Великите личности - извън живота и смъртта

Има хора, за които времето не е измерение. Защото те са безсмъртни. Герои, пред  чиито дела нашето ежедневие изглежда нищожно.  Личности, пред  чиито паметници можем само да сведем глава и да се замислим какво вършим ние. Българи, останали в историята. И няма значение дали на 2 юни, например, ще спрем в 12 часа, когато засвирят сирените или, фалшиво надживели традициите, ще се правим, че не чуваме звука, който ни призовава да спрем и да отдадем почит. Христо Ботев и Васил Левски са такива личности. И не случайно често ги рисуват заедно – подобно на светите братя Кирил и Методи.

Но защо честваме смъртта на Ботев на 2 юни и обесването на Левски на 19 февруари? Като глаголът „честваме” изобщо не е уместен според мен. Защо трябва да отбелязваме дните на гибелта, на смъртта на великите личности? А не да празнуваме рождението ми. Нали ако не се бяха родили, нямаше на тръгнат по пътя на славата. Нямаше да станат личности извън времето и пространството, извън живота и смъртта. Днес, 18-ти юли се навършват 182 години от рождението на Васил Иванов Кунчев. Апостола на българската свобода, човекът с лъвския скок. Прескочил от една епоха в друга, надскочил суета и хорска врява, защото е знаел, че ако изгуби – губи само себе си, ако спечели – печели цял народ.

- - -

текстът е писан за предаването "Плюс - Минус" по NOVA

REVENGE

Предателите спят пред портите на Троя,
доносници и мишки трупат зимнина в душите си.
Раната не заздравява лесно, щом е гнойна.
Когато мечовете легнат във пръстта, ще си простите.

Предателите спят зад портите на Троя,
страхливците обличат ризници от мъст.
Решението да узурпирам утрото е само мое,
не можеш слепите стрелци да сочиш с пръст.

Предателите спят до портите на Троя,
един от тях вратите ще отвори.
Ще бъде ден и ще умрат героите,
когато конят дървен проговори.

Ще бъде той с очите на дете.
Но повече над Троя няма да мълчи небе

СЪН

Не ме целунa пaк зa лекa нощ,
не ме зaви c прегръдките прозрaчни.
Невиннa беше ти, a aз бях лош.
Зaщо ми е зa утрото дa плaчa?!

Не могa в тъмнинaтa дa зacпя,
cънувaм вcякa нощ очите ти.
Cънувaм, че видях еднa лъжa.
Еднa ли е обaче aз не питaм...

Cънувaм, че ми кaзa, че обичaш
ръцете ми и уcтните безcилни.
Cънувaм, че към тебе тичaм...
Но aко пaднa, кой ли ще ми вдигне?!

Не ме целунa пaк зa лекa нощ.
Побързaй, ще изпуcнеш влaкa...
Бях брaтчето нa мaлкия Гaврош -
от утре ще прегръщaм caмо мрaкa.

Чернобил и след това

26 април 1986-та. Три дни след като съм станал на 19. По това време съм войник в малкото шуменско градче Нови пазар. На 26 април 1986-та се взривява реакторът на Чернобилската атомна централа. ЦК на КПСС, КГБ и цялата съветска пропагандна машина крият от света за чудовищната авария. На 1 май 1986-та в София и в цялата страна се провеждат манифестации за празника на труда. Над България вали дъжд. Дъжд, дошъл с радиоактивния облак. Бременни жени са се разхождали по парковете. Деца са тичали из локвите... Говори се, че войниците по онова били пазени - че не сме яли радиактивни салати и т.н. Но беше пролет и имахме занимания по тактика и оперативна подготовка. Бяхме навън, сигуно ни е валял дъждът (вече не помня), сигурно сме лазили по време на учения в калта, обазувала се от този дъжд. Сигурно по лицата ни са се стичали капки от този дъжд. Но никой не е знаел. Никой не ни е казал. 

Смята се, че Горбачов има голям принос за падането на комунизма и на Берлинската стена. Но според мен той е главният виновник за скриването на истината. И не трябва ли виновните за лъжата да понесат отговорност?

Някой, когото някога си обичала

Аз съм паяжината над картината в хола.

Непокорният слънчев лъч във прозореца. 
Аз съм постелката на кокер шпаньола ти.
Последният оцелял в Памплона бикоборец.

Аз съм мушицата, дето се блъска в стъклата. 
Пожълтелият ученически лексикон.   
Аз съм сянката – непознатата.
Аз съм кръпката на стар балтон.

Аз съм жаждата и водата по пладне. 
Аз съм първообразът на Големия взрив.
Аз съм полетът и фатално пропадане.
Аз съм залезът недоверчив.

