Merry Christmas everyone

Всяка година се убеждавам, че на Коледа стават чудеса. И че трябва да следваме мечтите си и да не се отказваме от тях, дори когато всичко е срещу нас и сбъдването им изглежда невъзможно... Усилието е голямо, понякога не можеш да спиш, боли те главата, сърцето, далака, белия и черния дроб, чувстваш се сам и слаб...

Но накрая то, чудото, се случва. Мечтите стават реалност. И това е едно от най-хубавите изживявания. Желая на всеки да усети това щастие - на сбъднатата мечта!

Весела Коледа на всички! Да повярваме в чудесата. 

Те са тук и чакат своето случване.  

МОМЧЕТО С ВОДЕН ПИСТОЛЕТ И МИСЪЛТА ЗА БОЛЕСТТА НА МАЙКА МУ

Пътят минаваше през пустинята. Но той не тръгна по него.

Вече никакви пътища, алеи, пътечки и кози пътеки нямаха значение. Заблуждаваше се, че може - заради работата, дребните всекидневни радости и малотрайните плътски удоволствия – да изтласка някъде назад в мислите си Мисълта за болестта на майка си. Но не беше възможно.

Всички илюзии за истински и неистински майки, всички детински страхове и съмнения нямаха вече никаква власт над разума му. Веднъж му се прииска, както когато приятелят му падна на камъните и рани тежко главата си, да изтича през девет земи в десета, да напълни пистолета с жива вода, да се върне, да напръска с нея майка си и тя да се вдигне от леглото. Но вече нямаше десета земя (беше я унищожило съвсем наскоро унищожително земетресение), а водният пистолет не можеше да му бъде от полза - преди много години в цевта беше заседнала една капка (и този пистолет сега не вършеше никаква работа нито като воден, нито като пистолет).

* * *

Даже не знаеше дали се страхува. Страхът вече не беше усещане, което го плашеше. Страхът беше само спомен от едно не-негово минало, когато пред собствените му очи родителите му побеляха, раменете им се отпуснаха, бръчиците край очите им се смесиха с бръчките на челото, умората от годините натежа в краката им денем, когато се опитваха да се разхождат в парка, и нощем – щом започнеха да сънуват една безкрайна младост и напразно се опитваха с палеца на десния крак да отметнат завивките....

Те остаряваха много по-бързо. Той - по-бавно, но също така сигурно. Виждаше какво бъдеще на не-обратима не-мощ му предстои и още повече се потискаше от мисълта за не-родения си син.

Виждаше. Усещаше как майка му и баща му вървят към края на една пътека – не-предвидима и не-реална. А той ги следваше – сляпо ли, воден от предопределение ли или избрал сам същия път...

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...

Жената простена в сумрака. Той също. Въздухът, изпуснат от гърдите му, можеше да бъде уползовторен във въздухоплаването, ако беше собственик на въздухоплавателна компания... Задухът на юлската вечер лепнеше по-досадно от лятна муха.

Търсеше някакво спасително действие - реално, а не не-реално като магическите разрешавания на кризисни ситуации в приказките за лоши и добри.

И тогава си спомни, че вече беше виждал този преход на живота (към нещо друго)! И че и предишния път също се беше изненадал от странното спойствие на баба си...

* * *

Майка му не виждаше нищо, нищо не усещаше. Понякога казваше някоя дума – не-свързана или не-очаквана. Не-логична или не-разбираема...

Но само две фрази имаха смисъл: „Няма страшно” и „Всичко ще бъде наред”.

* * *

Той се опитваше да й каже как болестта е преодолима, как има надежда, как трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя му отговаряше: „Всичко ще бъде наред”.

И всичко беше наред.

* * *

Две седмици по-късно пак седеше на леглото й и пак беше малко преди полунощ.

Държеше лявата й ръка в своята лява и усешаше ритъма на сърцето й. Нейното сърцетупане беше бавно и проточено, неговото – като на заек, зърнал ловец в гората...

* * *

Когато беше на 10 години, се разболя от бронхопневмония и беше толкова зле, че нямаше сили да върви сам до поликлиниката (която беше само на 50-тина метра от дома им), за да му бият инжекция. Почти бяха стигнали, когато му прилоша. Още тогава беше високо и слабо момче, а майка му – дребна жена; бeше може би поне с една глава над нея. Но когато му премаля, тя го взе на ръце и го занесе до поликлиниката...

