Ако

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя.

За да няма съмнения и сенки в очите ти.

За да можеш всеки ден да надскачаш мечтите.

Да не плачеш, когато си тръгва луната.

Да не си броиш стотинките от заплатата.

За да целувам пак медоносните устни.

За да подържим в ръце щастието, преди да го пуснем.

Да не чуваме какво говорят за нас хората.

Да не чувстваме по пътя нагоре умора.

Ако знаех какво да направя,

щях да го направя...

Няма кой да ме спре да бъда герой.
Знаеш го – аз съм твой.

В КАКВО СЕ ПРЕВРЪЩАТ МЕЧТИТЕ

Когато я няма във хола луната,

когато не вярвам в разплатата, 

когато от болката нощем не спите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато смехът ми не те излекува,

когато не знам колко струвам,

когато след Коледа вехнат елхите,

в какво се превръщат мечтите?

Когато умират ранени мечтите,

когато умират след тях и бащите ни,

когато Онази размята косата -

в какво се превръща мечтата?  

Мечтата е утро, което го няма.
Но утрото днес е за двама ни.

Великите личности - извън живота и смъртта

Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са безсмъртни. Герои, пред  чиито дела нашето ежедневие изглежда нищожно.  Личности, пред  чиито паметници можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа, когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно – подобно на светите братя Кирил и Методи.

Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19 февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън живота и смъртта. Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев. Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби – губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.

- - -

текстът е писан за предаването "Плюс - Минус" по NOVA

REVENGE

Предателите спят пред портите на Троя,
доносници и мишки трупат зимнина в душите си.
Раната не заздравява лесно, щом е гнойна.
Когато мечовете легнат във пръстта, ще си простите.

Предателите спят зад портите на Троя,
страхливците обличат ризници от мъст.
Решението да узурпирам утрото е само мое,
не можеш слепите стрелци да сочиш с пръст.

Предателите спят до портите на Троя,
един от тях вратите ще отвори.
Ще бъде ден и ще умрат героите,
когато конят дървен проговори.

Ще бъде той с очите на дете.
Но повече над Троя няма да мълчи небе

СЪН

Не ме целунa пaк зa лекa нощ,
не ме зaви c прегръдките прозрaчни.
Невиннa беше ти, a aз бях лош.
Зaщо ми е зa утрото дa плaчa?!

Не могa в тъмнинaтa дa зacпя,
cънувaм вcякa нощ очите ти.
Cънувaм, че видях еднa лъжa.
Еднa ли е обaче aз не питaм...

Cънувaм, че ми кaзa, че обичaш
ръцете ми и уcтните безcилни.
Cънувaм, че към тебе тичaм...
Но aко пaднa, кой ли ще ми вдигне?!

Не ме целунa пaк зa лекa нощ.
Побързaй, ще изпуcнеш влaкa...
Бях брaтчето нa мaлкия Гaврош -
от утре ще прегръщaм caмо мрaкa.

Чернобил и след това

26 април 1986-та. Три дни след като съм станал на 19. По това време съм войник в малкото шуменско градче Нови пазар. На 26 април 1986-та се взривява реакторът на Чернобилската атомна централа. ЦК на КПСС, КГБ и цялата съветска пропагандна машина крият от света за чудовищната авария. На 1 май 1986-та в София и в цялата страна се провеждат манифестации за празника на труда. Над България вали дъжд. Дъжд, дошъл с радиоактивния облак. Бременни жени са се разхождали по парковете. Деца са тичали из локвите... Говори се, че войниците по онова били пазени - че не сме яли радиактивни салати и т.н. Но беше пролет и имахме занимания по тактика и оперативна подготовка. Бяхме навън, сигуно ни е валял дъждът (вече не помня), сигурно сме лазили по време на учения в калта, обазувала се от този дъжд. Сигурно по лицата ни са се стичали капки от този дъжд. Но никой не е знаел. Никой не ни е казал. 

Смята се, че Горбачов има голям принос за падането на комунизма и на Берлинската стена. Но според мен той е главният виновник за скриването на истината. И не трябва ли виновните за лъжата да понесат отговорност?

Някой, когото някога си обичала

Аз съм паяжината над картината в хола.

Непокорният слънчев лъч във прозореца. 
Аз съм постелката на кокер шпаньола ти.
Последният оцелял в Памплона бикоборец.

Аз съм мушицата, дето се блъска в стъклата. 
Пожълтелият ученически лексикон.   
Аз съм сянката – непознатата.
Аз съм кръпката на стар балтон.

Аз съм жаждата и водата по пладне. 
Аз съм първообразът на Големия взрив.
Аз съм полетът и фатално пропадане.
Аз съм залезът недоверчив.

Аз съм момче на коляното с рана огромна.
Ти – онова луничаво момиче.
Помниш ли още или не искаш да помниш -
аз съм някой, когото някога си обичала. 

