Животът понякога има две лица

Отдавна исках да разкажа тази история. Но или ми ставаше жал. Или нямах достатъчно сили. Защото това не е история за изобличаване, а за оцеляване. Или пък за нещо друго, човек не може да бъде сигурен дали совите са това, което са...

Има една възрастна жена в квартала - и то в доста широки граници - от Подуене до Паметника Левски, която е с леко отнесен вид, леко замята крак като ходи, ръката й трепери. Тази жена обикаля улиците в жега и в студ. И моли, ще използвам глагола "моли", а не "проси" за някоя стотинка. Купувал съм й кафета и вафли близо до парка, вода и сокчета. Ако е гладна и жадна - да й дам това, от което има нужда, а не стотинки, които.... кой знае къде може да идат. И в най-големия студ тя в навън - навлечена с няколко якета и на главата с нещо като "космонавтка"...

Но един летен ден видях тази жена да слиза от автомобил, близо до нас, докато рано сутринта разхождах Тара. Докара я някакво момче и я остави на една пресечка, на метри от супермаркета. Като слизаще, не замяташе и не трепереше. Казаха си нещо - с нормален глас, вече не помня дали чух какво точно. И се зачудих тази жена прави ли се? Онова момче какъв й е, той ли я кара да го прави? Дават ли й хората стотинки или като мен - й купуват закуски. Колко изкарва? И за какво е всичко това?

Животът понякога има две лица. Кое е истинското? Според мен - и двете.

Goodbye September

September
смени своя тембър.
Отказва да ми говори.
Но утре започва Октомври.

Кестените падат

Кестените падат,

когато сутрешното ми кафе изстине,

когато си броя стотинките за баничка,

когато вчерашната ми риза съхне на простора, 

когато си мия зъбите с паста от илюзии,

когато ютията стане тостер,

когато Тара не иска да се прибере вкъщи,

когато есента почука у съседите,

когато вечерните новини свършат. 

Кестените падат,

когато любовта ти падна в шахтата 

на една телекомуникационна компания.  

Сега е цялата в гипс,

а аз не мога да преценя кестените 

          или любовта ти ми липсват.

На кратера на вулкана

Бяло и синьо,

черни маслини.

Под снежния бюст на Артемида

препрочитам мита за Атлантида.

На кратера на вулкана –

незараснала рана

                               на коляното.

Изгревите пъстрокрили,

накацали по крайбрежните вили.

Залезите непокорни,

напук на ангината и на умората.

Изскърцаха небесните двери -

насред калдерата.

                                              

Слънцето се пробва да ме заговори.

Пият бира някакви хора...

Лодките отплаваха за Иа – 

направих си селфи насред една магия.

Нощите са все така горещи.

Нямаме нито кибрит, нито свещи.

И.. вече няма маслини.

Остана само споменът за Санторини.

Дупка ли е СУ? Дупката е много по-голяма.

Докато си чешаме езиците дупка ли е СУ или не, хора загиват на пътя ден след ден. По различни причини. Вчера беше ден на траур заради катастрофата край Своге. А днес два влака ударили автомобил на прелез (!) Шофьорът загинал. Разбира се, той пресичал прелеза неправилно и бил ударен от единия влак,а после от втория, който се движил няколко минути по-късно. Добре, че не са се ударили двата влака. А ако те се бяха преобърнали? 
И не това е най-бруталното.  Пътници от влака Бургас - София пуснаха постове за катастрофата и че влакът е спрял насред нищото и не се знае кога ще тръгне. И пак не това е най-гадното - във влака има всякакви пътници - възрастни, хора с увееждания, майки, деца. И седят в полето без храна и вода, понеже няма кой да се сети. 

Ами може да обявяваме дни на траур всеки ден - нищо няма да се промени, докато ние не се променим. Като участници в пътното движение, като хора с осъзната отговорност.  

Дупката май е много по-голяма от един факултет или университет...

Кон до коня

Още ли тичат, мила моя майко,

кон до коня, юнак до юнака?

Ослепяха гарваните, оглушаха чайките.

Кой финалната им битка ще дочака?

Гледам вече, мила моя майко,

зората се е зазорила.

В боя паднаха и точките, и запетайките -

безглаголни варвари летят към нас със страшна сила.

Докога ще гинем млади, мила моя майко?

Един остана - да носи байрака.

Един - и прост селяк, и многознайко.

Един остана - да викне: "В атака!"

Вече няма други. Аз се бия сам.

Бях сред войните на цар Иван Шишман.

Само ти

Само ти можеш да ме накараш да плача –

за изтичащи реки,

за недоносени изгреви,

за сънливи лалета,

за изпрани с дънките 20 лева,

за Великата красота на Сорентино,

за Изгубения град на спомените,

за диагностицирани шизофреници,

за блатото, в което изпуснах лицата ни,

за лятото, когато срещнахме в гората девствеността ни,

за прегорелите тиквени семки на верандата,

за клепоухата котка от Овча купел,

за лястовиците лековерни,

за изплакнатите с роса гроздови устни,

за клепачите зад слънчевите очила,

за зимата на 1996-та,

за Алисия Викандер.