А сега, когато е толкова болна и крехка, него го беше страх да я взема на ръце...

* * *

Две години по-рано го заболя стомахът. Долу ниско вдясно.

Лекарът каза, че веднага трябва да го оперират от апендисит. Преди да се е спукал.

Докато го караха на носилка към операционната зала, единственото лице край него беше това на майка му.

Когато излезе от упойката, след като го резнаха, пак видя майка си – притеснена и бледа. И той беше блед.

* * *

Още не беше тръгнал на училище.

Беше зима. Играеше си на пода в купнята и кашляше силно. Майка му плетеше, седнала на дивана, елече.

Играеше си и кашляше.

Тя седеше и плетеше.

Внезапно майка му стана и каза: „Трябва веднага да идем в поликлиниката! Чух глас, който ми каза: Ако искаш да не изгубиш детето, заведи го на лекар, много е зле!”

Лекарът откри много тежка бронхопневмония.

После тя разказваше как благодарение на този глас бил спасен.

А той беше болнаво дете.

* * *

Беше 12-годишен и пак (както всяка поредна зима) боледуваше от бронхопневмония.

Вкараха го в болница. Толкова мразеше болниците и тяхната смазваща белота! Плачеше вечер, свит в чаршафите. Плачеше и денем, когато майка му и баща му идваха на свиждане и му носеха портокали, а някаква много гадна медицинска сестра не му даваше да ги вземе.

Един ден му бяха донесли локум. Но същата тази сестра го изяде с дежурния парнаджия...

В петък родителите му пак дойдоха, въпреки че не беше ден за свиждане. Гледаше ги през решетката на прозореца, говореше им нещо (изобщо не помнеше какво - май че иска тутакси да се махне от болницата), махаше им с ръка и плачеше. Беше болнаво дете. И много тъжно.

* * *

На следващия ден майка му подписа декларация, че поема отговорност за здравето му и по нейно желание, нищо че още не беше оздравял, го изписаха от болницата.

Отведоха го вкъщи и го лекуваха там – идваше медицинска сестра да му бие инжекции (дупето му беше като решето), пиеше много лекарства и топло прясно мляко с разбито в него сурово яйце. Лекуваха го и го обичаха. И оздравя.

* * *

Сега тя лежеше и не оздравяваше.

* * *

Нямаше луна. Нито една улична лампа не светеше. Но по леглото на майка му ходеха сенките...

Тя го потърси с ръка и го намери приседнал на леглото.

Той седеше и чакаше – да й мине треската, да спре задъханото й дишане, да се успокои...

* * *

Пак се опита да й каже, че болестта е преодолима, че има надежда, че трябва да се храни, да се движи, да вдига лявата си ръка, да вдига дясната, да сяда, да се обръща в леглото, да пие витамините и множеството други хапчета. А тя отново му отговори: „Всичко ще бъде наред”.

И наистина всичко беше наред.

* * *

Задряма край леглото й и насън пък беше онова малко дете – болно и немощно, а тя – дребната жена, майка му, го носеше на ръце съм Спасението...

* * *

- МАМО!

Лице 2014

Търся се. Не се намирам.

Губя се. Не се изгубвам.

Срещам се. Не се познавам.

Разминавам се с лицето си.

Поздравления за силната българска съботна вечер!

Радвам се, че най-после чета във facebook поздравления за Крисия, Хасан и Ибрахим за второто място на детската Евровизия. А не хейтърства, за това, че не са победили.

Радвам се, че чета текстове в подкрепа на Кубрат, който показа, че има огромен потенциал и тепърва ще гледаме победите му.

Радва ме подкрепата. А не песимизмът, както на Олимпиадата в Лондон, когато се изсипаха безсмислени укори и медийни заглавия като "Станка изпусна златото"... 

Не винаги побеждаваме, да. Но важното е дори, когато губим, да сме с достойнство и да знаем, че има нови предизвикателства в бъдещето, за които трябва да сме още по-силни.

Поздравления за силната българска съботна вечер!

Love story

Една катерица,
седнала да гризе недозрял орех,
ми разказа
невероятната си любовна история.

Беше унила.
Не запомни името ми.
Търсеше думите,
за да опише как страда.
Времето нямаше
никакво значение за нея.
Можеше да разказва 1001 нощи
и нищо не можеше да я спре.
Не се самосъжаляваше.
Не ридаеше истерично.
Единствено любовта
даваше смисъл на монолога й.