Аз съм момче на коляното с рана огромна.
Ти – онова луничаво момиче.
Помниш ли още или не искаш да помниш -
аз съм някой, когото някога си обичала. 

Какво ще се случи на 19 май?

Та така... Финалният, 8-ми сезон върви доста според очакванията на зрителите. A действието е толкова динамично, че предишните сезони, в които се влачеше едва-едва, ни се виждат като безкраен зимен сън. Както на Север е дълга зимата. Кралят на нощта е мъртъв. Уби го Аря с камата от валирианска стомана. Лорд Варис не успя да разкара Денерис, преди тя да полудее от гняв. Денерис го изгори жив с драконовия огън. Същият огън, който няколко минути по-късно изпепели столицата. Джон, т.е. Егон, е законният наследник на трона, както знаехме. Сега вече го знае и цяла София - т.е.Вестерос, почти де... Денерис му е леля. Но това не му пречеше до онзи ден да й казва: "Обичам те". Преди озлобялата леля да изпепели с последния оцелял дракон Кралски чертог. Гадната Церсей и тя май умря заeдно в брат си, влюбен все още в нея, баща на нероденото й  дете. Изобщо много кръвосмешения в тоя сериал...

Сега остана само един епизод. Кралски чертог е в руини. Кой ще седне на Железния трон и изобщо оцелял ли този трон от драконовия огън?

За да бъде ВЕЛИКА, последната серия трябва да ни разкаже завършек, различен от тава, което вече знаем или очакваме. Трябва да има развитие, за което никой от нас не е и подозирал. За да ни изненада, да ни остави без дъх. А не още на другия ден – след финалното излъчване, да забравим за сериала. Какво ли ще се случи на 19 май?       

Дядото, който едва не си изпусна автобуса

Беше септемврийска неделна привечер. Внезапно през деня задуха студен вятър. Хората на автобусната спирка се загръщаха в палтата и якетата и поглеждаха към ъгъла на Ректората – дали най-после не идва автобус 280.

Наистина идваше. Дойде, спря, от вътре слязоха само трима пътника, качиха се 25.  Двама дядовци с бомбета се настаниха на първата седалка и започнаха да си говорят на толкова висок глас, че скоро целият автобус беше в час с техните истории. Приличаха си – не само заради бомбетата. 

“Разбра ли какво стана?”, извика по-възрастният. Викът му стресна студентка в 1 курс Философия. “Какво?”, отвърна с вик другия дядо. “Щях да си изпусна автобуса”. Седял си на спирката и говорел по джиесема с Пепа, “знаеш я Пепа”... и улисан в разговора със старата приятелка замалко да не види, че това е неговият автобус. 

“Добре, че те познах по бомбето, та разбрах,  че това е нашият рейс”, не спираше да вика дядо номер 1. - “Къде се изгуби ти бе?”

Гласовитите дядовци изобщо не се притесняваха от другите пътници и все така крещейки направо първият разказа как жена му цял ден варила боб, оказал се стар и бавно уврял. Ама сега ще сложат и малко ребърца на скарата, та да се облажат...

На следващата спирка слезе изискана дама с визонено палто, която през целия път дотук гледаше възмутено дядовците.  Качи се весела група младежи – явно студенти, които нищо не знаеха за старците. Но скоро щяха да чуят доста за тях.

  

            

Кученцето, което чуваше гласове

Хера тичаше весело по тротоара – бързаше за парка, където щеше да играе с другите кучета чак докато мръкне. Лятната юнска привечер беше приятна. Иван щеше да си вземе бира и цаца и да обсъжда с приятели от парка кой къде планираше да ходи за лятната ваканция. 

Хера беше с неясно родословие – намери я на улицата, когато палето беше едва на два месеца.  Но в нея имаше нещо от гонче, което обясняваше голямата й енергичност – гонеше гълъбите по тротоара, дебнеше котките зад кофите за смет, скачаше и направо се завираше в торбите на хората, амбицирана да разучи какви продукти са напазарували.

Наближиха спирката на 9 и 72 на “Оборище”. “Автобус номер 9 пристига след 4 минути”, прозвуча женски глас.  Хера го чу, опита се да открие с поглед жената, която говори, не можа да идентифицира източника на гласа и се заоглежда леко панически... Иван се усмихна и я подкани да продължат. Хера хукна напред – едва я удържа на светофара.

Малко преди парка "Заимов" минаха край друга спирка. “Автобус номер 213 пристига след 6 минути”. Пак женски глас и пак неясно откъде. Хера отново се стресна, заоглежда се и започна да търси жената, която й говори.

Разбира се, жената от автоматичната система за известяване не говореше на нея, но откъде Хера можеше да го знае. Иван пак се засмя на неориентираността й и я призова: “Хайде към парка!”