Само ти можеш да ме накараш да плача.

Само ти.
И любовта ти.

Save me from the dark

Не се срамувай да заплачеш,

когато в облаче далечно

видиш моето отсъствие.

Не се страхувай да извикаш,

щом усетиш, че забравяш

очертанията на моята сянка.

Викът ти ще я спре, ще я обича,

когато зимата на твоята самота

превърне в ледени висулки моя смях.

Не се отказвай да прегръщаш

възглавницата недоспала,

защото само тя помни нашите сънища.

- - -

Не се срамувай да признаеш

че любовта ти е невечна.  

Когато видиш облаче далечно,
че съм се скрил на него ти ще знаеш.

Дъждовното лято на 2018-та

Тогава дойде чумата по овцете,

а Пенка избяга зад граница.

Дъждът не успя да измие кръвта по ръцете ни.

Свърши се сиренето за баница.

Тогава не остана време за плаж –

риби изплуваха като удваници.

Дъждът беше просто безличен пейзаж,

страхът и смехът станаха навици.

Тогава те срещнах, не можех да дишам –

дъждът задушаваше многознайната ми уста.

Facebook-ът затъна във кишата...

Тогава започнаха първите 100 години на самота.

Тогава във локвите шарени се изгубих –

не различавах повече деня от нощта.

Настина, нямам предства за другите,

но аз се опитах на повърхността 

          да се задържа.

Тогава изгледах лятото как си отива,

загърното в моето старо сако от велур.

Не оказах на бурите никаква съпротива,

защото лятото беше един... каламбур.

ти не дойде

ти не дойде -
угасна свещта,
ти не дойде
и аз си легнах със нощта.

ти не дойде -
луната заспа,
ти не дойде
не мога, но ще замълча...

ти не дойде -
живеем в лъжа,
мракът ме спря
да сторя грях на сутринта. 

ти не дойде.
с новата зора
ти не дойде,
но чаках, чакам досега.

ти не дойде -
чаках в нощта.
ти не дойде, 
напразно чаках любовта. 

ЛЯСТОВИЦА

Пита ме много дни

и нощи - 

какви са на цвят 

очите ми.

Нямаше как 

да ти отговоря,

защото никога 

не бях виждал огледало.

Попита ме 

миналото лято

колко години

ще те обичам.

Нямаше как 

да ти отговоря,

понеже ден година храни.

А ние стояхме все гладни за любов.

Попита ме,

преди да заминеш за Рим,

как да запазим 

Великата красота на Сорентино.

Нямаше как 

да ти отговоря,

защото побелялата ми брада

мълчеше многозначително. 

Попита ме една сутрин –

още преди да изгрее слънцето,

какво е сексът 

за мен.

Отговорих ти: “Лястовица”. 

Защото има поверие,

че да развалиш лястовиче гнездо

е грях.

Аз не бих сторил такъв грях.

Никога не бих разрушил гнездо.

Просто бих се скрил в него, 

моя любов.

Leave My Heart Alone

Leave my heart alone - 

Let it beat as it will, my love

Leave my empty hands alone,

Let  they put my love above. 

Leave the words unspoken

When you said me goodbye.

Leave my lonely heart broken,

Leave it all days and nights.

Leave my lips in your bed,

Let them stay unkissed.

Let they colored in red

Every time when I miss you.

Leave me my lonely moments,

Leave me my graying lifetime. 

I don’t need you - no comment. 

But my love wasn’t a crime.

Leave my heart alone –

We started а battle in а warzone.

Leave my heart alone.

Do u hear me? Leave it alone!

Рекламация

Tрябваше да върна любовта

заедно със касовата й бележка.

Влизането ми във хипермаркета на края на света

беше някаква детинска грешка.

Tрябваше да върна любовта

преди кутията със спомените да отворя.

Начената, нахапана, отворена от вечерта - 

нямаше да мога с касиерката да споря. 

Tрябваше да върна любовта

когато още нещо леко замириса. 

На гаранцията й, в последната графа

исках рекламацията да напиша.

Tрябваше да върна любовта

преди да влезеш през парадната врата. 

На брега на Северно море

На брега на Северно море 

седнах да почакам лятото. 

Бях спокоен, беше ми добре,
нямаше да търся ново ято.

На брега на Северно море

седнах да побъбря с тишината.

Нямаше кой друг да разбере  - 

аз и тя си знаехме цената.

На брега на Северно море

седнах да вечерям със зората.

Бях като ранен елен – 

лутащ се между рогата си.

На брега на Северно море

играехме с морето на шише.

ALL MY SINS

I’ll die for my sins

But I have no blame.

The scars on my skin

Repeat it again.

I’ll do my best

Pray day & night.

But I need a rest - 

After five.

Over my head -

А halo of a saint.

I bring a piece of bread

For all poor and insane.

Kiss me tonight, 

Forgive my sins.

Everything will be alright –

It just now begins. 

Go on, take a bow -

I’ll sit on the throne.

You are my pillow,

I am your son.