Беше с разбридана воалетка,
пристъпваше нервно от крак на крак.
Другата катерица, съседката й,
беше наметната с анорак.

Всеки момент щеше да завали,
туристите - да се разотидат.
Казват, че любовта ранява...
Тя беше цялата в бинтове...

Една катерица,
седнала да гризе недозрял орех,
ми разказа
невероятната си любовна история -
на брега на езерото
в St James Park.

Пълен провал

Не успях да те завия с родопско одеяло,

преди да заспиш в онази хладна нощ,

в която омразата на хората

беше издигнала Берлинска стена в спалнята ни.          

Не казах думите, които трябваше да кажа

още преди осемнадесет години –

думи-доноси срещу самия мен 

пред Народния съд на общественото мнение.

Не ти донесох пресни плодове и зеленчуци,

когато се връщах уморен от работа,

защото забравих торбата с покупките

в последния трамвай на последната спирка.

Не те целунах завчера за лека нощ,

защото устните ме боляха от прехапването,

с което се опитах да възпра

желанието да ругая.

Не си разкъсах гръдния кош,

за да ти поднеса сърцето си на тепсия.

Сърцето вече не реагира

на външни дразнители.

Ако искаш, вземи го,

свари го,

направи си със него

някакво обедно меню.

Само не ми казвай после,

че не съм те предупредил –

това сърце, претъпкано с горчивина,

просто не става за ядене.

Антидепресанти

Във краката - кестени.
В клоните - есен.
Под дървото - ров.
Как да се спася от есенната депресия, моя любов?!

По пътя

Това се случи преди много години…

Загледах се във житейските линии

на дланта ми

и видях бъдеще в контрастни гами...

Понякога си мисля, че съм син на Девата

и ще откупя своята смърт за 300 лева.

Дали изобщо знам кога съм се родил?

Лице изглежда нямам, само тил.

Като малък се страхувах, че съм подменено дете…

И търсех своите родители, но без да знам кои са те.

Кръщелното ми свидетелство е някъде в Библията…

Душата е една огромна лилия…

Лилия сред тръни.

А може би съм още сънен.

Растях без приятели, задушен от ласки.

Сънувах фашисти,

активисти,

трактористи,

свине породисти

и всички – със зелени каски…

Едва си спомням дядо – бил съм двегодишен.

Говоря си наум със него. Той понякога ми пише…

Той е като Господ в моите представи –

в риза от небе, със слънчеви ръкави.

Уморявам се да мисля за Отвъдното

и се боя, че краят ще се сбъдне…

Наричат ме с някакво измислено име,

казват, че съм сукал на вълчица някаква от вимето.

Но аз съм и тревата,

с която

се храни вашият добитък,

и Мойсеевият свитък,

и водата

в езерата

и блатата,

и последните стотинки

от последната заплата.

Обикалям отново земята,

раздавам хляб на децата ви,

но никое не взима.

Та как ще изкарате зимата?

Отиват овцете на заколение –

духът им е в тебе. И в мене.

А аз отново си мисля за дядо -

и даже забравих обяда.

Не ми носи покупките от вчера,

Не търсите в очите далавера.

Не изричай, моля, мойто име.

Аз отдавна съм безимен…

Това се случи преди много години.

Сега висиш във хола ми като картина.

Страхувах се, че няма да бъда достатъчно смел…

Тогава още не знаех по кой път съм поел.

Непотребна тъмнина

Няма сляпо слънце в този ден,
няма чувства от облак нарязани,
няма спомен за теб и мен,
няма ни любов, ни омраза.

Video Book - Chapter VIII - She's The One

Нямам

Нямам никакви чувства.
Празен съм
като празна кибритена кутия. 

Без теб

photo: DCHK

Кръвта ми изтича в Перловската река,

която ще прелее.

Сърцето е изложено за продан

на сергия на Женския пазар.

Очите ми са слепи за юнското утро,

за което пеят недоспали птици.

Котките в квартала се хранят

с хранопровода ми.

Една съседка от горния етаж

си направи билкова отвара

с усещането ми за самота.

Ръцете са сакати,

устните – безцветни,

сърцебиенето ми го няма.

Без теб.              

Chapter IX - I Lost My Heart In London

(video book)

 

I wanted to stay and live in London

but the ravens hovering over Big Ben

did not let me.

