Нямам

Нямам никакви чувства.
Празен съм
като празна кибритена кутия. 

Без теб

photo: DCHK

Кръвта ми изтича в Перловската река,

която ще прелее.

Сърцето е изложено за продан

на сергия на Женския пазар.

Очите ми са слепи за юнското утро,

за което пеят недоспали птици.

Котките в квартала се хранят

с хранопровода ми.

Една съседка от горния етаж

си направи билкова отвара

с усещането ми за самота.

Ръцете са сакати,

устните – безцветни,

сърцебиенето ми го няма.

Без теб.              

Chapter IX - I Lost My Heart In London

(video book)

 

I wanted to stay and live in London

but the ravens hovering over Big Ben

did not let me.

I wanted to gaze at the city every day

from the height of the London Eye

but the rain and clouds didn’t let me.

I wanted to breathe in the aroma

of candied peanuts under the bridge

but the deep waters of the Thames didn’t let me.

I wanted somewhere on Baker Street

to come across Sherlock Holmes and Doctor Watson

but two fox cubs led me astray from my path.

I wanted on that day at Piccadilly Circus

to have Eros bring your love back to me

but you missed this station of the subway.

I wanted us both to stay in London, you and I,

and have a house on Camden Square…

I wanted this. But today I am leaving.

превод:
Росица Петкова / Вяра Попова 

Момчето и болката

  

За първи път почувства болката, когато се раждаше. Главата му се замая от сблъсъка с Външния свят. Но не го болеше само него, болеше я и майка му. В последния миг от времето, през което бяха едно цяло, то усети нейната болка и разбра, че човека го боли. Научи, че Животът е болка.

* * *

Момчето само усети болката, когато беше едва неколкомесечно бебе - тогава още не се беше появила болката от поникващите зъбчета.

Неговият баща беше смел и суров мъж. Въпреки това се отнасяше мило със сина си - взимаше го на ръце и го подхвърляше във въздуха. Винаги го хващаше. Само веднъж не успя... Не го направи нарочно - за да изпита устойчив ли е на удар синът му. Не! Просто беше малко замаян от фаталната комбинация пълнолуние плюс пълно слънчево затъмнение, внезапно връхлетели човечеството онзи ден. Може би точно по същата причина и бебето беше замаяно - не усети особена болка при падането и не се разрева. Но усети, че тепърва ще пада много пъти. За пеленачето още нямаше разлика между Падане и Падение...

* * *

Постепенно дойде времето, когато падаше от детското креватче, от стола (който си беше примъкнал, за да достигне тавата със сушени смокини, скрити в шкафа). Падаше от велосипеда, от коня (когато се записа в школата по езда), a веднъж едва не падна от покрива на къщата - беше се качил да провери думите на сестра си, която твърдеше, че под керемидите се крият летящи гущери...

Болката и страхът всеки път бяха различни. А когато често те боли, ставаш зависим от болката. Дори може да ти липсва.

* * *

Беше есен. Момчето лежеше в задния двор, зарито в купчина окапали листа. Беше се сляло с тях. (Представяше си, че и то е листо - все още свежо и крехко, безумно зелено. Другаруваше с пойните птици и пеперудите. Радваха се заедно и на слънцето, и на дъжда. Докато научи, че пеперудата - страхотна красавица, която му беше най-добра приятелка, страда от прогресиращо обезцветяване. Съсипано от мъка, момчето-листо й подари собствената си зеленина и в същия миг увяхна...)

Обсебено от фантазиите си, момчето не чу приближаващия автомобил. Майка му виждаше единствено купчина окапали листа... Когато листата се разхвърчаха от преминаващата кола, прозвуча вик...

Прекара няколко месеца с гипсиран крак, но се оправи. По-трудно беше на майка му, която получи трайна психическа травма от непрестанно щурмуващата я мисъл, че е прегазила собствения си син.

Момчето изобщо не я упрекваше, въпреки че когато лявото предно колело премина през левия му крак, болката беше убийствена. Но всяка болка се забравя. Освен ако не свикнеш с нея. А то е същото.

* * *

Растеше момчето, а болката продължаваше да го изненадва.

...Когато я видя за първи път, изобщо не си помисли, че това е жената на неговия живот. Беше красива, чаровна, умна. Излизаха често - говореха си за всевъзможни неща, шегуваха се - дори с Живота и Смъртта. Дните минаваха и някак между другото разбраха, че не могат един без друг. Ожениха се.

През първата брачна нощ и двамата ги боля...

Момчето (вече мъж) имаше приятел - умен, добър, красив. От малки споделяха всичко. Един ден приятелят му предложи да споделят жена му... Онзи го убеждаваше колко е естествено, колко е всеотдайно. Каква върховна проява на приятелството е да позволиш на приятеля си да спи с жена ти. И евентуално тя да зачене от него! Какво по-хубаво от това синът ти да бъде син на твоя най-добър приятел!

Всичко това не го потресе. Изненада го, че собствената му жена нямаше нищо против. Тя беше готова да я сподели приятелят му!