Какво ще се случи на 19 май?

Та така... Финалният, 8-ми сезон върви доста според очакванията на зрителите. A действието е толкова динамично, че предишните сезони, в които се влачеше едва-едва, ни се виждат като безкраен зимен сън. Както на Север е дълга зимата. Кралят на нощта е мъртъв. Уби го Аря с камата от валирианска стомана. Лорд Варис не успя да разкара Денерис, преди тя да полудее от гняв. Денерис го изгори жив с драконовия огън. Същият огън, който няколко минути по-късно изпепели столицата. Джон, т.е. Егон, е законният наследник на трона, както знаехме. Сега вече го знае и цяла София - т.е.Вестерос, почти де... Денерис му е леля. Но това не му пречеше до онзи ден да й казва: "Обичам те". Преди озлобялата леля да изпепели с последния оцелял дракон Кралски чертог. Гадната Церсей и тя май умря заeдно в брат си, влюбен все още в нея, баща на нероденото й  дете. Изобщо много кръвосмешения в тоя сериал...

Сега остана само един епизод. Кралски чертог е в руини. Кой ще седне на Железния трон и изобщо оцелял ли този трон от драконовия огън?

За да бъде ВЕЛИКА, последната серия трябва да ни разкаже завършек, различен от тава, което вече знаем или очакваме. Трябва да има развитие, за което никой от нас не е и подозирал. За да ни изненада, да ни остави без дъх. А не още на другия ден – след финалното излъчване, да забравим за сериала. Какво ли ще се случи на 19 май?       

Дядото, който едва не си изпусна автобуса

Беше септемврийска неделна привечер. Внезапно през деня задуха студен вятър. Хората на автобусната спирка се загръщаха в палтата и якетата и поглеждаха към ъгъла на Ректората – дали най-после не идва автобус 280.

Наистина идваше. Дойде, спря, от вътре слязоха само трима пътника, качиха се 25.  Двама дядовци с бомбета се настаниха на първата седалка и започнаха да си говорят на толкова висок глас, че скоро целият автобус беше в час с техните истории. Приличаха си – не само заради бомбетата. 

“Разбра ли какво стана?”, извика по-възрастният. Викът му стресна студентка в 1 курс Философия. “Какво?”, отвърна с вик другия дядо. “Щях да си изпусна автобуса”. Седял си на спирката и говорел по джиесема с Пепа, “знаеш я Пепа”... и улисан в разговора със старата приятелка замалко да не види, че това е неговият автобус. 

“Добре, че те познах по бомбето, та разбрах,  че това е нашият рейс”, не спираше да вика дядо номер 1. - “Къде се изгуби ти бе?”

Гласовитите дядовци изобщо не се притесняваха от другите пътници и все така крещейки направо първият разказа как жена му цял ден варила боб, оказал се стар и бавно уврял. Ама сега ще сложат и малко ребърца на скарата, та да се облажат...

На следващата спирка слезе изискана дама с визонено палто, която през целия път дотук гледаше възмутено дядовците.  Качи се весела група младежи – явно студенти, които нищо не знаеха за старците. Но скоро щяха да чуят доста за тях.

  

            

Кученцето, което чуваше гласове

Хера тичаше весело по тротоара – бързаше за парка, където щеше да играе с другите кучета чак докато мръкне. Лятната юнска привечер беше приятна. Иван щеше да си вземе бира и цаца и да обсъжда с приятели от парка кой къде планираше да ходи за лятната ваканция. 

Хера беше с неясно родословие – намери я на улицата, когато палето беше едва на два месеца.  Но в нея имаше нещо от гонче, което обясняваше голямата й енергичност – гонеше гълъбите по тротоара, дебнеше котките зад кофите за смет, скачаше и направо се завираше в торбите на хората, амбицирана да разучи какви продукти са напазарували.

Наближиха спирката на 9 и 72 на “Оборище”. “Автобус номер 9 пристига след 4 минути”, прозвуча женски глас.  Хера го чу, опита се да открие с поглед жената, която говори, не можа да идентифицира източника на гласа и се заоглежда леко панически... Иван се усмихна и я подкани да продължат. Хера хукна напред – едва я удържа на светофара.

Малко преди парка "Заимов" минаха край друга спирка. “Автобус номер 213 пристига след 6 минути”. Пак женски глас и пак неясно откъде. Хера отново се стресна, заоглежда се и започна да търси жената, която й говори.

Разбира се, жената от автоматичната система за известяване не говореше на нея, но откъде Хера можеше да го знае. Иван пак се засмя на неориентираността й и я призова: “Хайде към парка!”

Весело и безгрижно кученцето, което чуваше гласове, хукна към голямата поляна в “Заимов”, където се събираха най-много негови приятелчета.