I wanted to gaze at the city every day

from the height of the London Eye

but the rain and clouds didn’t let me.

I wanted to breathe in the aroma

of candied peanuts under the bridge

but the deep waters of the Thames didn’t let me.

I wanted somewhere on Baker Street

to come across Sherlock Holmes and Doctor Watson

but two fox cubs led me astray from my path.

I wanted on that day at Piccadilly Circus

to have Eros bring your love back to me

but you missed this station of the subway.

I wanted us both to stay in London, you and I,

and have a house on Camden Square…

I wanted this. But today I am leaving.

превод:
Росица Петкова / Вяра Попова 

Момчето и болката

  

За първи път почувства болката, когато се раждаше. Главата му се замая от сблъсъка с Външния свят. Но не го болеше само него, болеше я и майка му. В последния миг от времето, през което бяха едно цяло, то усети нейната болка и разбра, че човека го боли. Научи, че Животът е болка.

* * *

Момчето само усети болката, когато беше едва неколкомесечно бебе - тогава още не се беше появила болката от поникващите зъбчета.

Неговият баща беше смел и суров мъж. Въпреки това се отнасяше мило със сина си - взимаше го на ръце и го подхвърляше във въздуха. Винаги го хващаше. Само веднъж не успя... Не го направи нарочно - за да изпита устойчив ли е на удар синът му. Не! Просто беше малко замаян от фаталната комбинация пълнолуние плюс пълно слънчево затъмнение, внезапно връхлетели човечеството онзи ден. Може би точно по същата причина и бебето беше замаяно - не усети особена болка при падането и не се разрева. Но усети, че тепърва ще пада много пъти. За пеленачето още нямаше разлика между Падане и Падение...

* * *

Постепенно дойде времето, когато падаше от детското креватче, от стола (който си беше примъкнал, за да достигне тавата със сушени смокини, скрити в шкафа). Падаше от велосипеда, от коня (когато се записа в школата по езда), a веднъж едва не падна от покрива на къщата - беше се качил да провери думите на сестра си, която твърдеше, че под керемидите се крият летящи гущери...

Болката и страхът всеки път бяха различни. А когато често те боли, ставаш зависим от болката. Дори може да ти липсва.

* * *

Беше есен. Момчето лежеше в задния двор, зарито в купчина окапали листа. Беше се сляло с тях. (Представяше си, че и то е листо - все още свежо и крехко, безумно зелено. Другаруваше с пойните птици и пеперудите. Радваха се заедно и на слънцето, и на дъжда. Докато научи, че пеперудата - страхотна красавица, която му беше най-добра приятелка, страда от прогресиращо обезцветяване. Съсипано от мъка, момчето-листо й подари собствената си зеленина и в същия миг увяхна...)

Обсебено от фантазиите си, момчето не чу приближаващия автомобил. Майка му виждаше единствено купчина окапали листа... Когато листата се разхвърчаха от преминаващата кола, прозвуча вик...

Прекара няколко месеца с гипсиран крак, но се оправи. По-трудно беше на майка му, която получи трайна психическа травма от непрестанно щурмуващата я мисъл, че е прегазила собствения си син.

Момчето изобщо не я упрекваше, въпреки че когато лявото предно колело премина през левия му крак, болката беше убийствена. Но всяка болка се забравя. Освен ако не свикнеш с нея. А то е същото.

* * *

Растеше момчето, а болката продължаваше да го изненадва.

...Когато я видя за първи път, изобщо не си помисли, че това е жената на неговия живот. Беше красива, чаровна, умна. Излизаха често - говореха си за всевъзможни неща, шегуваха се - дори с Живота и Смъртта. Дните минаваха и някак между другото разбраха, че не могат един без друг. Ожениха се.

През първата брачна нощ и двамата ги боля...

Момчето (вече мъж) имаше приятел - умен, добър, красив. От малки споделяха всичко. Един ден приятелят му предложи да споделят жена му... Онзи го убеждаваше колко е естествено, колко е всеотдайно. Каква върховна проява на приятелството е да позволиш на приятеля си да спи с жена ти. И евентуално тя да зачене от него! Какво по-хубаво от това синът ти да бъде син на твоя най-добър приятел!

Всичко това не го потресе. Изненада го, че собствената му жена нямаше нищо против. Тя беше готова да я сподели приятелят му!