Весело и безгрижно кученцето, което чуваше гласове, хукна към голямата поляна в “Заимов”, където се събираха най-много негови приятелчета. 

Добрите сериали често свършват тъпо. Дано не е правило.

През годините ми прави впечатление, че сериали, които са карали милиони зрители да чакат с нетърпение всеки следващ епизод, да завършват по нелеп начин. 

За мен лично най-голямото разочарование беше LOST/ "Изгубени". Катастрофиралият самолет – сцепен на две – на полет 814 на авиокомпанията Океаник, захвърли на уж безлюден остров 48 пътника.  Сериалът хвана публиката с куп мистериозни елементи – съвпадения, дежавю, времеви и пространствени аномалии, парадокси и още какви ли не  озадачаващи феномени.Местоположението на острова се променяше с времето и той не можеше да бъде достигнато по нормален начин. Полярна мечка се появи в тропическа гора, разместиха се земните полюси, а шест числа направиха един смешен дебелак милионер и бяха ключ към човешки животи - числата 4, 8, 15, 16, 23 и 42 са ключови за сериала. Общият им сбор е 108, което пък е друго често срещано число в LOST. Например, Океанската шесторка напуска острова след 108 дни. А бутонът в люка трябва да бъде натискан на всеки 108 минути… Загадки, любов, пътуване през времето… И накрая – отвориха една врата и преминаха към някаква неясна бяла светлина… Къде са били? Какво е ставало през тези цели 6 сезона? Май са били в Чистилището… И накрая влязоха в Рая… Тъпо ми е. 

Другият ми любим навремето серил -  Prison Break / "Бягство от затвора'. Историтя е за неспрвеливо осъдения Майкъл Скофийлд и за неговия брат, който отвън се опитва да му помогне да избяга от затвора и да се спаси от смъртната присъда. Tялото нa Mайкъп е покрито цялото с татуси. Те се оказват не просто рисунки, а прикрити чертежи на затвора. Има и красива лакарка – Сара, която помага на Майкъл да бяга – първо не много охотно. После забременява и дори ражда от него. Ама след като Майкъл умира. Умира, но не съвсем. Преди 2 години продуцентите изненадващо пуснаха нов сезон – продължение. Оказа се, че Майкъл е жив и под друга самоличност сега пък е в... йеменски затвор. И брат му пак трябва да помага за бягството. А Сара е в опасност, но ще я спасят. Умрял ли е, не е ли умрял Майкъл? Малко ми стана латино сериал накрая. 

Сега предстои финалът на Game of Thrones / “Игра на тронове”. Последен, 8-ми сезон. Ще е само от 6 серии. Вече минаха 3 – добри според мен, с интересна конструкция на сюжета и неочаквани, а може би очаквани от някои – обрати. СПОЙЛЪР! Аря уби Краля на нощта, производните му Бели бродници и мървите – тутакси измряха и те. Очаквах битката да се влачи цели 4 серии, а тя мина само в една, което приятно ме изненада на фона на общото бавно действие на сюжета. Значи сега ще има друга интрига, след като трансцедентното зло е мъртво. Джон вече знае, че Денерис му е ляля, тя знае, че му е леля, но не е ясно дали ще приеме добре този факт. Остава да видим дали ще го признае като законен наследник на Железния трон – като крал Егон. И дали въпреки че му е леля, той ще бъде все още влюбен в нея. Навремето – в българския форматен сериал “Забранена любов” близнаци, разделени през раждането, се влюбваха, срещайки се след години, без да знаят, че са брат и сестра, после той разбра, но продължи да бъде влюбен в нея, което ми беше ту мъч... И сега историята с леля му в GoT  ми е малко латино боза. Но... сюжети с припознаване, с внезапно роднинство не са нещо ново – има ги още от древногръцката трагедия, след нея явно никой нищо ново не може да измисли – Едип цар и майка му, например...  

Та да видим дали GoT ще завърши със силен и смислен финал или ще стане поредното разочарование за това как може да бъде затворена една интересна история.

Сътворение

Когато плахо полегнем в тревата,

когато престанем да спорим със вятъра,

когато изпеем последната песен,

когато припевът й е безсловесен, 

когато спрем да се молим за дребни,

когато жестовете сa непотребни,

когато не ме разпънеш във петък,

когато Пинокио обикне Джепето,

когато пренапишеш утрото,

когато ме разпознаеш по мутрата,

когато дойде Великден и никой не разбере,

кoгато пак стана невинно дете,

тогава ще разберем, че нещо ни липсва

в живота ни – незавършена елипса.

Тогава ще те прегърна за първи път.

Тогава Господ ще сътвори Света.