Трудно е да се каже дали болката беше повече физическа или сърдечна. Заболя го и го боля дълго. И то не заради плътската арогантност на двамата най-близки хора. А защото точно те му отреждаха ролята на сводник.

* * *

Оттогава болката започна да го напада отвсякъде:

Заболя го сърцето (наистина го болеше).

Заболя го жлъчката.

Заболя го палецът на дясната ръка, който беше гноясал.

Заболя го левият бъбрек.

Заболя го раната на коляното, охлузена при поредното падане с велосипеда.

(Макар че порасна, продължи да пада.)

Заболя го кътник, развил кариес.

Заболя го апендиксът.

Заболя го язвата.

Заболяха го хемороидите.

Заболяха го очите - от взиране в невидими неща.

Заболя го гърлото - имаше хроничен фарингит.

Заболя го черният дроб.

И белият.

Нямаше част от тялото му, която да не го болеше...

* * *

Изпи чаша собственоръчно приготвен коктейл и... заспа.

* * *

Когато се събуди, вече нищо не го болеше. Не защото болката беше преминала, а защото нямаше сърце, жлъчка, бъбрек, кътник..., които да го болят. Беше прекрачил границата между болката и НЕ-болката. Беше избрал нематериалната свобода (на духа) пред постоянно уязвимото тяло.

Неизмъчван от всевъзможните човешки болки (духът на) момчето с воден пистолет се разхождаше в Райските градини. Нито веднъж не откъсна ябълка от плодовитите клони. Внимаваше да не стъпче горските теменуги, покрили поляната между дома на Св. Петър и Неговата къща. Не си ходеха на гости със Змията. Даже не я поздравяваше, когато я срещаше! Но тя беше достатъчно коварна, за да му влезе под кожата.

* * *

Парче изсъхнала змийска кожа лежеше на пътеката между Фонтана на ангелите и люляковите храсти. Момчето с воден пистолет я срита встрани и тогава насреща се зададе самата Змия.

Беше време за следобеден сън в Рая. Момчето предпочиташе вместо да спи (сънищата го връщаха в земния свят и му напомняха за болката), да се шляе из Райските градини.

Опита се да подмине Змията, но тя го заговори. Първо не я слушаше, но после историята, която му разказваше, го впечатли.

Змията го убеждаваше, че Ева е покосена от неизлечима болка. Горката жена мъченически понасяла страданията, но била излиняла, станала безразлична към изкушенията на Рая! Не е ли готов да помогне на Ева, да я спаси, попита го Змията. Момчето с воден пистолет я погледна въпросително, а тя сведе очи и неочаквано продължи по пътеката, като го остави в недоумение.

* * *

Момчето не беше срещало Ева, странеше от нея, защото знаеше, че жените са потенциален причинител на болка. Но след като научи от влечугото нейната история, скришом влезе в двора й - Ева седеше край кладенеца и плетеше ризница за своя Рицар-освободител. Беше бледа, очите й - лешникови. В тях имаше и болка, и доброта.

Момчето я наблюдава през целия ден. Усети страданието й като свое. Малко преди залез слънце Ева прибра плетката и отиде на Евин плаж.

* * *

На следващия ден момчето побърза да открие Змията и я помоли за помощ. Малко надменно тя му обясни, че работата не е толкова проста. Ако иска да спаси Ева от болката, трябва да е смел и непоколебим. Обеща й... Змията го накара да се закълне, че ще прави само това, което тя му каже. Положи клетва и от този момент стана Рицар на болката...

* * *

Привечер се срещнаха край Райските двери. Змията беше наметната с черна мантия. Момчето едва я различи в сумрака.

До дома на Ева вървяха мълчешком. Вътре още светеше, затова останаха скрити сред дърветата. За миг Ева застана на прозореца с ябълка в ръка, зачудена дали да отхапе, после върна плода в кошницата. Змията изстена.

Когато всички лампи угаснаха и щом се увериха, че е минало достатъчно време Ева да е заспала, Змията и момчето се промъкнаха в къщата. Откриха стаята й.

И насън Ева стенеше от болка!... Сред сатенените завивки изглеждаше още по-бледа, въпреки че луната се отразяваше в пясъчната й коса.

“Настъпи твоят час”, просъска Змията. Момчето не я разбра. Тогава тя най-спокойно му обясни, че единственото спасение за Ева е смъртта. “Ти имаш пистолет и можеш да я освободиш от болката”, убеждаваше го Змията. Момчето зяпна от изненада. Не беше и помисляло, че трябва да убие Ева!

“Застреляй я”, съскаше Змията. “Спаси я”!

Момчето не помръдваше.

“Стреляй”, амбицираше го райската изкусителка.

“Не мога”, отсече момчето и понечи да си тръгне.

Вбесена, Змията изсъска за пореден път и го ухапа за глезена.

Докато отровата проникваше в тялото му, момчето си припомни болката.