Трудно е да се каже дали болката беше повече физическа или сърдечна. Заболя го и го боля дълго. И то не заради плътската арогантност на двамата най-близки хора. А защото точно те му отреждаха ролята на сводник.

* * *

Оттогава болката започна да го напада отвсякъде:

Заболя го сърцето (наистина го болеше).

Заболя го жлъчката.

Заболя го палецът на дясната ръка, който беше гноясал.

Заболя го левият бъбрек.

Заболя го раната на коляното, охлузена при поредното падане с велосипеда.

(Макар че порасна, продължи да пада.)

Заболя го кътник, развил кариес.

Заболя го апендиксът.

Заболя го язвата.

Заболяха го хемороидите.

Заболяха го очите - от взиране в невидими неща.

Заболя го гърлото - имаше хроничен фарингит.

Заболя го черният дроб.

И белият.

Нямаше част от тялото му, която да не го болеше...

* * *

Изпи чаша собственоръчно приготвен коктейл и... заспа.

* * *

Когато се събуди, вече нищо не го болеше. Не защото болката беше преминала, а защото нямаше сърце, жлъчка, бъбрек, кътник..., които да го болят. Беше прекрачил границата между болката и НЕ-болката. Беше избрал нематериалната свобода (на духа) пред постоянно уязвимото тяло.

Неизмъчван от всевъзможните човешки болки (духът на) момчето с воден пистолет се разхождаше в Райските градини. Нито веднъж не откъсна ябълка от плодовитите клони. Внимаваше да не стъпче горските теменуги, покрили поляната между дома на Св. Петър и Неговата къща. Не си ходеха на гости със Змията. Даже не я поздравяваше, когато я срещаше! Но тя беше достатъчно коварна, за да му влезе под кожата.

* * *

Парче изсъхнала змийска кожа лежеше на пътеката между Фонтана на ангелите и люляковите храсти. Момчето с воден пистолет я срита встрани и тогава насреща се зададе самата Змия.

Беше време за следобеден сън в Рая. Момчето предпочиташе вместо да спи (сънищата го връщаха в земния свят и му напомняха за болката), да се шляе из Райските градини.

Опита се да подмине Змията, но тя го заговори. Първо не я слушаше, но после историята, която му разказваше, го впечатли.

Змията го убеждаваше, че Ева е покосена от неизлечима болка. Горката жена мъченически понасяла страданията, но била излиняла, станала безразлична към изкушенията на Рая! Не е ли готов да помогне на Ева, да я спаси, попита го Змията. Момчето с воден пистолет я погледна въпросително, а тя сведе очи и неочаквано продължи по пътеката, като го остави в недоумение.

* * *

Момчето не беше срещало Ева, странеше от нея, защото знаеше, че жените са потенциален причинител на болка. Но след като научи от влечугото нейната история, скришом влезе в двора й - Ева седеше край кладенеца и плетеше ризница за своя Рицар-освободител. Беше бледа, очите й - лешникови. В тях имаше и болка, и доброта.

Момчето я наблюдава през целия ден. Усети страданието й като свое. Малко преди залез слънце Ева прибра плетката и отиде на Евин плаж.

* * *

На следващия ден момчето побърза да открие Змията и я помоли за помощ. Малко надменно тя му обясни, че работата не е толкова проста. Ако иска да спаси Ева от болката, трябва да е смел и непоколебим. Обеща й... Змията го накара да се закълне, че ще прави само това, което тя му каже. Положи клетва и от този момент стана Рицар на болката...

* * *

Привечер се срещнаха край Райските двери. Змията беше наметната с черна мантия. Момчето едва я различи в сумрака.

До дома на Ева вървяха мълчешком. Вътре още светеше, затова останаха скрити сред дърветата. За миг Ева застана на прозореца с ябълка в ръка, зачудена дали да отхапе, после върна плода в кошницата. Змията изстена.

Когато всички лампи угаснаха и щом се увериха, че е минало достатъчно време Ева да е заспала, Змията и момчето се промъкнаха в къщата. Откриха стаята й.

И насън Ева стенеше от болка!... Сред сатенените завивки изглеждаше още по-бледа, въпреки че луната се отразяваше в пясъчната й коса.

“Настъпи твоят час”, просъска Змията. Момчето не я разбра. Тогава тя най-спокойно му обясни, че единственото спасение за Ева е смъртта. “Ти имаш пистолет и можеш да я освободиш от болката”, убеждаваше го Змията. Момчето зяпна от изненада. Не беше и помисляло, че трябва да убие Ева!

