напук на ангината и на умората.

Изскърцаха небесните двери -

насред калдерата.

                                              

Слънцето се пробва да ме заговори.

Пият бира някакви хора...

Лодките отплаваха за Иа – 

направих си селфи насред една магия.

Нощите са все така горещи.

Нямаме нито кибрит, нито свещи.

И.. вече няма маслини.

Остана само споменът за Санторини.