* * *

Когато се събуди,  го мъчеше страшен махмурлук. И го боляха жлъчката, бъбрекът, зъбът, раната на коляното... Болеше го дори споменът за някакъв налудничав сън. Залитайки, отиде в банята и повърна всичката болка.

После се прибра в стаята и все още омаломощен се просна на кревата. 
На съседното легло продължаваха да спят прегърнати жена му и най-добрият му приятел.

Разговор с гарвана

Гарванът ми каза,

че небето

е толкова синьо

заради мен.

Че водите на Темза

са тихи и спокойни,

защото се радват

на завръщането ми.

Гарванът ми каза

колко сиви са били

сините ти очи,

докато ме е нямало.

Гарванът ми каза,

че онзи ден на Covent Garden

ябълките на ябълковия пазар

са изглеждали посърнали.

Гарванът ми каза

как фонтаните

на Trafalgar са били пресъхнали,

камбаната на Big Ben - замлъкнала,

а кулите на Tower са предричали... 

безнадеждност.

Тази сутрин гарванът ми каза,

че ще изпее приветствена песен

за моето поредно завръщане.

И ще побърза да го стори

преди да си тръгна отново от Лондон.

3 май 2014 г. 
Лондон

Гергьовден

Заблеяло агънце. След него овцете.

А в този момент Бог си миел ръцете –

изпуснал сапуна, водата разлял

и паднал сапунът му в земната кал…

---

Изплетох венец за гергьовското агне,

наточих си ножа, страха си заклах.

Ламята я няма. Ще чакам до пладне.

Ламя да убиеш нали не е грях?

Поведох към кръчмата цялото стадо,

не исках във храма да сторя курбан.

Овцете заблеяха -  май че от радост,

петлите пропяха: „Горкият Йоан!“

Петлите са прави. И аз за утеха

налях си във чашата божия кръв,

разчувствах се нещо, захвърлих си дрехата

и срязах на утрото пъпната връв.

Изля се над мене небето тогава,

роди младенец със небесни очи.
Пових го в усмивка, предрекох му слава,

за негово здраве после отпих.

Занесох детето на входа на храма,

закичих го с люляк и ябълков цвят.

Ламята е негова бъдеща драма…

И кръстих го Георги – на моя брат.

Там, под цъфналите вишни

Вишневият цвят живее само седмица.

Видях го как напъпи,

как неясните бели петна

се превърнаха в цвят,

как вишната показа на света

разцъфналите пъпки

и как демонстративно лекото

пролетно ухание на нов живот

напомпа въздуха около дървото

с хиляди очаквания за плод.

Вишната беше красива и горда –

като родилка, 

облечена в булчинска рокля.

Но седмица по-късно
вишната невидимо смени вида си -

като осъден на разстрел,

облечен в бяла риза,

който знае, че само след малко

ризата няма да бъде никога повече

чисто бяла.

Бялото увехна.

Окапа.

Стопи се в едва наболата трева.

Вишната остана гола -

като изнасилена девственица

преди деня на венчавката.

Вишневият цвят живее само седмица.

Аз вехна по него,

сънувам го,

търся го.

Няма ли кой да ми нарисува в хола

цяла градина

с цъфнали

белоцветни вишни?

Requiem For A Lost Hope

Пеят някакви хвъркати...

Кой и как ли ме изпрати

във гората непрогледна,

дето няма лъч надежда?

Там ме чака вълк наточен

покрай плачещо поточе.

Чакаха ме две-три мечки

на потайните пътечки.

А луната милозлива -

като руса самодива

всеотдайно се излива

върху росната коприва.

Бях на вълците обречен -

изтърбушен и невечен.

Жертвата им днешна бях. 

Но защо не ме е страх?

Как можа така, лукави?!

Беззащитен ме остави

[без ревер и без ръкави] -  

гол в окъсаната дреха

[като спомен и утеха]...

Но и нея ми отнеха.

Chapter III - Because The Night

Нощта ражда

от далака

на мрака

страха,

че съм сам.

Не искам

да чакам,

искам

да бъда обичан

и да обичам.

Черните сенки

развалят декорацията

на тапетите

в спалнята.

Сенки

от спомени

или улични лампи?

Едната сянка

я бях обичал,

струва ми се.

Другата прилича

на сянката,

дето срещнах

в супермаркета

оня ден.

Нощта ли ме прави

сантиментален

или съм си лигльо?

Хайде, стига съм чакал!

Време е вече

да стана

господаря на нощта.

И да подредя любовта си

на нощното шкафче -

до кутийката с презервативи

и книгата,

в която е твоята снимка.

Защото нощта

ми напомня,

че те обичам

всеки път,

щом стане

00:00 часа.

Преди да заспя,

поглеждам снимката ти.

Когато заспя,

снимката сигурно хуква нанякъде...

А сутринта

е все така там –

между 23-та и 24-та страница

на книгата,

която написах за теб.

Защото нощта

беше времето,

когато снимката беше

твоето тяло

в леглото ми.