“Застреляй я”, съскаше Змията. “Спаси я”!

Момчето не помръдваше.

“Стреляй”, амбицираше го райската изкусителка.

“Не мога”, отсече момчето и понечи да си тръгне.

Вбесена, Змията изсъска за пореден път и го ухапа за глезена.

Докато отровата проникваше в тялото му, момчето си припомни болката.

* * *

Когато се събуди,  го мъчеше страшен махмурлук. И го боляха жлъчката, бъбрекът, зъбът, раната на коляното... Болеше го дори споменът за някакъв налудничав сън. Залитайки, отиде в банята и повърна всичката болка.

После се прибра в стаята и все още омаломощен се просна на кревата. 
На съседното легло продължаваха да спят прегърнати жена му и най-добрият му приятел.

Разговор с гарвана

Гарванът ми каза,

че небето

е толкова синьо

заради мен.

Че водите на Темза

са тихи и спокойни,

защото се радват

на завръщането ми.

Гарванът ми каза

колко сиви са били

сините ти очи,

докато ме е нямало.

Гарванът ми каза,

че онзи ден на Covent Garden

ябълките на ябълковия пазар

са изглеждали посърнали.

Гарванът ми каза

как фонтаните

на Trafalgar са били пресъхнали,

камбаната на Big Ben - замлъкнала,

а кулите на Tower са предричали... 

безнадеждност.

Тази сутрин гарванът ми каза,

че ще изпее приветствена песен

за моето поредно завръщане.

И ще побърза да го стори

преди да си тръгна отново от Лондон.

3 май 2014 г. 
Лондон

Гергьовден

Заблеяло агънце. След него овцете.

А в този момент Бог си миел ръцете –

изпуснал сапуна, водата разлял

и паднал сапунът му в земната кал…

---

Изплетох венец за гергьовското агне,

наточих си ножа, страха си заклах.

Ламята я няма. Ще чакам до пладне.

Ламя да убиеш нали не е грях?

Поведох към кръчмата цялото стадо,

не исках във храма да сторя курбан.

Овцете заблеяха -  май че от радост,

петлите пропяха: „Горкият Йоан!“

Петлите са прави. И аз за утеха

налях си във чашата божия кръв,

разчувствах се нещо, захвърлих си дрехата

и срязах на утрото пъпната връв.

Изля се над мене небето тогава,

роди младенец със небесни очи.
Пових го в усмивка, предрекох му слава,

за негово здраве после отпих.

Занесох детето на входа на храма,

закичих го с люляк и ябълков цвят.

Ламята е негова бъдеща драма…

И кръстих го Георги – на моя брат.

Там, под цъфналите вишни

Вишневият цвят живее само седмица.

Видях го как напъпи,

как неясните бели петна

се превърнаха в цвят,

как вишната показа на света

разцъфналите пъпки

и как демонстративно лекото

пролетно ухание на нов живот

напомпа въздуха около дървото

с хиляди очаквания за плод.

Вишната беше красива и горда –

като родилка, 

облечена в булчинска рокля.

Но седмица по-късно
вишната невидимо смени вида си -

като осъден на разстрел,

облечен в бяла риза,

който знае, че само след малко

ризата няма да бъде никога повече

чисто бяла.

Бялото увехна.

Окапа.

Стопи се в едва наболата трева.

Вишната остана гола -

като изнасилена девственица

преди деня на венчавката.

Вишневият цвят живее само седмица.

Аз вехна по него,

сънувам го,

търся го.

Няма ли кой да ми нарисува в хола

цяла градина

с цъфнали

белоцветни вишни?

Requiem For A Lost Hope

Пеят някакви хвъркати...

Кой и как ли ме изпрати

във гората непрогледна,

дето няма лъч надежда?

Там ме чака вълк наточен

покрай плачещо поточе.

Чакаха ме две-три мечки

на потайните пътечки.

А луната милозлива -

като руса самодива

всеотдайно се излива

върху росната коприва.

Бях на вълците обречен -

изтърбушен и невечен.

Жертвата им днешна бях. 

Но защо не ме е страх?

Как можа така, лукави?!

Беззащитен ме остави

[без ревер и без ръкави] -  

гол в окъсаната дреха

[като спомен и утеха]...

Но и нея ми отнеха.